Александра Бракен
Неизчезваща (18)

Седемнайсета глава

Има кошмари, но пък има и кошмари.

Червеният наведе лицето си. Плътно перде от дълъг черен бретон падаше над веждите му. И все пак не успяваше да скрие очите му. Те ни наблюдаваха през цепките измежду заплетените му къдрици. Тялото му внезапно се разтресе в конвулсия, сякаш мускулите му се схващаха, и той примигна, за да преодолее спазъма. Когато очите му се отвориха отново, бяха по-широки и по-стъклени, но последва нова конвулсия, която още повече стегна тялото му и всякакъв намек за нещо човешко вече изчезна.

— Дами, мога ли да ви представя Треперко — Нокс като че ли се забавляваше с нашите смаяни изражения. — Прибрах го в Нашвил, след като бе избягал от агента на отряда, държащ го на каишка. Препъваше се на всяка крачка и изпадаше в спазми, все едно беше предозиран. Откакто започнах да го тренирам, доста се промени. — Нокс махна с ръка към едно дете, което с несъмнен ужас, изписан върху лицето му, отиде до Червения и започна да реже с нож въжетата му. — Имам чувството, че вие много добре ще се разберете помежду си — извика Нокс. — Забавлявайте се!

Не знам дали бях виждала двама тийнейджъри да тичат по-бързо от тези, след като свалиха и последната окова от крака на Треперко. Той стори крачка напред, преминавайки през стената от пламъци, подсигурена от варелите. През горящия кръг се втурна вълна, която в началото за секунда избледня, а после отново се разгоря до ослепително бяло.

— Ах, този скапаняк нещастен! — просъска Вида и се обърна да ме погледне. — Той току-що изпрати насреща ни бомбардировач.

Треперко оправдаваше името си. Главата му се килваше надясно, а после се оттласкваше наляво по начин, който изглеждаше доста болезнен. В моментите измежду движенията — тези безценни полусекунди — единствената доловима промяна бе просветването на нещо като объркване в очите му.

Нокс сложи пръсти в уста и подсвирна. А след това вече нямаше място за мислене.

Вида и аз отскочихме една от друга, когато първият огнен удар се стовари в пламтящия бидон, а оттам нацели земята между двете ни. Аз се блъснах в пода и се претърколих, опитвайки се едновременно с това да изгася тлеещите краища на десния крачол на панталона ми. Изгореното на дланта ми сякаш всеки момент щеше да се разтвори и да излее оттам собствен огнен залп.

Въздухът над главата ми се затопли. Стана още по-горещ, а накрая и смъртоносен. Ядеше кислорода и в крайна сметка ме принуди да се претърколя наново. Огънят от варела, в който се бях ударила, потече от ръба на металната кутия и започна да се устремява към мен. Той крачеше право към нас по цимента.

Червеният вдигна ръка пред себе си и щракна с пръсти. Измежду свитите му пръсти изникна пламък и той го запрати по мен като топка.

Ставай, ставай, ставай, крещеше умът ми. Потта по дланите ми се плъзна надолу по разбитите камъни. Изправих се на крака и потърсих Вида.

Тя тичаше, а ръцете покрай тялото й се свиваха и отпускаха. Щеше да атакува в центъра на Червения.

— Не! — извиках аз. Огньовете във варелите отново се извисиха и пресякоха кръга, образувайки серия от мостове. Вида изсъска от болка, когато огнен камшик се отправи към нея и я захвана около плешките на раменете й.

За секунда наистина си помислих, че тя ще продължи атаката направо през огнените линии. Между нея и Червения бяха останали само две, но те бяха там, горящи в златисточервено, и оцветяваха кожата й в топло, земно кафяво.

— Ви…!

Тя се приземи на хълбок и се приплъзна през последните няколко метра от разстоянието, след което се спря точно в краката на Червения. Той падна с нечовешки протестен рев, който сякаш отскочи обратно към него, изпратен от децата в бяло, наблюдаващи ни отгоре. Рискувах да погледна натам.

Повечето от варелите все още горяха, като че ли бяха петна върху цимента, в които огнените линии се бяха срутили. Успях да изгася едно, докато тичах към Вида.

Треперко се надигна от земята, избутвайки я от себе си с яростна, пулсираща омраза, запълваща пространството помежду ни. Стигнах там и я подхванах, преди изгореният й гръб да се е забил в земята. Зрението ми изведнъж изчезна, когато главата й се удари в челюстта ми, но се постарах да не паднем вкупом. Съумях веднага да я изправя на крака.

Само веднъж бях влизала в спаринг с инструктор Джонсън и битката беше продължила всичко на всичко петнайсет секунди. Това бе в самото начало на тренировките ми, когато той трябваше да прецени нивото на моите умения. Две седмици след това ходех с накуцване, а два пъти по-дълго време имах и две синини под формата на пръсти върху горната част на ръцете си.

А пред този Червен… инструктор Джонсън щеше да оклюма като маргаритка.

Треперко вече не трепереше, движенията му бяха остри, точни, обиграни — нещо в него се беше наместило. С Вида една след друга се заотдалечавахме от него, танцувайки, усуквайки се и навеждайки се, за да се отклоним от пътя на юмруците, които плаваха към лицата ни.

И само като си припомнех, че бях взела детето за мършаво.

— Хайде де, дами! — намеси се Нокс. — Ама… толкова сте скучни!

Хванах ръката на Вида, преди тя отново да се втурне към него, и я издърпах няколко крачки назад. Треперко не ни последва незабавно, вместо това си остана в своята половина на кръга, сновейки напред-назад като пантера, а военните му кубинки скърцаха върху пода.

Това бе първият момент, в който по време на битката можах да помисля. Тялото ми се тресеше от изтощение и болка. Мисли!

Този явно в последно време не беше попадал в рехабилитационен лагер. А можеше и никога да не е бил. Но тогава откъде му беше екипировката? Треперко сякаш нямаше достатъчно бистър разум, благодарение на който да ограби войник от някой пост на Националната гвардия. В действителност, като изключим кратките изблици на объркване по лицето му, у него не се открояваше абсолютно никаква разсъдливост. Което означаваше…

Няма начин — помислих си аз. — Това е невъзможно!

Но в този момент… кое точно бе невъзможно?

— Джамборе — едва изпъшках към Вида.

Тя мигна.

— Сериозно ли?

Вида знаеше за Проект Джамборе по същия начин, по който някои деца знаят истории за духове — от шепоти и от най-тъмните сънища на собственото си въображение. Тайната армия от тренирани Червени на президента Грей бе добре известна в Лигата. От месеци се опитваха да пуснат информация за нея в медиите, но без успех. Цялото това нещо май бе твърде абсурдно, за да може в него да повярва Федералната коалиция, а кучетата пазачи в интернет триеха и блокираха всяка препратка към проекта още преди и думичка да е прокървила към международните вестници.

Това, с което Вида не беше наясно, бе, че оригиналната идея си бе проправила път в най-изкривената част на ума на Кланси. Той бе човекът, който я бе имплантирал в умовете на президента и съветниците му. И до момента, в който баща му най-после се бе усетил какво прави синът му, Кланси бе играл основна роля в тренировъчната програма на Червените.

Цялата ми челюст ме болеше там, където Вида ме беше нацелила, а по устната ми бе избила кръв. Изплюх я на земята и избърсах очите си с ръка, за да изчистя капещата пот. Как Кланси бе планирал да ги контролира? Червеният се държеше така, сякаш мозъкът му бе разяждан от ярост в един момент, докато в следващия вече беше прецизно обучен войник. Очевидно не бе ориентиран и не следваше нищо друго извън собствените си инстинкти. А те всичките май бяха програмирани на една-единствена настройка: убивай.

Боже — помислих си, докато наблюдавах Треперко, а гневът прерязваше бързо и чисто страха ми. — Боже, какво правеха с тези деца…

С години бях убедена, че управляващите лагерите и СОП отбираха опасните, за да ги унищожат. Това знание бе живяло като дявол около врата ми, а захватът му се бе затягал все повече до момента, до който вече не можех да дишам, когато помислех за него. Толкова се успокоих, когато Кланси ми спомена, че не става точно така. Но сега… Сега се чудех дали смъртта все пак нямаше да е доста по-добра сделка… Поне нямаше да са превърнати в животни. Това хлапе даже вече не владееше ума си.

— Ей, ехо! — каза Вида през стиснати зъби. — Трябва да го борим като екип.

— И каква полза ще ни донесе това?

— Той може да създава огън и да го контролира, но виж колко отнема от концентрацията му това — сподели тя. — В секундата, в която тръгнеш срещу него, той спира. Сякаш мозъкът му не успява да обработи и двете неща едновременно.

Тя бе права. Колкото и поражения да можеше да ни нанесе, той не бе по-различен от всички нас — използването на способностите му изискваше усилие и практика. Но това дете бе толкова увредено. Чувството му за реалност бе изкривено. Независимо дали това бе причинено от Кланси чрез влиянието му, или от някого, който беше ръководил този Проект Джамборе и ги бе промил, но бе ясно, че Треперко е бил трениран по такъв начин, че щом видеше някого, той просто трябваше да го нападне.

— Млъквайте и се бийте! — извика Нокс.

— Разсей го! — нареди Вида. — Аз ще го довърша.

Нокс ни бе заявил само, че трябва да стоим в ринга, ала така и не бе уточнил нищо за формата, която той самият се предполагаше да следва.

Публиката горе извика притеснено, когато ритнах най-близкия варел, за да се прекатури. Димящите останки от дърво се разхвърчаха по земята, но огънят, който попадна на студения цимент, замря за секунди. Треперко спря насред крачката си и погледна изтляващите пламъци с объркване. През това време аз вече бях край следващия варел. Чух тихия вик на Вида, която отново се хвърли към Червения.

— Спри! — извика Нокс. — Ах, ти, кучко! Сега приятелката ти ще има удоволствието сама да се забавлява с Треперко…

Едно скимтене привлече вниманието ми обратно към Вида. Тя потупваше краищата на косата си, опитвайки се да угаси пламъците, които облизваха кичурите й. След което падна на колене и задъхана, ругаеше злобно между риданията си. Аз тръгнах към тях, но огънят от варелите наоколо отново се разгоря нагоре и навън. Извиваше се в блестящи паяжини от силна топлина и светлина.

— Недей, Руби! — извика Вида.

Треперко бе обвил едната си ръка около врата й, а другата му бе вдигната високо над главата му. Отломка от огъня се отдели от най-близкия варел и се уви около пръстите и китката му като змия. Горе по гредите крещяха, но единственият звук, който очаквахме да се появи, така и не се чу. Нокс нямаше да го спре.

Никой няма да го спре. Вдигнах пръсти до устата си и се опитах да имитирам звука, който бе издал Нокс, но не можех да извадя достатъчно силно дихание от гръдния си кош. Димът жилеше очите ми и гореше гърлото ми…

Той ще я убие. Той ще я убие. Той ще я… Този път просто нямаше друга възможност.

Момчето погледна нагоре и аз го сграбчих.

Отпускането стана почти несъзнателно, бе пълно и внезапно — сякаш отприщих дълбоко издишване, което не бях осъзнала, че задържам. Усетих как заплетените пръсти в ума ми започнаха да се развиват. Гняв, ужас, отчаяние — всяко освобождаваше по един лъч от силата ми, докато накрая не долових прилив на гъделичкаща топлина, разнасяща се из основата на черепа ми. Стената от огън пред мен туптеше в ритъм с неистовите потрепвания на Треперко. Чух как Нокс започна да крещи горе, но хлапето вече беше мое. Бях в главата му без въобще да го докосна.

При един нормален ум имаш чувството, че потъваш в неговите или нейните мисли. Това е доста бавно и хлъзгаво усещане, обикновено придружавано от страхотна мигрена в моя полза. Понякога пропадах бавно. Друг път — веднага. В състояние бях да кажа много за оцветяването на нечия памет, за нюанса на неговите или нейните мечти.

Но Треперко беше пречупен. Толкова съсипан.

При него не се приплъзнах, а по-скоро си прорязвах пътя — като нож, навлизащ в купчина счупено стъкло. Спомените му бяха остри, малки и изчезваха по-бързо от мигване. Видях момиче с тъмна коса на една люлка, жена, наведена над фурна, няколко плюшени зелени гущера, както и име, изписано с главни букви на един шкаф. И тогава всичко се забърза — черни ботуши, телени огради, зелената изкуствена кожа на седалка от училищен автобус. Кал, кал, кал. Голямо копаене, дрънкане на вериги, неприятното усещане от намордник, огън в тъмнината, който гореше по-силно и по-силно. Трябваше да си напомням да дишам. Горещият въздух запали белите ми дробове.

Измежду начупените образи открих и изтънченото лице на Кланси, който стоеше сам зад стъклена стена, а ръката му бе поставена на нея. Появяваше се само в тъмното — като ходещ кошмар. Кланси каза нещо и всички мисли експлодираха в бяло.

Не можех да се чуя от крещящите в екстаз зрители. Не можех да разбера какво точно викат. Носеха се само нечленоразделни писъци. Но този Червен бе в ръцете ми. Силата му бе на мое разположение и аз я усещах така надълбоко, сякаш през вените ми течеше огън. Обърнах се нагоре към Нокс и приятелчетата му, които стояха изумени и ни наблюдаваха напрегнато от безопасното си място горе.

Вече не бе безопасно, помислих си, когато се обърнах обратно към Червения. Какво щеше да направи Нокс, когато насочех малкия му любимец към него? Какво щеше да стори, щом усетеше, че кожата му се е подпалила?

Треперко ме гледаше — зениците му се свиваха, после се изопваха до пълния си размер, а сетне пак се свиваха. Устата му започна да се движи безшумно, освобождавайки тихи стонове от болка, докато накрая заплака. Той чакаше команда. Заповед.

Мейсън.

Това бе името, което бях видяла написано на вратата му. Името, което майка му бе прошепнала с любов, когато го завиваше в леглото.

Името му бе Мейсън. Мислите ми преливаха една в друга. Опитвах се да разбера какво се бе случило току-що. Живееше в къща със синя ограда. Всеки ден майка му му приготвяше обяд. Имаше приятели и куче, но всички те изчезнаха, когато дойдоха мъжете и го качиха във вана. На стената в спалнята си имаше плакати на Уайт Сокс. Караше колело в изоставения парцел зад къщата им. Името му бе Мейсън и той… бе имал живот.

Залитнах и паднах на колене, докосвайки челото си с ръка. Следващият назъбен спомен, който се отцеди от главата му, прекъсна връзката. Той се строполи недалеч от мен, близо до една купчина с отломки. За момент не чувах нищо друго, освен собственото си грубо дишане и сърдечен ритъм. И изведнъж ушите ми доловиха звук от удар — отвратителен пукот.

— Спри! — дочух Вида да крещи. — Престани!

Дори докато гледах как Мейсън взима нащърбено парче цимент и го разбива в черепа си, умът ми сякаш не успя да проумее движението. Вида издърпа камъка от ръката му с вик на протест. Червеният вдигна главата си от земята, напрягайки врат, и отново я удари в земята. Не се спря. Не и докато аз не вмъкнах ръцете си между тежките му кости и безмилостния цимент.

Изведнъж миризмата на кръв си проправи път през упоителния облак дим. Усещах я лепкава и гореща спрямо меката му коса.

— Престани! — Вида притисна раменете му с ръце, пробвайки се да го обездвижи. Аз извадих поредното парче цимент измежду пръстите му. В момента, в който то се освободи и изтрака върху пода, той вече държеше в хватката си моята ръка.

— … помогнете ми — ридаеше момчето. — Моля ви се. Моля ви се, помогнете ми. Моля ви, не мога… Повече не. О, боже! Боже! Ето че идват отново. Виждам ги. Те прииждат в тъмното…

— Всичко е наред — наведох се близо до ухото му.

— Помогни ми — помоли се той. — Моля те!

— Всичко е наред, Мейсън. Спокойно. В безопасност си. — Можех отново да се гмурна в мислите му — мозъкът ми превърташе възможностите. Можех да изтрия паметта му — това, което бе преживял, и всичко, което беше видял. Можех да оставя обелените колена, слънчевите дни на детската площадка, сладката усмивка на майка му. Само хубавото. Той го заслужаваше. Мейсън трябваше да се освободи от това.

— Страх ме е — прошепна той, а бузите му лепнеха от сълзи и кръв. — Искам да си ида вкъщи…

Куршумът премина толкова близо до ухото ми, че закачи крайчето му. Усетих пробождане от болка и топъл прилив на кръв, докато се мятах напред пред Мейсън, за да го защитя. Изстрелът бе дошъл отгоре. Чух, че Вида крещи нещо, но не успях напълно да регистрирам какво бе станало, докато тя не ме хвана за раменете и не ме дръпна от Червения, хвърляйки ме долу на земята. Нокс или онзи, който бе стрелял по мен, нямаше да успее да се прицели вече толкова лесно. Не и ако тя имаше какво да направи по въпроса.

Предната част на дрехите ми беше обляна в сгорещена влага. Ризата ми се бе вкопчила странно в кожата ми. Опитах се да изгладя всичко, но ръцете ми бяха замръзнали, когато погледнах надолу към себе си. Наполовина замаяна, се зачудих как бе възможно ухото ми вече да бе прокървило толкова много.

— Не, по дяволите! — гласът на Вида се извиси над жуженето в ушите ми. — Проклет да си!

Изправих се и се обърнах към ужасения й глас. Слабото бучене в ушите ми се изостри и се рафинира, докато вече можех да различавам отчетливите викове и шепоти на децата над нас. Те всички гледаха Червеното момче, наблюдавайки как кръвта извираше от мястото, на което куршумът се бе забил във врата му. Гледаха го как се задавя и пръска слюнки, а ръцете му драскат по земята. Времетраенето между вдишванията му ставаше все по-дълго и по-дълго, докато последното издишване излезе под формата на сподавена въздишка.

Не можех да говоря, не можех да чувам, не можех да виждам нищо друго, освен Мейсън. Ръцете ми се изпънаха под мен, сякаш живеещи някакъв свой живот. Очите ми се фиксираха в локвата кръв, която се разпростря по цимента, докато краят й не достигна до коленете ми.

— Пропуснах — каза Нокс. Завъртях си врата и го проследих с поглед, докато сваляше сребристия пистолет. — Ами… Мама все ми казваше, че трябва да си изхвърлям счупените играчки.

Яростта в мен се надигна като треска, която изгори и последната следа от неохота. Вече не ми се налагаше да мисля по въпроса. Нямаше избор, който да съм принудена да правя. Избутах се обратно на крака и се завъртях към него.

Трябваше само да ме погледне, да отклони очите си към мен с онази арогантна усмивка. Усетих издигащите се вълни на гняв да се трансформират в перфектния, пронизващ удар.

Умът на Нокс се вля в моя като новопоявил се мехур. Той набъбваше по малко, докато накрая не го разчепках и не се пукна, а от него започна да се излива силна струя втечнени спомени. Нямах търпението или желанието да ги преглеждам. Не обърнах внимание на плътните сгъстени спомени от юмруци, колани и гневни думи, които избухваха като бомби в неговия тъмен свят. Преминавах през военни академии, късо подстригана коса, побоища. Натисках, докато Нокс не падна на колене.

Изглеждаше така, сякаш въздухът бе изсмукан от стаята заедно с гласовете на всички. Огънят бумтеше, докато дояждаше остатъка от дърва във варелите. Чух как Вида се влачи към мен, възпирайки с усилие острия си болезнен стон. Сякаш техните лица кръжаха надалеч около нас. На света нямаше никой друг, освен мен и него.

— Нокс…? — Момчето до него все още бе насочило пистолет към нас, но все пак рискува с един поглед надолу към Нокс. Той наблюдаваше, подобно на нас самите, прокарващия пръсти през косата си Нокс, който започна да се люлее напред-назад.

— Ела тук, долу! — казах студено аз. — Веднага!

Малка част от децата направиха слаб опит да го хванат и да го задържат, но той се пребори с тях. Усетих тръпка от власт при мисълта — вече го бях впримчила толкова здраво, че той дори щеше да се сбие с тях, за да стигне до мен. Той хвърли във въздуха една въжена стълба отвъд ръба на пътеката и започна да слиза по нея.

— Какво става? — извика някой. — Нокс! Какво, по дяволите?

Нокс се запрепъва покрай Вида, която гледаше всичко това от земята с широко отворени очи. Не съм сигурна дали тя го разбра точно в този момент, или пък просто искаше да се възползва от ситуацията, но вдигна лице, набраздено със сажди и пот. Кракът й се протегна и го спъна. Той се пльосна на земята точно пред краката ми.

— Сега щастливи ли сте? — изкрещя тя и на него, и на децата около нас. — Умряхте ли от кеф, наблюдавайки това? Минахме ли скапания ви тест?

Очевидно имаше само един човек, който можеше да реши дали едно хлапе преминава, или не… и това бе онзи, който бе паднал на колене пред мен.

— Искам да се извиниш — казах аз. — Сега. На Мейсън. На всички тези деца за това, което си им причинил, както и за това, че никога не си им давал нещата, от което имат нужда или заслужават. За това, че си ги карал да се бият с други деца и си се преструвал, че това е единственият начин, по който можем да оцелеем в този свят. — Клекнах пред него. — Искам да се извиниш за децата, които си оставил навън да умрат. Онези, за които си казвал, че са безполезни и с които се отнасяше като с невидими. Защото, за твое съжаление, те не бяха невидими за мен.

— Извинете — това бе крехък шепот, сянка на дума. Няколко от децата ахнаха, но повечето бяха слисани до пълно объркване. И все пак, съдейки от лицата около мен, допусках, че една-единствена дума все още не беше достатъчна. И никога нямаше да бъде.

— Кажи им истинското си име — заповядах аз.

Зениците му пламтяха така, сякаш се опитваше да отхвърли контрола ми. Аз засилих захвата си, а устните ми се разшириха в лека усмивка, когато той се разтресе.

— Уес Труман.

— А ти ли си Беглеца, Уес?

Той поклати глава, гледайки надолу към земята.

— Кажи им как осигуряваш провизии — наредих му, позволявайки на скрежа да охлади думите ми. — Какво се случва с децата от Бялата палатка, когато имаш нужда от пакет цигари?

Можех да доловя стъпки, които се тътреха по камъните и отломките от падналата стена, но държах очите си впити в жалкото момче, което трепереше на пода.

— Аз… ги търгувам.

— Със Специален отряд Пси ли? — настоях аз.

Той захапа устната си и кимна.

Тишината около нас падна с трясък — викове на изненада, безсловесни писъци, слаби протести и една дума, повторена отново и отново: Оранжева.

— Някой да я убие! — извика едно момче. — Стреляйте! Тя ще постъпи така с всички ни.

— Сега вече знаете каква съм — извиках им аз. — Но това означава също, че знаете, че всичко, което току-що излезе от устата му, е самата истина. През цялото това време ви е лъгал и се е държал с вас, като че ли сте хора без стойност, които не могат да взимат решения, но това приключва тази вечер. Точно сега! — Обърнах се да погледна обратно към Нокс, който се взираше вцепенено в обърнатите си с дланите нагоре ръце. — Искам да си тръгнеш тази вечер и никога повече да не се връщаш… освен ако… — Започнах аз, поглеждайки нагоре към лицата над мен. — Някой от вас има ли проблем с това?

Явно някаква част от мен беше наясно, че мнозинството от тях бяха останали безмълвни от страх. Момчетата, които преди бяха протестирали, изведнъж млъкнаха в момента, в който погледът ми премина през тях. Ръцете им все още стискаха пистолетите. Вие всички сте съгласни — помислих си. — И сега, и в бъдеще ще е така.

Беше толкова просто. Всичко. Същите тези момчета кимнаха и се оттеглиха назад в сенките. Наложи ми се доста набързо да премина между четирима-петима от тях, преди да схванат какво правя, и да вкореня в паметта им правилните образи. Погледнах надолу към Нокс, а устната ми се изкриви от отвращение, когато наводних мислите му с моите собствени видения: той — борещ се със смразяващия сняг, той — кашлящ, слаб, неспособен да се защити, докато върви все на запад и изчезва завинаги. Исках да премине през същата дезориентация, болка и треска, каквито мъчеха Лиъм. Исках да бъде погълнат от света, който го бе създал.

Погледнах го как става, режейки ръцете си на твърдата земя. Движеше се бавно, залитайки през децата, които се бяха събрали около падналата стена. За един кратък момент реших, че те ще го върнат, след което ще се обърнат срещу мен, но момичето най-отпред — Оливия — мина една гигантска крачка встрани. Тя кръстоса ръце пред гърдите си и със студени, нетрепващи очи продължи да го наблюдава как си тръгва. Докато следваха примера й и му правеха път, от останалите се разнесе някакъв шум — съскащ, плюещ и ръмжащ звук, който предаваше това, което много думи не биха могли да сторят. Тогава онези над нас, които бяха разположени в безопасност отгоре, го повториха, позволявайки на месеци и дори години натрупан гняв, страх и безнадеждност най-после да се освободят. Наситеността на това преживяване бе задушаваща. Протегнах се и допрях ръка до врата си. Под пръстите си усещах препускащия си пулс.

Той бе тук, а после изведнъж изчезна. Долових как яростта, която ме бе зареждала, го последва извън вратата, избледнявайки като стар спомен, изчезващ в черната нощ. Помислих си… дали да не го извикам обратно. Но изведнъж усетих, че и това не бе достатъчно. Той заслужаваше нещо много по-лошо. Защо въобще му предоставях шанс, при положение че той така и не го бе намерил в проклетата си черна душа, за да го предложи на другите хлапета около себе си?

Вида докуцука до мен, наблюдавайки ме с бдителни очи. Тя поддържаше известна дистанция помежду ни, а ръцете й удряха с юмруци по скъсаните й панталони. Гледаше ме така, сякаш никога досега през живота си не ме бе виждала. Тъкмо щях да я попитам какво не е наред, когато през ръката ми се провря друга и ме завъртя.

Устните на Дунди бяха изпънати в права линия, а очите му — скрити от отражението на огнените пламъци в очилата му. Стори ми се невероятно, че след всичко случило се тази вечер все още имах силата да се отделя от него и да се отдръпна. Той се опита пак да ме хване, да ме издърпа навън и настрани от очите, които прогаряха гърба ми.

Но аз вече не се страхувах от тези деца или от това, което биха могли да ми направят сега, когато знаеха каква съм. Ако можех да намеря думите, непременно щях да му обясня. Щях да му кажа, че преди не бях достатъчно силна, за да задържа групата ни заедно. Не бях имала достатъчно контрол, достатъчно мощ, за да предпазя него и останалите — от света, който се опитваше да ни разпердушини. Сега вече имах.

Настроението в стаята се бе променило. Променяше се и в този момент. Чувствах се толкова свързана с всекиго от този занемарен склад, че в действителност сякаш можех да вкуся тяхното облекчение, падащо като студен и сладък дъжд по езика ми. Измина известно време, преди да осъзная, че те изчакваха аз да предприема първото движение.

С крайчеца на окото си зърнах Джуд да си проправя път през тълпата. Гърдите му се повдигаха тежко от бягането. Разговорникът в ръката му светеше и вибрираше достатъчно силно, за да го чуя. В разтегнатата по лицето му усмивка видях единственото потвърждение, от което имах нужда.

Но тогава очите му се отместиха и ми стана ясно, че вече не виждаше мен, а само останките, огъня, който все още се бе вкопчил в цимента. Мейсън и празният му поглед, който бе фиксиран върху нещо извън нашето полезрение.

— Всичко е наред — казах му аз, нарушавайки тишината. — Ние сме добре.

И нямаше никакво значение дали другите наистина вярваха в това, което бях изрекла. Така или иначе, те всичките ме последваха навън.