Чарлс Мартин
Планината помежду ни (9)

8.

Беше дълъг ден. Третият поред, мисля. Живи сме. Въпросът е докога. Ашли се държи. Не знам как и още колко. Ако имах толкова счупвания и ако изпитвах такива болки, бих се свил като ембрион и бих се молил някой да ме фрасне по главата или да ми бие конска доза морфин. А тя не се оплака нито веднъж.

Каква е добрата новина ли? Знам къде сме. А лошата? Толкова сме далеч от всякакви признаци за човешко присъствие, че не знам как би се справил човек с два здрави крака, да не говорим с един счупен. Още не съм й го казал. Знам… ще го направя.

Всъщност нямам представа как ще се измъкнем оттук. Ще направя нещо като носилка от парчетата на крилото, но докъде ли ще мога да я дърпам? Трябва да намерим подходящо място на по-ниско, където да събираме сили, докато дойде помощ, която не очаквам, или докато съм в състояние да измъкна и двама ни оттук. Трябва ни храна. От четиридесет и осем часа карам само на някакви си ядки.

Да не говорим за кучето, още не се сещам за името му. Знам, че е гладно — постоянно ръфа клони. През цялото време трепери от студ. Мрази снега. Стъпва по него като по натрошени стъкла.

Мисля, че разстроих Ашли. Имах други намерения. Опитвах се да я ободря. Явно ми липсва опит.

 

 

Като стана дума за опит… някога пресмятала ли си километрите, които сме пробягали заедно? И аз не съм.

Всеки път, когато тичахме, ти ме питаше как е крачката ти, а аз ти отговарях напълно сериозно, сякаш наблюдавах бягането ти, а истината е, че не можех да откъсна поглед от краката ти. Мисля, че и ти го знаеше. Обичах да тичам след теб.

Като се връщам назад във времето, към началото на връзката ни, осъзнавам, че двамата споделяхме еднакви желания. Никога не ни се е налагало да се чудим какво да правим. И никога нищо не ни е разделяло.

Щом взе шофьорска книжка, пристигаше до нас, почукваше на прозореца ми в четири сутринта и отивахме да тичаме по плажа. Дълги кросове. По десет-петнайсет километра. Наричахме ги ЛСД. Лесни спокойни дистанции. Времето нямаше значение. Нямаше хронометри. Нито победи или загуби. Ако не тичахме по плажа, обикаляхме по мостовете в града. По Мейн стрийт, през Ландинг, обратно към Акоста, около фонтана и после отначало. Ако някой от нас се почувстваше уморен, заради болки в прасците или просто защото се нуждаеше от почивка, отбивахме се в „Дънкин Донътс“, поръчвахме си две кафета и се возехме из града, свалили покрива на колата.

Мисля, че точно тогава те учех как да караш на съединител и едва не ми счупи врата. Добре де, не беше чак толкова зле, но е факт, че ми изтърка съединителя. А вратът ми се схвана. Ала на драго сърце пак бих те учил.

А помниш ли онази съботна сутрин? Връщахме се по плажа след дълъг крос. Някакво момче със сърф от дясната ни страна яхна добра вълна, но носът на дъската му заора и то се запремята. Водата го изхвърли на брега току пред краката ни. Счупена на две, дъската му изплува след няколко минути. Малчуганът имаше рана на челото, целият бе облян в кръв, рамото му бе извадено, не знаеше къде се намира и го давеха напъни да повръща. Настаних го да легне, притиснах раната на главата му. Хлапето посочи към близката къща и ти изтича да повикаш близките му. Аз останах при него и наместих рамото му. Когато се върна, той вече се смееше, обясняваше каква нова дъска ще си купи. Родителите му ни благодариха, прибраха си го вкъщи, а ти се обърна към мен, закривайки очите си с ръка от слънцето. После каза нещо, изрече го така, сякаш си го знаела винаги:

— Някой ден от теб ще излезе страхотен лекар.

— Какво?

— Ти — мушна ме с пръст в гърдите. — Ти ще станеш страхотен лекар.

Изобщо не бях се замислял по този въпрос. И да си призная, единственото, което някога бях планирал, бе как да напусна бащиния си дом. Но в мига, в който го каза, нещо в мен прищрака.

— Откъде знаеш?

— Виждам как се грижиш за хората. Имаш „болногледачески подход“ — и направи с пръсти знака за кавички.

— За какво говориш?

Ти посочи момчето, което отвеждаха към къщата.

— Погледни го. Когато ви оставих, той не беше на себе си. Сега се смее, говори за новата си дъска. Няма търпение да се върне във водата. Така е заради теб, Бен. Начинът, по който говориш на хората… ги успокоява.

— Наистина ли?

— Трябваше по-рано да се сетя — отвърна ти и кимна.

Тогава за пръв път осъзнах, че умееш да откриваш потенциала в обикновеното. Незначителното. Незабележимото.

Вторият път беше, когато те посетих на работното ти място. Даваше дежурства като доброволка в детска болница. Беше пълно с деца без коса, с изтерзани лица, с кислородни маски, на инвалидни колички. Изпоцапани чаршафи, неприятни миризми, покъртителни звуци. Заварих те весело да бъбриш с момиченце на едно от леглата, хванала с гумените ръкавици подлога, която секунди преди това си извадила изпод него. На лицето ти грееше усмивка. На нейното също.

Във всяка стая видях страдание и отчаяние. Не и ти обаче. Ти откриваше шанс и надежда. Дори в невъзможното.

Някъде през последната година на следването си осъзнах, че ти си най-близкият ми приятел. Ти ме научи да се усмихвам. Да се чувствам жив. Всеки ден неотменно дълбаеше в каменната грамада, в която се бях превърнал, заличаваше белези и рушеше зида около сърцето ми. Ти първа събра разпилените парчета на душата ми. С любовта си ме научи да пълзя, да ходя, да тичам, а после, някъде там, на плажа, на лунната светлина и морския бриз, внезапно спря, обърна се към мен, преряза въжетата, пристягащи крилете ми, и ме научи да летя. Не стъпвах на земята.

Стоя, загледан в ширналия се леден пейзаж наоколо, който ми нашепва безнадеждност, и мисля за теб.

Аз виждам нещата такива, каквито са. Ти ги виждаш каквито биха могли да бъдат.

 

 

Ще се прибирам. Става студено. Липсваш ми.

 

 

Два пъти през нощта сменях снега около крака на Ашли. Не се събуди нито веднъж, но често стенеше и говореше в съня си. Няколко часа след като станах, тя се събуди с болезнен вик. Очите й бяха като цепки.

— Как се чувстваш?

— Като блъсната от самосвал — отвърна тя с необичайно плътен глас, след което се обърна настрани и повърна. Това продължи няколко минути. Повечето време правеше сухи напъни и изкарваше стомашни сокове. Най-после се отпусна назад. Опитваше се да си поеме дъх. Изпитваше неистова болка.

Избърсах устата й и поднесох чаша, от която тя отпи глътка.

— Трябва да ти дам малко „Адвил“, но се съмнявам, че празният ти стомах много ще го хареса.

Тя кимна със затворени очи.

Хвърлих още съчки в огъня и включих джетбойла. Ароматът на кафе я накара да отвори очи. Изглеждаше изтощена. Енергията й се бе стопила.

— Откога си буден?

— От няколко часа. Излязох да поогледам наоколо. Колкото и да ми харесва нашата пещера, налага се да излезем от тази дупка. Никой никога няма да ни види, а и тук не мога да запаля сигнален огън.

Тя забеляза новото ми изобретение и попита:

— Ти ли ги направи?

Бях свалил мрежите за багаж от гърба на седалките, бях преработил металните рамки с помощта на инструментите на Гроувър и бях сглобил нещо като снегоходки. Рамките бяха продълговати и ги оформих по-широки в предната част и заострени отзад. Сгънах двойно мрежата и я опънах на рамката, прикрепих я с помощта на кордата за риболов на Гроувър. Получи се добре. Повдигнах ги.

— Снегоходки.

— Щом казваш.

— Често сутрин, по време на операции, или вечер късно, когато линейката или хеликоптерът докарват спешен случай, се налага да се справям с много по-големи предизвикателства от това.

— Да не би да се фукаш?

— Не. Просто казвам, че всекидневната ми работа ме е научила да съм подготвен за срещи с необичайното и неочакваното.

Подадох й едната. Тя взе да я обръща и да я разглежда. Върна ми я.

— И най-малкото движение ми причинява болка. Но с радост ще се измъкна оттук. Смяната на пейзажа ще ми се отрази добре.

Налях кафе и й го подадох.

— Пий колкото искаш. Имаме за още два дни.

— Очакваш ли гости? Сериозно те питам?

— Не, не очаквам.

Тя кимна и въздъхна над пластмасовата чашка.

— Ще те оставя за няколко часа сама. Искам да обиколя наоколо.

Измъкнах сигналния пистолет на Гроувър от пластмасовата кутия зад седалката, където държеше и рибарските си такъми, заредих го и го подадох на Ашли.

— Ако ти трябвам, дърпаш тук и натискаш тук. И гледай да го насочиш през ей тази дупка. Иначе може да подпалиш себе си и всичко тук. В крилата още има гориво. Ще си сама почти през целия ден. Ако не се върна до здрачаване, не се тревожи. Вземам спалния си чувал, малката палатка, термоодеялото и още няколко необходими неща. Ще се оправя. Тук климатичните условия решават почти всичко. Променят се внезапно и ако се влошат, може да се наложи да сляза надолу и да изчакам. Ще се опитам да намеря някаква храна и друг подслон или място, което да превърна в убежище.

— И знаеш как да направиш всичко това?

— Знам как да правя някои от нещата. Онова, което не знам, ще го науча.

Отвързах лъка на Гроувър и го взех заедно с въдицата, жилетката му и всички макари в нея.

— И риба ли можеш да ловиш?

— Някога съм опитвал.

— И как беше?

— Имаш предвид, дали хванах нещо?

Тя кимна.

— Не.

— Опасявах се, че точно така ще отговориш. — Ашли обърна поглед към лъка. — Ами това чудо?

— Всъщност и с лък съм стрелял.

— Можеш ли да уцелиш нещо със стрелата?

— Случвало се е.

— Мислиш ли, че ребрата ще ти позволят да дърпаш тетивата?

— Не знам. Не съм пробвал още.

— Значи… ще импровизираш?

— Може да се каже.

— Преди да тръгнеш, ще ми помогнеш ли с нещо?

Ашли се облекчи, после й стоплих още вода и я завих.

— Би ли ми подал куфарчето? — Тя извади телефона си. — Да ми пази страх. — Включи го, но студът бе изтощил батерията му.

Повдигнах рамене.

— Можеш да редиш пасианси — посочих аз към раницата, която ми служеше и за куфар. — Вземи компютъра ми, но се съмнявам, че ще тръгне. Ако е останал някакъв живот в батерията, няма да е за дълго.

— Да ти се намира някоя книга?

— Не съм много по четенето — свих рамене аз. — Явно ще останеш сама с мислите си и кучето. — Почесах го зад ушите. Вече беше свикнало с нас и не правеше опити да облизва Гроувър по устните. — Сещаш ли се как се казва?

— Не — поклати глава тя.

— Нито пък аз. Мисля, че ще му подхожда името Наполеон.

— Защо?

— Погледни го само. Не съм виждал друго животно, което да има по-ясно изразен наполеонов комплекс. Държи се като разгневен булмастиф, натъпкан в кутия с размерите на самун хляб. Идеалният образ за рекламата „не залагайте на размера на бойното куче, а на бойния дух на кучето“.

Тя кимна в съгласие.

— Не можем ли да направим нещо за лапичките му?

Погледнах към задната седалка, която, след като бях свалил част от металната й рамка, стоеше килната, отскубната от пантите си, с провиснала тапицерия. Отворих комплекта „Ледерман“ и отрязах четири квадратчета от виниловата тапицерия. От вътрешната им страна имаше латексова пяна. Пробих дупки в ъгълчетата и промуших в тях парчета от рибарската корда, с чиято помощ ги завързах на лапичките на Наполеон. Той ме гледаше сякаш съм напълно изкуфял. Подуши ги, изправи се, направи една обиколка в снега, после се притисна към мен и ме близна по лицето.

— Добре, и аз те обичам.

— Мисля, че вече сте приятели — усмихна се Ашли.

Протегнах ръка.

— Джипиесът.

Тя го измъкна от спалния си чувал и аз го пъхнах в джоба на якето си. Накрая отворих ципа на малкия вътрешен джоб на раницата, взех компаса и го преметнах през врата си. Беше с леща, по-точно с капсула течност. Подарък от Рейчъл отпреди години.

Ашли го забеляза и попита:

— Какво е това?

Разтворих длан. Ръбовете му бяха изтъркани. Част от зелената боя се бе изтрила и отдолу прозираше алуминият.

— Компас.

— Изглежда доста използван.

Метнах раницата на гърба си, вдигнах догоре ципа на якето, сложих си ръкавиците и грабнах лъка.

— Запомни… вземе ли да се смрачава, а мен още ме няма, започвай да си повтаряш, че ще се върна. Може да е на следващата сутрин, но ще дойда. На кафе — ти и аз. Става ли?

Тя кимна. Знаех, че когато се стъмни, а аз не съм се прибрал, ще я връхлети тревога, ще се плаши от сенките. Тъмнината има това свойство — да събужда страхове, които човек таи в себе си.

— Дори да е утре сутринта?

Тя отново кимна. Извадих шишенцето с „Адвил“.

— Вземай по четири на всеки шест часа. И не забравяй да подклаждаш огъня.

Изпълзях от бърлогата, последван от кучето. Коленичих да завържа снегоходките и то се покатери върху ми.

— Моля те, остани тук и се грижи за нея. Обещаваш ли? Прави й компания. Струва ми се самотна, а и денят е особен. Днес трябваше да потегли на сватбено пътешествие.

Ашли извика отвътре:

— Ами да… по топлите места, където някой Хулио или Франсоа в бели ленени панталони и с бронзов тен щеше ми носи коктейли във високи чаши, украсени с чадърче.

Обърнах се и поех нагоре по планината.