Александра Бракен
Неизчезваща (28)

Двайсет и седма глава

Именно Джуд успя пръв да проговори, макар и гласът му да бе доста слаб. Видях как ръката му излетя нагоре и притисна компаса към гърдите му.

— Какво искаш да кажеш?

Аз избутах дулото на пистолета по-близо до лицето на Кланси.

— Отговори му!

В този момент ми стана точно толкова ясно, колкото и на Кланси, че досега той никога не бе попадал в подобна ситуация — такава, от която не може да се измъкне, нито пък успява да контролира. Отвращението и безсилието бяха дамгосали върху лицето му грозна гримаса.

— Имам източник в Лигата, който казва, че привеждат в действие плана с взривяването на онези хлапета. Ако ме убиете, няма да разберете къде или пък как ще стане.

Поклатих глава, но вътрешно стомахът ми се стегна.

— Кой е източникът ти? Откъде да знаем? Може да си свалил тези планове и от компютърна мрежа.

Самодоволната усмивка на лицето му беше достатъчна, за да ме накара да пожелая да дръпна спусъка. Той изрече името, като наблягаше на гласните.

— Общият ни познат. Нико.

— Не! — извика Джуд. — Не! Руу, той лъже…

— Нико и аз се познаваме отдавна — прекъсна го Кланси, поглеждайки към мястото, на което Лиъм се бореше да се изправи обратно на крака, кашляйки.

— Ти някога казваш ли истината? — попитах аз. — Никога не си имал достъп до Нико. Докато Лигата го освободи, той е бил в изследователската програма на Леда, а откакто е в Щаба, не го е напускал.

Кланси ме стрелна така, сякаш му бе трудно да повярва, че досега не бях успяла да навържа нещата.

— Руби. Помисли! А къде е бил той преди това? Наистина ли никой от вас не знае?

— Знам, че ще ти сваля кожата от лицето и ще си направя панделки за коса от нея — изръмжа Вида от пода, докато осезаемо се бореше да се изправи на крака. Тя му се усмихна презрително, издърпвайки яростта си около себе си като броня.

— Ето това е дух! — прошепна Дунди, докато я чакаше най-после да приеме помощта му, за да стане. Което, естествено, тя не направи.

— Какво? — попита ме Джуд, идвайки зад мен. — Той за какво говори?

Стана ми лошо, отпаднах дотолкова, че за малко пак да тупна долу.

— Нико в Търмънд ли е бил? Докато и ти си бил там?

— Ииииииии, тя схвана. Най-после! — Кланси ме аплодира. — Ние бяхме дружки по скалпел. Обичаха да сравняват мозъците ни. Така изучаваха деца от различните краища на цветния спектър. По онова време и двамата ни бяха докарали в лагера в един и същи ден.

Умът ми препускаше, мъчейки се да разбере как бе възможно да не съм проумяла това досега, както и дали Нико някога бе намеквал нещо по въпроса. Но пък не можех и да си спомня дали някога му бях казвала, че съм била в Търмънд. Дали пък Кейт не беше?

— Ти да не искаш да кажеш, че старецът ти им е разрешавал да експериментират върху теб? — гласът на Лиъм, който дойде и застана зад мен, бе груб.

Кланси забарабани с пръсти върху масата. Той нямаше доказателства. Баща му се беше съгласил това да се осъществява само ако изследователите не оставят белези.

— След като излязох от лагера, често се чудех какво се бе случило с останалите. Досетих се, че са преместили експериментите някъде другаде, след като започнаха да разширяват лагера и да вкарват в него деца като нашата приятелка Руби. Отне ми известно време да открия, че те са били отведени в лабораториите на Леда Корп във Филаделфия.

Стомахът ми се преобърна. Пробвах да изрека нещо, каквото и да е, но образът на Нико — малкия и уплашен Нико, — завързан за някое от леглата в Лазарета, бе прекалено много за възприемане от страна на съзнанието ми. Не можех да обработя нищо друго.

— Още преди Ийст Ривър — каза Кланси, скръствайки ръцете си на масата пред себе си, — разбрах, че единствените деца, които някога щяха наистина да проумеят какво се опитвах да направя, бяха онези, които бяха там с мен. Мислех си, че те може да са полезни. Но към момента, в който попаднах на следите им в Леда Корп, Николас бе единственият останал жив, чийто мозък не бе изцяло изпържен.

— И единственото, което на теб ти остана, беше да изчакаш, докато Лигата го освободи, за да го направиш полезен — казах аз с отвращение. — Смяташе ли да го убедиш да избяга и да дойде при теб в Ийст Ривър, преди планът ти да се провали?

— Никого не съм очаквал. А ти кой си мислиш, че даде информация на Лигата за това какво правят в тази лаборатория? Кой мислиш, че им предложи начин, чрез който да изведат децата навън? Естествено, наложи ми се да бъда търпелив и да изчакам да го изпратят в Калифорния, преди да се свържа с него. И не, никога не съм планирал да го викам в Ийст Ривър, Руби. Там той ми беше по-удобен. Събираше всякаква информация за Лигата, която ми бе нужна.

— Не — каза Джуд и прокара ръце назад през косата си. — Не, той не би…

— Вие всички не го преценихте добре. Всъщност го подценихте. Никой никога не го е подозирал, независимо от това колко го карах да рови — очите на Кланси бяха върху пистолета, когато продължи: — Именно той ми каза, че Лигата започва с прикрепянето на бомби към деца. Затова и хакна линията на Разговорника за мен. За да можем да се срещнем. За да му направя тази услуга.

— Той каза ли ти за флашката? — попитах аз. — Ти всъщност си тук заради това, нали?

Веждите му се повдигнаха, а устните му се разшириха едва-едва. Жадният блясък се бе завърнал в очите му.

— Флашка? И какво има на тази флашка? Нещо, което ще ми хареса ли?

— Ах, ти… — думата се задави. Кланси ни огледа всички, все едно се чудеше в чий ум да проникне. Кой от нас щеше да му осигури най-лесен достъп до истината. Върнах вниманието му към себе си посредством пистолета.

— Той ми каза, че търсиш Стюарт, защото бил в опасност. Моята роля беше единствено да ви доведа дотук и да ви кажа какво се е случило. Но още нещо ли има?

— Говори! — заповядах аз. — Кажи ми всичко и може би — евентуално — ще оцелееш.

Кланси въздъхна. Нежеланието му намали вълнението от потенциалното злато, на което се бе натъкнал.

— Преди два дни няколко агенти са вдигнали бунт. Убили са Албан и са завзели контрола на организацията. Всички, които са били против тях, са били затворени или убити. — Той погледна към Лиъм, а в ъгъла на устните му напираше усмивка.

Коул. Кейт. Всички инструктори. Дори изтощеното лице на Албан, пожълтялата му усмивка — всички преминаха през съзнанието ми.

Веднъж, след като първоначалният шок поизчезна, Лиъм започна да се тресе. Сложих ръка на рамото му, за да го успокоя. Но този, за който следваше да се притесня, бе Вида. Тя насочи юмрук в посока на самодоволното лице на Кланси. Дунди едва успя да я прихване около кръста, а силата, която му отне да я издърпа назад, ги изпрати и двамата смачкани на пода. Тя виеше — действително виеше, — докато се бореше с него и го риташе, мъчейки се да се измъкне от жилавите му ръце.

Лиъм бе посрещнал новините за брат си в шок, а Вида бе погълната от собствения си огнен гняв. Но Джуд… той се разпадаше в онзи вид дълбока тъга, която бе белязана единствено от тихи сълзи.

— Какъв е планът им? — попитах аз. — Подробностите.

— Утре в шест сутринта ще ги изведат от Лос Анджелис. — Потресът ме отблъсна крачка назад, а разстоянието помежду ни се изпълни с доловим ужас. Усетих го как ближе кожата ми, оставяйки зад себе си ледена пот. Толкова скоро. Опитах се да изчисля наум колко време щеше да ни отнеме да стигнем с кола, както и да намеря отнякъде онези допълнителните часове от деня, които ни бяха нужни, за да се озовем там навреме. — Според Нико останалите деца нямат никаква идея какво се случва. Изглежда, че любимата ви Кейт е успяла да предупреди само него, преди да я отведат и нея.

И някак — по някакъв начин — това се оказа най-лошата част, най-трудното нещо за научаване.

— Къде са я отвели? — попита Вида. — Кажи ми, скапано копеле, или ще ти съдера…

— Защо утре в шест? — намеси се Дунди, който все още се бореше да озапти ръцете на Вида.

— Защото е Коледа — отвърна Кланси, все едно това бе най-очевидното нещо на света. — Онзи патетичен опит на баща ми да сложи началото на мирна среща на върха, защо и те да не поискат да откраднат малко от светлината на прожекторите? Да подкопаят всичко, на което вероятно Федералната коалиция ще бъде принудена да се съгласи?

Не, не, не, не, молех се аз, сякаш това можеше по някакъв начин да промени положението, сякаш тази малка молитва бе способна да унищожи ужаса, който пълзеше навсякъде в мен.

— Успех със завръщането — каза Кланси, а от всяка негова дума се процеждаше злоба. — Знаете ли колко време ми отне да открия самолет и източник на керосин, за да стигнем дотук? Дни. Почти цяла седмица търсене и после цял ден, за да намеря пилот. Дори и да можете да преминете разстоянието за шест часа, пак ще трябва да прекосите блокадите, които баща ми и Федералната коалиция са изградили от всяка страна на границата на Калифорния, при това — без да ви хванат. И смятате, че това ще мине гладко, така ли? Да знаете, че сте могли да спасите тези деца, но само ако сте имали на разположение още няколко часа.

Бях толкова убедена, че омразата ми към Кланси има естествен край, в който някой ден щях да се спра, точка, която щях да достигна не когато му простях, а когато приемех онова, което вече се бе случило, и просто продължах напред. Но очевидно нямаше да сработи по този начин. Виждах го сега. Чувството бе като дим, то променяше миризмата и формата си с всеки изминал месец или година. Ала никога нямаше да мога да се отърва от него. То щеше само да расте и да расте, и да расте… докато някой ден най-после не ме задушеше.

Не дадох шанс на другите да изкажат мнението си. Не исках никой от тях да се мъчи да ме разубеждава, не и когато в Калифорния се намираха двайсет други деца, които щяха да бъдат изпратени на смърт, а ние нямахме време. Никакво време. Очите ми се преместиха върху Джуд, който се бе облегнал на стената. Пръстите му държаха компаса, а лицето му беше перфектният портрет на мъката, в който се борех да не се огледам като в огледало.

Вместо това оставих гнева да потече наново през мен. Прилепих пистолета в лицето на Кланси и го хванах за яката на ризата. Това е единственият начин, казах си, докато го издърпвах на крака. Носът му кървеше, а той изглеждаше така, сякаш не можеше да го повярва.

— Да вървим! — изсъсках аз. — Ще ни откупиш часовете, от които имаме нужда.

— Някой ли няма да забележи, че това липсва?

Погледнах назад към Дунди, докато изкачвахме стълбите на малкия чартърен самолет.

— Вероятно.

На част от мен й се бе приискало да се изсмее, истински да се посмее, когато Кланси най-после бе признал, че в града има летище и че той така бе дошъл да се срещне с нас. Като че ли летището бе преустроено да обслужва единствено частни самолети, макар че в него се забелязваше някакъв голям карго самолет, който се засилваше по една от пистите. Бях усетила лек пристъп на паника, когато го видях, помисляйки си, че транспортът ни ще излети без нас.

Но не. Разбира се, че не. Защо му бе на Кланси да пътува като обикновен човек, когато можеше да манипулира и да накара всеки да му даде каквото си пожелае?

Самолетът бе абсурдно красив — при вида на мокета и на огромните бежови кожени седалки едва доловимо въздъхнах. Всяка от стените на частния самолет беше обрамчена от сияйни кръгли прозорци и топли, уютни светлини. Панелите по задната стена и отстрани на превозното средство бяха от онази блестяща, скъпо изглеждаща изкуствена дървесина. От това, което можех да видя, имаше и напълно заредено барче с напитки, разположено между двете бани отзад, точно след осемте огромни кожени седалки.

— От кого открадна това? — попитах Кланси, докато го вкарвах вътре с пистолет, опрян долу в гърба му.

— Има ли значение? — изсумтя той и се изхлузи в най-близката седалка. Повдигна завързаните си ръце и кимна към пластмасовата свинска опашка, с която Дунди най-щастливо ни бе снабдил. — Сега можем ли да срежем това?

— Той годен ли е да пилотира самолет? — попитах, насочвайки палец в посоката на пилота. Когато бях в главата на повечето хора, те едва си спомняха името си, а камо ли можеше да им се довериш да управляват такава сложна машина.

Кланси скръсти ръце пред гърдите си.

— Всеки път, когато ни погледне, той вижда шестима възрастни, които са в командировка, като всеки един му е заплатил прещедро за услугите по уреждане на детайлите по полета. Няма нужда да ми благодарите.

Лиъм срещна очите ми, щом влезе вътре на свой ред.

— Кога най-после ще го оставим?

Това бе първият път, в който ми говореше, откакто бяхме напуснали закусвалнята. Преди този момент дори не смеех да го погледна, страхувайки се от разочарованието, което знаех, че ще открия в очите му. Той щеше да спори с мен по този въпрос, ако му бях разрешила. Точно както аз щях да се боря той и Дунди да останат в Колорадо и далеч от предстоящата битка.

Но си мисля, че и двамата знаехме, че това бяха обречени усилия.

— Насред полет? — попита Дунди с глас, изпълнен с надежда. — Над пустиня?

Вида се настани в седалката отдясно на мен, преди Лиъм да успее да го стори.

— Нали все още няма да го оставяме?

Тя знаеше съвсем точно какво си мисля. Това ни бяха учили да правим в Лигата, когато откриехме ценна находка: прибираш, разпитваш за информация и накрая го разменяш за нещо още по-добро. Поклатих глава, стараейки се да не се засмея на притеснението, което проблесна в тъмните очи на Кланси.

— Не, няма.

Погледът, с който ми отговори, накара кожата ми да се стегне около костите ми. Но какво можеше да ми направи? Нищо, което и аз да не можех да му причиня поне в петорен размер.

Усетих как Дунди искаше да попита какво точно имахме предвид с това, но бяхме прекъснати от гласа на пилота, който ни уведоми, че е приключил с последните проверки и е готов за излитане.

Не отпуснах захвата на пистолета, докато не се озовахме горе във въздуха и не се понесохме над назъбените върхове на Скалистите планини. Независимо от цялото си мърморене за това как този самолет щял много по-вероятно да се разбие, отколкото нормален пътнически, Дунди се отнесе в седалката си пет минути, след като машината излетя. Надзърнах през рамо и установих как започва леко да се накланя твърде надолу и надясно, но само за да се стресне, да се събуди за миг и отново да се върне на място. Другите бяха свалили седалките си хоризонтално или пък се бяха свили на тях, използвайки одеялата, които бяхме намерили в един от шкафовете.

Кланси разкопча колана си и се избута с крака.

— Отиваш ли някъде? — попитах го аз.

— Да използвам тоалетната отзад — сопна се той. — Защо? Искаш ли да влезеш и да ме наблюдаваш?

Не, но въпреки това го последвах, хвърляйки му многозначителен поглед, преди да тресне вратата и да я заключи.

Облегнах гръб назад в рафтовете с напитки и посудата за сервиране. Очите ми преминаха от Лиъм към Вида, оттам към Дунди, за да стигнат накрая на седящия наблизо Джуд. Той бе толкова тих до момента, че бях решила, че е заспал като другите.

— Ей! — прошепнах му аз.

Той бе зяпал през прозореца надолу към несвършващата земна шир. Остана така и дори когато докоснах рамото му. Джуд, който мразеше тишината, чието минало се плъзгаше до него като сянка по стъкло, не каза нито дума.

Седнах на подлакътника на седалката му, поглеждайки от другата страна на пътеката, за да се уверя, че Лиъм и Дунди все още спяха. Бях се срещала с Притеснения Джуд, Ужасения Джуд и Възторжения Джуд, но никога точно с този… в тази му разновидност.

— Говори с мен — помолих го аз.

Той избухна в сълзи.

— Ей! — казах и го хванах за рамото. — Знам, че не се чувстваш така, но всичко ще е наред.

Отне ми няколко минути да го убедя да се успокои и да се изправи. Кожата му бе станала на петна, а носът му отказваше да спре да тече. Той го избърса с ръкава на якето си.

— Аз трябваше да съм там. С тях. Можех да… Можеше някак си да им помогна… на Кейт и на Албан. Те са имали нужда от мен, а аз не бях там.

— И слава на господ за това — отбелязах аз. — В противен случай щеше да си долу в плен с всички останали. — Или мъртъв. Това бе прекалено ужасяващо дори и само да си го помислиш.

Прегърнах го и като че ли така рязко прекъснах онази невидима нишка, която го бе държала. Той се облегна на рамото ми, все още плачейки.

— Боже мой! — измънка той. — Това е толкова лошо. Просто… Ужасно ме е страх, че Кейт също е мъртва. Всички те. Сякаш случаят с Блейк се повтаря и аз съм все толкова отговорен. Дали нещо от това щеше въобще да се случи, ако аз не се бях държал толкова глупаво? Ако Роб и Джарвин не ни бяха хванали да ги слушаме онзи ден?

Издишах въздуха, който не бях осъзнала, че съм задържала, и потърках ръката му.

— Нищо от това не е по твоя вина — уверих го аз. — Нищо! Ти не си отговорен за това, което другите вършат… било то добро или зло. Всеки прави избори, които си мисли, че ще му помогнат да премине напред.

Той кимна, избърсвайки очите си с горната част на ръката си. За известно време единственият звук помежду ни бе стенанието на моторите и ритмичните похърквания на Дунди.

— Но аз може би щях да променя нещата — прошепна Джуд. — Аз можех да се боря. Аз…

— Не — прекъснах го аз. — Съжалявам. Разбирам какво си мислиш. Ти го правиш от добро, но според мен не си струва. Няма смисъл да разсъждаваш какво си могъл да направиш или какво е следвало, след като няма начин да го промениш. А и не си струва да рискуваш живота си за него. Нищо не е по-важно или по-значимо от живота ти. Ясно ли е?

Той кимна, но отново се умълча. Помислих си, че е малко по-спокоен отпреди.

— Просто не е честно — отбеляза Джуд. — Нищо от това не е честно.

— Животът не е честен — казах му аз. — Отне ми доста време да разбера това. Той винаги ще те разочарова по един или друг начин. Ти ще си правиш планове, а той ще те бута в друга посока. Ще обичаш хора, а те ще ти бъдат отнети, независимо от това колко се бориш, за да ги задържиш. Ще се постараеш да получиш нещо, но няма да го имаш. Не е нужно да намираш смисъл в това. Не се налага да променяш нещата. Просто трябва да приемеш всичко, което е извън контрола ти, и да се опиташ да се грижиш за себе си. Ето това е задачата ти.

Той кимна. Почаках да си поеме дълбоко въздух и да придобие по-спокоен вид, преди да се изправя и да разроша буйната му коса. Бях убедена, че ще изпъшка или ще ми избута ръката, но вместо това той я хвана със своята.

— Руби… — лицето му бе изпито. Не точно тъжно, а просто… уморено. — Ако не можеш да промениш нищо, тогава какъв е смисълът от всичко?

Обвих пръстите му със своите и притиснах ръката му.

— Не знам. Но когато го разбера, на теб първи ще кажа.