Чарлс Мартин
Планината помежду ни (49)

48.

Когато влязох в стаята, заварих Винс до нея. Той се изправи. Сърдечна усмивка, сърдечно ръкостискане. Дори неловка прегръдка.

— Ашли тъкмо ми разказваше какво сте направили. Не знам как ще ви се отблагодаря.

— Запомнете — потупах крака й, — че аз съм този, който я покани да се качи на самолета. Може да помислите дали да не ми повдигнете обвинение.

Той се разсмя. Хареса ми. Направила е добър избор. Ще бъдат щастливи. Въпреки че не е на нужната висота за нея. Нито един мъж не би бил на висота, за да се ожени за Ашли. Тя е една на милион.

Лицето й бе възвърнало цвета си. На нощното й шкафче имаше три празни чашки от кафе. Пликчето, свързано с катетъра, което висеше до леглото й, беше почти пълно. И цветът на урината — нормален. Новият й мобилен телефон не спираше да звъни. Екипи от различни медии вече се бяха свързали с нея. Всички искаха ексклузивни права.

— Какво ще им разкажеш? — попита тя.

— Нищо. Ще се изнижа през задния вход и се прибирам. — Погледнах часовника на стената. — Излитам след час и половина. Минах само да се сбогуваме.

Изражението й се промени.

— Не се притеснявай, вие двамата имате толкова да си говорите. Да планирате сватба. Сигурен съм, че ще поддържаме връзка. — Минах от другата страна на леглото.

— Обади ли се вече на жена си? — попита тя и скръсти ръце на гърдите си.

— Не… Ще отида да я видя веднага щом се прибера.

— Надявам се да се изгладят нещата, Бен.

Кимнах.

Тя стисна ръката ми. Целунах я по челото и се обърнах да си вървя. Тя обаче не ме пусна. Усмихваше се.

— Бен?

— Да? — отвърнах, без да се обръщам.

Винс каза:

— Веднага се връщам. Ще ида за кафе. — После сложи ръка на рамото ми. — Благодаря. За всичко.

И излезе. Тя продължаваше да ме държи за ръката. Седнах на края на леглото. Нещо ме човъркаше отвътре. Нещо като болка. Опитах да се усмихна.

— Мога ли да те попитам нещо?

— Ти си спечели правото да ме питаш каквото и да е.

— Някога би ли скочил на омъжена или почти омъжена жена?

— През живота си съм скачал само на една жена.

— Само проверявам — усмихна се тя. — Мога ли да те питам още нещо?

— Да.

— Защо ме покани да се кача на самолета с теб?

Загледах се през прозореца и се замислих.

— Като че ли беше толкова отдавна, нали?

— Да, наистина. А понякога ми се струва, че е било вчера.

— Сватбата ни беше един от най-хубавите дни, които всеки от нас някога бе имал. Празнувахме сами. Тогава поставяхме началото. Бяхме свободни да се обичаме, без някой да ни се меси. Мисля, че когато двама души се обичат… искам да кажа… — Гласът ми се прекърши. — Някъде дълбоко… като че ли душите им спят и сънищата им стават реалност, там болката не съществува, защото няма причина… тогава сватбата е като пулсиране на две сърца в едно. Като сливане на две реки. Двете стават едно цяло. При мен така се получи.

Когато те срещнах, видях изписана на лицето ти надежда, че и твоята сватба може да е такава. Напомни ми за моята някогашна безценна, нежна любов. И мисля… ако трябва да съм откровен, че ми се прииска да се докосна до това щастие. Да го докосна. Да застана лице в лице с него. По този начин може би щях да помня… защото… не ми се иска да забравя.

Тя се пресегна и изтри сълзата от лицето ми.

— Мисля, че заради това те поканих на самолета. И заради този… този егоизъм… едновременно безкрайно съжалявам… и съм безкрайно благодарен. Тези двайсет и осем дни в планината с теб ми напомниха, че заради любовта си заслужава. Независимо колко боли.

Станах, целунах я по устните и излязох.