Чарлс Мартин
Планината помежду ни (12)

11.

За миг си помислих, че това беше последният ни разговор. Това чудо не искаше да се включи. Не светеше нито зелената, нито червената лампичка. Нищо. През последните пет минути натисках всички възможни бутони по него. Разтърках батериите, дори ги извадих и ги обърнах. Накрая ги мушнах под ризата си и ги притиснах до гърдите си за няколко минути. Оставих ги да поемат топлина.

Ако това чудо се беше развалило… не знам. Не съм сигурен как бих реагирал. Във футбола го наричат „накамарване“. В катеренето — „изпомпване“.

Помня, че се обадих на треньора по лека атлетика и го помолих да изгледа записите ти и да анализира резултатите ти. Той веднага ме закова:

— Това би ли повлияло на решението ти да се присъединиш към този институт?

— Да… би повлияло.

Дочух шумолене на хартия.

— Интересно. Случайно открих на бюрото си една допълнителна стипендия.

Ей така, между другото.

Връщам се към колежанските години и си мисля, че това бе най-хубавото време в живота ми. Баща ми беше изпаднал от картинката и ние бяхме свободни да правим каквото си искаме. Да пораснем заедно. Да се веселим заедно. А ти изгради своя ритъм и стана бегачката, която очаквах. Толкова бях щастлив, че имах заслуга в това дело.

Последната ни година в училище. Медицинският институт се задаваше на хоризонта. Кариерата ми на състезател залязваше. Медали висяха, окачени по стената, или лежаха, натъпкани в някое чекмедже. Доколкото знам, баща ми никога повече не дойде да ме гледа на състезания. Но за мен тичането бе добило друг смисъл. Не беше моето занимание. А нашето. И така ми харесваше повече.

Ти беше най-добрият партньор в спорта, който някога бях имал.

Освен това открихме Роки Маунтинс и планините се превърнаха в наш отдушник. И другото наше занимание.

От няколко дни беше необичайно притихнала. Мислех, че си заета. С училище или с изпитите, или… Нямах представа, че мислиш за нас. За теб и мен. Любима, не мога да чета мислите ти. Не можех тогава. Не мога и сега.

Бяхме се прибрали вкъщи за пролетната ваканция. Родителите ти се радваха, че си се върнала у дома. Моят баща се бе преместил в Кънектикът, за да управлява друга фирма. Държеше апартамента във Флорида заради жителството. Така че беше изцяло на мое разположение. Бяхме приключили с бягането. Слънцето залязваше. Морският бриз подухваше. По ръцете ти се стичаха струйки пот. Една капчица висеше от крайчето на ухото ти.

Ти седна на земята, събу маратонките и остави вълните да плискат стъпалата ти. След време се обърна към мен. С бръчка между веждите. Една вена пулсираше на врата ти, друга — на слепоочието. Наежи се и каза:

— Какъв ти е проблемът?

— Не знаех, че имам проблем — отвърнах, озъртайки се учудено.

— Ами… имаш.

— Сладурче… аз съм…

Ти се извърна. Подпря лакти на коленете си и поклати глава.

— Какво трябва да направя?

Понечих да седна до теб, но ти ме изблъска.

— За какво говориш?

Ти заплака.

— Говоря за нас. — Мушна ме с пръст в гърдите. — За теб и мен.

— Така сме си добре. Никъде не съм тръгнал.

— Там е работата. — Ти отново поклати глава. — Ти си безчувствен пън.

— Рейчъл… какви ги говориш?

По лицето ти се лееха сълзи. Изправи се, сложи ръце на хълбоците си и отстъпи назад:

— Искам да се оженим. Ти и аз. Искам те само за себе си… завинаги.

— Ами аз също. Искам да кажа, искам те.

Ти кръстоса ръце на гърди.

— Бен… ти трябва да го предложиш.

Тогава загрях.

— О, това ли било?

Ти изтри една сълза с длан и извърна поглед.

— Миличка… — започнах и коленичих. Хванах ръката ти. Вълните обливаха нозете ми.

На лицето ти се появи тънка усмивка. Дребни рибки гризяха пръстите на краката ти. Ситни мидички бяха полепнали по кожата ти. Ти звънливо се разсмя. Опитах да продължа, но сълзи ме задавиха.

— Рейчъл Хънт…

Лицето ти грейна.

— Изпитвам болка, когато не си с мен. Изпитвам болка на места, които не съм допускал, че са свързани със сърцето ми. Не знам какъв мъж ще излезе от мен, нито какъв лекар, нито пък съпруг; знам, че рядко казвам думите, които би искала да чуваш, но знам, че те обичам. С цялото си същество. Ти си лепилото, което ме държи цял. Остани с мен завинаги. Ще се омъжиш ли за мен? Моля те…

Ти обви ръце около врата ми и двамата се строполихме на земята. Овъргаляхме се в пясък, вода и морска пяна, и ти ме целуна. Сълзи и солен вкус, и смях, и ти закима своето „да“.

Прекрасен ден.

Прекрасен спомен.