Александра Бракен
Неизчезваща (29)

Двайсет и осма глава

Никога не си бях помисляла, че ще съм толкова щастлива да видя калифорнийската магистрална мрежа, която представляваше неравномерна и разбъркана каша, докато не се отправихме към бляскавите многоетажни сгради в центъра на Лос Анджелис. Пътуването бе доста напрегнато като всяко бягство, а познатата воня на бензинови пари пръскаше магията си през отворите на вентилацията, задушавайки дори изнервящата миризма на нова кола, която се бе вкопчила в кожените седалки. Тя обаче не значеше нищо особено за когото и да е от нас.

При слизането ни на летището на пистата ни чакаше огромен черен джип. Освободих ръцете на Кланси, за да може да поеме предложения му ключ от човек в униформа и с черни слънчеви очила, но той се завърна пред грешния край на пистолета ми още преди дори да си бе помислил да избяга. След като толкова дълго време бяхме прекарали само ние петимата, усетих как Джуд потрепна, щом мъжът го погледна.

— Трябва да премислим плана — казах аз, след като вече бяхме в колата, на километри разстояние от летището. Беше седем и нещо вечерта. Ако нещата в Щаба се развиваха както обичайно, в момента започваше първият от двата вечерни часа. След това имаше още два часа до задължителното гасене на светлините и още час, преди агентите също да бъдат заставени да се оттеглят по стаите си. Щеше да е доста по-безопасно и лесно да се опитаме да съберем децата от едно-единствено място — спалните на второ ниво, — но там имаше камери на всеки ъгъл.

Да не говорим, че успехът ни зависеше от три много големи ако. Ако успеехме да стигнем дотам. Ако откриехме входа. Ако не ни хванеха, докато се промъквахме.

— И това е при положение че те вървят по обичайното си разписание — добавих аз. — Нико каза ли нещо по въпроса? Ей…? — хванах вече разкъсаната яка на ризата на Кланси. — Зададох ти въпрос.

Той изскърца със зъби.

— Не ми е отговорил на последните няколко съобщения. Предполагам, че са събрали Разговорниците, за да не се разпространяват слухове.

— По обичайно разписание ще са — обади се убедено Вида от шофьорската седалка. — Не биха искали никое от децата да разбере, че Албан е извън картинката. Това би причинило доста паника, нали? Те не биха казали на никого от тях действителната цел.

— А как ще успеят да монтират експлозивите, без децата да го разберат? — попита Лиъм. — Ако им дадат жилетка с тях, много лесно ще се издадат.

— Това е лесната част — намеси се Кланси. — Разделяш ги на малки групи от двама-трима, зашиваш експлозивите в подгъва на палтата и ги нагласяваш с детонатор с дистанционно. Единственото, което трябва да направиш, е да изчакаш и да раздадеш палтата на децата чак накрая.

Той го каза толкова спокойно, без какъвто и да е намек за отвращение, все едно една част от него действително се възхищаваше на този план.

— Това означава, че времето за подготовка в Щаба ще е минимално. Ако изведат децата навън в шест часа, най-вероятно ще ги събудят в пет… — обърнах се да погледна към Вида, заемаща шофьорското място. — Кога е по-разумно да идем — в три или в четири?

— Четири — отвърна тя.

— Четири? — повтори Кланси, сякаш това бе най-тъпото нещо, което някога бе чувал. — Естествено, ако държите шансът да ви хванат да е по-голям.

— Задължителни временни спирания на тока — обясних аз на другите, като не му обърнах внимание. — По този начин Калифорния се старае да спести енергия. В нашия район се пада всяка вечер между три и пет. Системата за сигурност и камерите са единствените неща, които са включени към резервен генератор, но поне в коридорите ще е тъмно, докато се промъкваме през тях.

— Веднъж щом проникнем, аз ще ида да се погрижа за агентите в стаята за наблюдение — каза Вида. — Дори няма да ни се наложи да изключваме системата. Колко време мислиш, че ще ни отнеме, за да проникнем и да изчезнем през този твой вход?

— Не знам. Никога не съм минавала по него. Само съм виждала как оттам вкарват и изкарват хора.

— А накъде води? — запита Джуд. — И как така аз не знам за него?

Погледнах надолу към ръцете си, опитвайки се да задържа гласа си нормален.

— Оттам вкарваха предатели и важни хора за разпит. А после… ги извеждаха.

— Леле, майчице, карали са ви да изтезавате хора! — възкликна Вида, като изглеждаше едновременно заинтригувана и впечатлена. Както и Кланси. — Къде е това?

— Не съм ги изтезавала — запротестирах тихо аз. — Просто… ги разпитвах. Агресивно.

Лиъм задържа поглед върху нещо извън прозореца, но усетих как се напрегна до мен до точката на кипване.

— Това е онази заключена врата на трето ниво, нали? — продължи Джуд. — Онази, точно до залата за компютри?

— Албан веднъж ми каза, че води до вход, намиращ се близо до моста на Седма улица — над река Лос Анджелис — обясних им аз. — Ако са задържали някои от агентите или пък прикриват доказателства за това какво са направили, то ще бъдат в тази стая.

— Добре, като се абстрахираме от частта, че Лигата си има тайна тъмница за изтезания — започна Лиъм, — откъде сме сигурни, че няма да са блокирали достъпа навън и навътре?

— Защо постоянно говорите за нас? — попита Кланси. — Надявам се, че не мислите да идвам с вас в тази дупка.

— Наистина съжалявам за теб, тъй като ти си единственият, който няма право на избор — информирах го аз. — Искаш да видиш какво става в Лигата? Искаш отново да си поговориш с дружката си Нико? Получаваш ги! С място на първи ред.

Той най-вероятно бе очаквал през цялото време, че ще се стигне до това, но не изглеждаше уплашен. Може би след всичко все още не бе убеден, че бях готова да го сервирам на тепсия на Лигата, за да правят с него каквото си искат. Ала вероятно се досещаше, че бях решена да го изтъргувам с Джарвин и другите, ако това щеше да спаси останалите деца. Ако в плана ми имаше дори една пукнатина, той щеше да открие начин да се изплъзне през нея. Което означаваше, че ще трябва да го наблюдавам от много по-близо и да съм поне с три крачки пред него… вместо с обичайната една.

— Какво ще стане, ако не успеем да ги изведем, без да ни забележат? — попита Дунди.

— Тогава те ще трябва да сторят това, за което са били тренирани — казах аз, — и да окажат отпор.

Река Лос Анджелис бе седемдесет и седем километрова отсечка от бетон, която винаги бе служила по-скоро като извор на шеги, отколкото като действителна река. В някакъв момент от дългия си живот вероятно е била и истинска река, но човечеството я бе помело и бе ограничило потока й в единичен бетонен канал, който се виеше из покрайнините на града, а от всяка от страните й бяха разположени влакови релси.

Кейт ми я бе посочила веднъж, когато поемахме към някаква Операция, и ми бе разказала, че там преди снимали гонитби с коли за филми, за които нищо не бях чувала. Сега обаче, ако човек тръгнеше да се разхожда по протежението й, което бе пресъхнало като земята в Пуебло, щеше да е доста трудно да открие нещо друго, освен електриковите цветове на графитите и шляещите се бездомници, които се опитваха да открият място за спане през нощта. Ако се случеше да вали, което ставаше доста рядко в Южна Калифорния, от отводнителните канали в откритата река се изсипваха какви ли не неща: колички за пазаруване, пликове с боклуци, спукани топки за баскетбол, плюшени животни, някое друго мъртво тяло…

— Не виждам нищо — измърмори Дунди, държейки фенерчето по-високо, така че да мога да проверя отново подпорните колони на моста. — Ти сигурна ли си…

— Ето! — извика ни Вида от другата страна на канала. Лиъм ни помаха с фенерчето си, за да ги зърнем. Уличните лампи бяха изключени и без светлинното замърсяване, което обичайно проникваше от града, ние и двамата се мъчехме да забележим нещо по-далеч от няколко метра пред нас, като същевременно внимавахме да не бъдем разкрити от някой друг.

Хванах Лиъм за ръката и го поведох надолу по наклона на укреплението, а после отново нагоре към другата страна — до мястото, на което арката на моста се срещаше със земята. Държах фенерчето си насочено към гърба на Кланси, като се стараех той да ходи пред мен през цялото време.

Джуд — помислих си, докато ги изброявах с очи, — Лиъм, Вида, Дунди.

— Смятам, че е това — Вида се отдръпна назад, задържайки собственото си фенерче насочено към огромни графити със спираловидни рисунки. По средата имаше синя звезда, но това, което издаваше вратата, бе начинът, по който изглеждаше боята — тук бе по-дебела. Толкова плътна, че чак лепкава на допир. Опипах, за да намеря прикрита дръжка, преди да я ударя с рамо. Циментовият блок се отмести навътре, остъргвайки ронливата зидария от другата страна. С Вида и Лиъм се наведохме и светнахме с фенерчетата си надолу по металната стълба.

Пресегнах се и избутах Кланси напред.

— Ти си пръв.

Ако това въобще бе възможно, този тунел бе някак по-нескопосан от онзи, през който обичайно влизахме и излизахме от Щаба. Освен това беше около десет пъти по-дълъг и по-мръсен.

Кланси се спъна пред мен, едва овладявайки се, и пусна една тиха ругатня. Стените, които в началото бяха достатъчно широки, за да можем да ходим по трима един до друг, сега се стесняваха, докато накрая се наложи да вървим в редица по един. Лиъм беше зад мен. Влажният, гранясал въздух хриптеше, вмъквайки се и измъквайки се от дробовете му по начин, който започваше да ме притеснява.

Изостанах с крачка, като му позволих да ме настигне и да ме побутне, за да тръгна отново напред.

— Добре съм — успокои ме той. — Продължавай да вървиш.

В далечната тъмнина дочувах прилива на вода, макар че мръсотията, през която се тътрехме, очевидно бе стояла тук толкова дълго, че бе започнала да мухлясва и да се втвърдява.

Колко ли затворници бяха вкарали по този път, почудих се аз, и колко ли тела бяха извадили навън? Опитах се да не потръпвам и да не насочвам светлината надолу, за да проверя дали водата бе червена, както умът ми я беше оцветил в мислите ми. Помъчих се да спра да си представям начина, по който Джарвин и другите бяха изнесли Албан, Кейт и Коул навън — с отворени безжизнени очи, гледащи към редицата от малки мъждукащи светлинки, висящи отгоре.

— Когато това свърши, всички ще се изкъпем в белина — информира ни Дунди. — И ще изгорим тези дрехи. Пробвам се да проумея защо тук толкова мирише на сяра, но си мисля, че по-добре да не се занимавам с това сега.

— Така вероятно ще е най-добре — намеси си Кланси. Лицето му бе бяло като тебешир, когато се обърна към лъча на фенерчето ми. Това накара тъмните му вежди и очи да изглеждат така, сякаш са били оцветени със сажди. — Колко такива тунели са направили от Лигата?

— Няколко — отвърнах аз. — Защо? Да не планираш вече бягството си?

Той изсумтя.

— Час? — извиках назад.

— Три петдесет и три — отвърна Вида. — Можеш ли да видиш края?

Не. Усетих първия студен пристъп на паника долу в гръбначния си стълб. Не, не можех. Вече ходехме близо половин час и имах чувството, че все още нищо не сме минали. Виждах същите циментови стени, чувах същото плискане под стъпките ни — от време на време лъчът светлина от нечие фенерче попадаше на плъх, който пробягваше покрай стената или пък се шмугваше в някоя черна пукнатина в земята. Тунелът сякаш ни засмукваше в тъмнината си като дълбоко вдишване. Стените над главите ни и около раменете ни отново се смалиха и ме принудиха да се наведа.

Още колко можеше да има? Половин час? Час? Наистина ли щяхме да разполагаме с по-малко от това, за да открием децата и да ги изведем навън?

— Почти стигнахме — прошепна Лиъм, хващайки ме за ръката и насочвайки фенерчето към далечния край на тунела, където пътят започваше да се изкачва и да излиза от мътилката.

И където стоеше голяма метална врата.

— Това ли е?

Кимнах, а когато се обърнах към другите, през мен запулсираха успокоение и адреналин.

— Добре — казах тихо. — Ето я. Вида, пускай часовника. Петнайсет минути, за да влезем и излезем. Всички ли помните какво трябва да правите?

Джуд се промуши покрай нас, за да стигне до електронната ключалка, която присветваше, докато наближавахме.

Сканирах близкия таван и стените, търсейки някакъв вид камера. Само наполовина се изненадах, че не открих никаква. Интересно. Албан явно бе решил да запази блока за разпити като защитена, тайна информация от всеки, който не бе старши персонал или съветник. Или пък се бе притеснявал от мисълта да не би някой да получи нагледно потвърждение за хората, които той прекарваше навътре и навън. Вероятно и двете.

Добре. Едно нещо по-малко за притеснение.

Току-що си бях изгасила фенерчето, когато усетих топла ръка да ме хваща за рамото. Обърнах се право към очакващите ръце на Лиъм.

Целувката приключи дори още преди наистина да бе започнала. Приклещващ, единствен допир, изпълнен с достатъчна неотменимост, достатъчно безсилие и желание, че да раздвижи наново кръвта ми. Все още се опитвах да си възвърна дишането, когато той се отдръпна с ръце на лицето ми и устни, достатъчно близо до моите, за да го усетя, че също се задъхва.

Тогава той пристъпи назад, надалеч, оставяйки разстоянието отново да нахлуе помежду ни. Гласът му бе нисък, груб.

— Разкажи им играта, скъпа!

— И за бога, кучко, този път гледай да не те намушкат! — допълни Вида.

Щях да се усмихна, ако не бях доловила тихото кискане на Кланси от дясната ми страна.

— Какъвто и да е знак от теб за създаване на проблеми ще е единствената причина, която ще ми е нужна, за да използвам това — предупредих го, притискайки пистолета в заобления му череп. — Единственото извинение, което ще ми е нужно, за да оставя тялото ти тук, долу, за да бъде изядено от плъховете.

— Ясно — каза Кланси с тих, кадифен глас. — А ако се държа добре, получавам ли целувка?

Бутнах го напред, като го държах за яката на ризата му.

— Добре. Готов съм — каза Джуд, докато слагаше ръка върху подложката на ключалката, за да я изпържи. — Води ни, Водачо!

Въздухът долу в блока за разпити не бе по-свеж или по-чист, отколкото този в тунела. Познатата смрад на човешки бълвоч и нечистотии ми разбърка стомаха веднага щом преминах през вратата и слязох по късото стълбище. В едната си ръка държах фенерчето, а в другата пистолета. И двете бяха насочени към металната врата с прозорчета за наблюдение в другия край на коридора. Разходих бледия лъч светлина из пространството и след като открих, че е чисто, сигнализирах и на другите да влязат.

— Точно зад теб съм — уведоми ме Вида, а тежките й стъпки бяха в ритъм с моите. Някъде в тъмнината зад нас останалите се ориентираха надолу по вратите и търсеха затворници — за да открият Коул.

При вратата се присвих и отпуснах захвата си върху ризата на Кланси. Направих знак на Джуд да мине зад мен. Не знам дали това изникна някъде от дълбините на паметта ми, или пък го открих съвсем естествено, но тренировките ми в Лигата ме накараха да отворя вратата, проверявайки коридора с пистолет пред мен, преди въобще да си помисля да пристъпя от другата страна.

Пулсът ми блъскаше в ушите ми и подскачаше, подскачаше, подскачаше по нервите ми, след като се шмугнах в коридора и дръпнах Джуд след мен.

Когато стигнахме до завоя на коридора, Вида се раздели с нас и пое по първите стълби. Едно ниво — помислих си аз. — Петата врата отдясно. Именно на нея се падна трудната задача, а не на теб. Ти трябва да се качиш едно ниво. Тя има две нива, за да стигне до залата за наблюдение. Едно ниво, пета врата вдясно.

Отляво на мен се чу силно тракане. Спрях внезапно и Джуд се удари в гърба ми. Сърцето ми вече се бе качило в гърлото, когато се обърнах обратно напред — там, където стоеше чезнещият в мъждивата светлина Кланси. Изтичах, за да го настигна, махайки му да продължи напред.

Минахме по завоя, отправяйки се към следващото стълбище. Без лекото бучене на статичен шум в компютърната стая имах чувството, че за пръв път стъпвам на това място, което и най-вероятно бе причината, поради която първото неприятелско лице, което срещнахме, след като бяхме изкачили стълбите и отворили вратата на следващото ниво, бе на човек, когото въобще не познавах.

Имаше дузини агенти в Щаба на Лигата в Джорджия и дори още повече в този в Канзас. Трябваше да се досетя, че Джарвин и другите ще докарат тук всяка симпатизираща им душа, която можеха, за да им помогнат с премахването на Албан.

Можех да надуша алкохола в него, както и подправките на онова, което бе ял на вечеря преди няколко часа. Той най-вероятно се бе запътил за спалните на агентите на първо ниво, но виждайки ни, определено забрави за всичко. Рошавата му руса коса падна в очите му, когато подскочи, изплашен от внезапната ни поява. Мързеливата, глуповата усмивка на лицето му премина в намръщване.

— Защо, по дяволите, не сте по леглата си? — попита той, протягайки се към мен. Аз бях по-бърза и го ударих с края на пистолета през лицето. Избутах го обратно на стълбището. Джуд хвана вратата, преди да се затвори с трясък, и надникна през една цепнатина, за да наблюдава коридора.

Навлизането в ума на пиян бе като вкарването на лъжица в пудинг. Единственото предизвикателство беше да се опитам да открия това, което търсех, в бъркотията от мисли — всяка от които сякаш се размиваше в другата.

— Руу! — прошепна Джуд. — Да вървим!

Ако паметта на мъжа бе вярна, на този етаж имаше още агенти — повечето от тях бяха в Лазарета, но имаше и един на пост между вратите на двете спални.

Завлякох агента към страната на стълбите, пропускайки на косъм Кланси, който стоеше тихо и наблюдаваше. Свих мъжа в един ъгъл и го освободих от ножа, който носеше в задния си джоб.

— Стой зад мен! — казах на Джуд, а очите ми не изпускаха Кланси, който ту изчезваше, ту се появяваше от сенките. — През цялото време!

Все още нямаше електричество и коридорът не бе нищо повече от тъмно перде, през което се опитвахме да намерим пътя си. Те използваха светещо в тъмното тиксо, поставено по ръбовете на пода и около различните дръжки на врати или ключалките, но комбинираната светлина бе по-малко от частица от тази, която можех да имам с едно включване на фенерчето си.

Броях дръжките на вратите, докато напредвахме. Една, две, три…

Това май наистина щеше да сработи.

… четири, пет.

Моля се, нека сработи.

Агентката, стояща на пост пред спалните — агент Кларксън — не бе непозната за мен. Тя бе висока, върлинеста, с тъмни черти и слабост към боя с нож, която бе останала непроменена през изминалите години. Бе се борила толкова усърдно да бъде произведена в старши агент, че увереността й се беше деформирала в отчаяние, а после и в чувство на неудовлетвореност, което изкарваше на единствените под нея — на нас. Тя бе пълната противоположност на Кейт по толкова много начини, които не бяха имали никакво значение до този момент.

— Андреа — извиках я тихо аз. — Андреа?

— Шел — отвърна тя. — Стана ли време? Мислех, че ще ги будим в пет?

Долових потрепване на движение около два метра пред мен, от лявата ми страна. Не можех да срещна погледа й, за да я хвана по този начин. Но в мига, в който усетих полъха на перилен препарат и едва доловимото изместване на топъл дъх, който раздвижва въздуха пред мен, протегнах ръка напред и я докоснах право в гърдите.

Пистолетът й изтрака кресливо на пода, но тялото й бе меко и безшумно — успях да й вкарам образ, на който седеше и изпадаше в дълбок сън. Тя се свлече върху мен и аз я оставих леко върху пода.

Джуд се стрелна покрай мен, насочвайки се към вратата на момчетата. Аз хванах дръжката на вратата на момичетата — тази, която с месеци бях отваряла, без да се замислям, и влязох вътре, като затворих тихо вратата зад Кланси. Включих фенерчето.

— Ставайте… — наредих и светнах в най-близкото легло.

Стаята не бе голяма, трябваше да побере дванайсет момичета, макар че на дясната страна винаги бе имало едно допълнително легло, в случай че от Лигата приберяха някое друго хлапе. Леглото, което деляхме с Вида — в задния десен ъгъл, — бе напълно оправено, а чаршафите бяха изпънати над матрака с войнишка прецизност. Всички те бяха… Почти като…

Все едно никой не спеше тук.

Твърде късно.

— Не го казвай — предупредих Кланси. — Нито думичка!

Той гледаше празните легла пред себе си. На лицето му имаше студено изражение, но иначе остана безмълвен.

Коленете ми леко се стегнаха, огледално повтаряйки обзелото сърцето ми чувство, което падна като камък през гърдите ми. Твърде късно!

Тези момичета. Всички те, те бяха… Те бяха…

Притиснах дланите към челото си. Заудрях ги там — отново и отново, — докато един тих вик се лееше из гърлото ми.

О, боже мой! Всички те.

Твърде късно.

Дръпнах пак вратата и пуснах Кланси да се изниже преди мен, за да отидем в момчешката стая. Джуд така и не разбра. Той не си бе и помислил да е тих. Щеше да събуди цялата база…

Докато стаята на момичетата беше студена и тъмна, тази бе изпълнена със светлина от проблясващи фенери и естествената телесна топлина на двайсет деца — всичките будни, напълно облечени и притиснати едно в друго по леглата.

Очите ми обходиха лицето на всяко, преди да се установят на малката купчина оръжия, събрани в центъра на стаята — в краката на Джуд и Нико.

— Не, не, не! — извика Нико. — Какво търсите тук?

— Нали ти казах: дойдохме за теб — отвърна му Джуд. — Какво, по дяволите, става?

— Ти нали знаеше за плановете им? — попитах аз. — За бомбите и лагерите? Не се ли сети, че ще дойдем да те вземем, след като приятелчето ти ни разказа какво се е случило тук?

Кланси отново беше със същото неразгадаемо изражение, докато оглеждаше стаята.

— Разбира се, че знаех! — Нико издаде тих стон. — Ние през цялото време си писахме по Разговорниците. Но вие трябваше да стоите настрана! Казах му да ви предаде да не се връщате, докато не стане безопасно! До утре!

— Какви ги вършиш, по дяволите? — казах аз, обръщайки се към Кланси. — Какви игрички играеш?

Лицата около мен бяха точно толкова объркани, колкото се чувствах и аз.

— На кого говориш? — попита Джуд, оглеждайки се наоколо.

— На него! — сопнах се аз вбесена. Опитах се да хвана Кланси, преди той да успее да се измъкне обратно през вратата. — На кого друг?

— Руу… — започна Джуд, а очите му бяха широко отворени. — Там няма никого.

— Кланси е…

— Кланси ли? — попита Нико. — Той тук ли е? Дойде ли?

— Ето го тук — казах и се помъчих да го хвана за ръката. Пръстите ми преминаха право през нея, понасяйки се из студения въздух. Образът му заблещука и затрептя.

След което избледня напълно.

Той е… Умът ми бе обхванат от пристъп на паника. Не можех да довърша мисълта си.

— Не съм го виждал да си тръгва — каза Джуд. — Да не би Вида да го е завела да извадят от строя камерите…? Руу?

— Камерите вече не работят! Ние хакнахме програмата преди часове! — уведоми ни Нико.

— Трябва да останем тук — добави едно от другите деца. — Те ни казаха да се съберем в една стоя и да изчакаме, докато всичко приключи. Вие идвате твърде рано.

— Докато какво свърши? — попита Джуд. Едва успявах да го чуя от тътена на кръв в ушите си. — Какво ще става в шест часа?

Нико леко наклони глава назад за секунда и пое дълбока глътка дъх с раздразнение.

— Тогава Кейт и другите ще дойдат да ни вземат.