Чарлс Мартин
Планината помежду ни (43)

42.

Изражението на Ашли ми каза онова, което трябваше да знам. Вмъкнах се вътре и свалих раницата си. Не осъзнавах колко съм изтощен, докато не се опитах да проговоря.

— Пробвах да ти звънна, но даваше заето…

Тя се усмихна, присви очи и ме повика с пръст. Коленичих до нея. Вдигна ръка към лявото ми око и нежно го избърса.

— Ранен си. И то сериозно. — Ръката й погали бузата ми. — Добре ли си?

До нея пъзелът лежеше подреден. Картината беше събрана. Представляваше панорамна гледка на заснежени планини, иззад които се подаваше слънцето.

— Завършила си го? — наклоних глава и се загледах. — Изгрев ли е, залез ли е?

Тя се отпусна назад и затвори очи.

— Мисля, че това зависи от погледа на наблюдаващия.

 

 

През целия следващ ден рязах ивици месо и ги печах на бавен огън. Ашли ми държеше малко огледалце с болезнено изражение, докато аз зашивах аркадата над окото си. Направих седем бода. Ядохме на почивки часове наред. Помислехме ли за храна, отрязвахме парче месо и задъвквахме. Наполеон също. Негласно се разбрахме. Не се тъпчехме, но задоволявахме всеки повик на глада. Към полунощ се наситихме. И тримата.

Тя ме помоли да напълня ваната, което и направих. Докато се къпеше, натоварих шейната. Нямахме много багаж. Раницата ми, спалните чували, одеялата, брадвичката, месото. Онова, което нямаше да ни е толкова необходимо, го оставих, за да облекча работата си. Помогнах на Ашли да излезе от банята и да си легне, после и аз се изкъпах. Не се знаеше дали и кога щях да имам друг шанс.

По мръкване заспах. Събудих се на зазоряване. Бях спал почти дванайсет часа. Най-дългото ми спане от катастрофата. Всъщност, най-дългото ми спане от години. Може би от десет.

Хирурзите, особено травматолозите, са много добри във вземането на трудни решения, при това бързо и в условията на голям стрес. Аз се борех с нашите въпроси: Какво да предприемем? Да тръгнем ли? Или да останем?

Не ми се искаше да тръгваме. Предпочитах да си останем на топло край огъня и да се надяваме, че някой ще се натъкне на нас. Обаче извадихме късмет с малкия лос. Можех да ловувам цял живот и да нямам такъв шанс. Да не забравяме и факта, че лъкът ми беше унищожен.

Мина ми през ум да подпаля хижата, дори целия лагер. Но нямаше никаква гаранция, че някой ще ни види. А ако след три дни бродене не се доберем до спасително място или не попаднем на нещо даващо надежда, трябваше да има къде да се върнем. Не съм Колумб. Нуждаехме се от място, където да се върнем, много повече от шанса някой да дойде да потушава огъня.

Разрязах полиуретановата подложка и я сложих на дъното на шейната, отгоре постлах одеяла. После облякох Ашли, прикрепих шината към крака й, пъхнах я в чувала и вдигнах ципа, придърпах я на шейната, а под главата й подпъхнах трето одеяло, навито на руло. По средата шейната имаше улей, който я надигаше от земята, така че се образуваше въздушна възглавница между дъното и снега. Това щеше да изолира студа. А заради пластмасата щеше да остане суха.

Отгоре завързах платнище, което да я предпазва от падащия сняг. Тя го тупна отвътре.

— Настаних се като пет пари в кесия.

Мушнах Наполеон до нея. Изглежда, мъникът се беше притеснил, защото облизваше лицето й по-често от обичайното.

Завързах гетите, сгънах якето си и го пъхнах в спалния чувал до нея. Взех кибрита и запалителната течност, надянах хомота, хвърлих последен поглед към топлата жарава и издърпах шейната навън в безкрайната снежна шир.

Изненадващо, но се чувствах добре. Нямах голяма сила, ала не бях изтощен и ужасно слаб. Усещах, че съм отслабнал с около десет килограма след катастрофата. Може би дори повече. Като голяма част от тях бяха мускулите ми. Не всички, но повечето. Загуба на мускулна маса означаваше и загуба на сила. Хубавото беше, че благодарение на снегоходките тежестта ми се намаляваше. Силата ми се беше постопила, но и товарът ми беше намалял. Като изключим Ашли и самата шейна. Вероятно не съм бил толкова слаб от училищните си години.

Прехвърлих парче корда през коланите на гърдите си, а свободния край й го подадох и поръчах:

— Ако имаш нужда от нещо, само го дръпни.

Тя кимна, нави кордата около китката и дръпна платнището до брадичката си.

Тръгнахме, когато се развидели. След няколко минути вече се катерехме нагоре по хълма към пътеката, която щеше да ни изведе през ждрелото отвъд планината. Не усещах почти никакво опъване от коланите на хомота, защото шейната леко се плъзгаше по снега. Вятърът запращаше снега в лицето ми, снежинки полепваха по клепачите и замъгляваха зрението. Постоянно се бършех.

Планът ми беше простичък: вървим, без да спираме. По силата на логиката и предвид разчета по триизмерната карта, която бяхме намерили, изчислих, че ни очакват вероятно петнайсет-двайсет километра преход, двайсет и пет в най-лошия случай, до шосе или човешко присъствие. Не се бях замислял много колко далеч бих могъл да дърпам шейната. Опитвах се да не мисля за това. Очаквах, че ще успея да извървя петнайсет километра. За двайсет и пет имах колебания. Ако се окажеше по-дълго, шансовете ни драстично намаляваха.

Пътят ни водеше надолу по малки хълмове и нагоре по невисоки възвишения, но се усещаше, че слизаме на по-ниско и, слава богу, не срещахме особени затруднения. Не се налагаше да изразходвам допълнително енергия, за да преодолявам трудни терени, което ми позволяваше да напредвам по-бързо. Утешаваше ме мисълта, че вървим по път, изминаван от други хора. А тези хора трябва да са идвали все отнякъде.

По обяд пресметнах, че сме изминали шест километра. До късния следобед — десет. Чудех се колко ли е часът и по навик поглеждах часовника си. Но виждах единствено напуканото стъкло и влагата под него. На здрачаване пътеката се спусна надолу по малък хълм и продължи по равен терен. Давах всичко от себе си. Поглеждах назад след всеки завой. Може би бяхме покрили шестнайсет километра.

 

 

Прекарахме нощта под импровизиран заслон, който направихме от платнището, вече доста дрипаво, и няколко клона, които отрязах за целта. Ашли остана да лежи сгушена в шейната. Беше кратка и ясна:

— Има място само за един.

Аз легнах на снега върху вълнено одеяло и раницата си за изолация.

— Липсва ми огънят.

— И на мен.

Наполеон трепереше.

— Както виждам и той не е особено щастлив тук — подхвърлих и го притиснах плътно до себе си. Той ме подуши, после обиколи раницата ми и с няколко скока се мушна при Ашли.

Тя се разсмя.

Завъртях очи и измърморих:

— Оправяйте се.

 

 

На следващата сутрин преди обед бяхме изминали още два-три километра и усещахме, че температурата се е повишила. Някъде около нулата — най-високите градуси от катастрофата насам. По склоновете през снега се подаваха стръкове трева и клечки, което подсказваше, че почвата е само на няколко сантиметра отдолу, а не на два-три метра. С намаляване на височината с почти три километра повърхността на снега стана по-мека и това затрудни движението ми.

След още два-три километра пътеката се спусна надолу, разшири се и стана равна. Изглеждаше някак неестествено. Спрях и се огледах. Разсъждавах на глас, сочейки напред.

— Какво има? — попита Ашли.

— Тук е достатъчно широко да мине камион. — И тогава ме озари мисъл. — Намираме се на черен път. Това тук е път.

Отдясно забелязах нещо плоско, зелено и лъскаво да стърчи от снега. Разрових около него. След миг се досетих какво е и избухнах в смях.

— Това е пътен знак. — Продължих да го разкопавам. На знака пишеше: „Еванстън — 62 км“.

— Искам да го видя. Какво пише?

Отстъпих настрани, както бях омотан в коланите си.

— Пише: „Еванстън натам“.

— На колко километра?

— Не много.

— Бен Пейн!

— Не — поклатих глава.

— Колко?

— Наистина ли искаш да знаеш?

Последва кратка пауза.

— Не съвсем.

— И аз така си помислих.

Тя дръпна въжето. Спрях отново.

— Ще се справим ли?

Наведох се към нея.

— Да. Ще се справим.

Тя пак дръпна въжето.

— Ще можеш ли да дърпаш всичко това на разстоянието, което пише на табелата.

Пристегнах коланите и пристъпих напред.

— Да — заявих.

— Сигурен ли си?

— И още как.

— Защото, ако не можеш, просто ми кажи. Сега е удобен момент да се изясним, ако си мислиш, че…

— Ашли?

— Да.

— Млъкни.

— Забрави да кажеш „моля“.

— Моля.

— Добре.

Следващите три километра се спускахме надолу. Вървяхме без никакви проблеми. Настъпи нощ, но с падането на температурите шейната започна да се плъзга по-лесно, затова реших да продължа още няколко часа. Така навъртяхме осем километра по шосето. Двайсет от хижата. Вървенето по шосето приличаше много на обикалянето на езерото — наблюдавах дърветата от двете страни и вървях по бялата просека помежду им.

Някъде след полунощ видях дърво със странна форма или може би просто форма отдясно. Разкопчах коланите и отидох да проуча. Беше постройка, приблизително два на два, с покрив и бетонен фундамент. Вратата беше оставена открехната и вътре бе навяло сняг. На стената висеше ламинирана табела. Драснах клечка кибрит и прочетох: „Това е спасителен заслон. Ако сте в извънредна ситуация, добре дошли. Ако ли не, тогава не трябва да сте вътре“.

Ръката на Ашли напипа моята в тъмното.

— Тук в безопасност ли сме?

— Да… всичко е наред. Дори мисля, че имаме разрешение да влезем. Само че… — Разгънах спалния си чувал и се пъхнах вътре. Подът беше доста твърд. — Липсва ми подложката.

— Искаш ли да споделиш моята?

— Не си мисли, че не ми е минало през ум, но в това чудо няма място за двама.

Тя замълча.

— Как е кракът ти? — попитах.

— Още ме боли.

— По-различно или все така?

— Все така.

— Кажи ми, ако усетиш промяна.

— И ако има, какво точно ще направиш по въпроса?

Обърнах се и затворих очи.

— Вероятно ще го ампутирам. Тогава ще спре да те боли.

Тя ме тупна по рамото.

— Не е смешно.

— Кракът ти е добре. Заздравява правилно.

— Ще се наложи ли операция, когато се измъкнем оттук?

— Ще трябва да го снимаме на рентген — свих рамене аз. — Да проверим какво става.

— Ти ли ще ме оперираш?

— Не.

— Защо?

— Защото ще спя.

Тя ме тупна отново.

— Бен Пейн…

— Да.

— Искам да те попитам нещо и настоявам за откровен отговор.

— Ами късмет тогава.

Последва трето тупване.

— Не се шегувам.

— Добре де.

— Ако се наложи, можем ли да се върнем обратно в хижата? Имам предвид… ако условията се влошат… има ли вариант за връщане?

Спалният ми чувал изглеждаше съвсем раздърпан. Беше загубил част от пуха си. Имаше места, през които проникваше студ. Нямаше да е лесно да заспя. Премислих изминатия път от хижата до тук. Повечето време бавно се спускахме надолу. Бях почти сигурен, че няма да мога да се върна.

— Да… съществува и този вариант.

— Лъжеш ли ме?

— Да.

— Е, кое от двете — да или не?

— Може би.

— Бен… все още имам един здрав крак.

— Не.

— Значи… няма връщане назад? Няма да видим хижата отново?

— Нещо такова — изломотих и легнах по гръб, вперил поглед в тавана. Отново се бяха появили облаци и навън всичко тънеше в мрак. Имах усещането, че сме в дупка, което предвид двата метра сняг, натрупали покрай стените отвън, не беше далеч от истината. След няколко минути Ашли безмълвно пъхна ръка в чувала ми и я отпусна на гърдите ми.

Остана така цяла нощ.

Знам го.