Чарлс Мартин
Планината помежду ни (16)

15.

Събуди ме ръмженето на Наполеон. Дълбоко и необичайно. Тонът му подсказваше, че не се шегува. Отворих очи и забелязах ледените кристалчета, които се образуваха от дъха ми. Ашли лежеше притихнала. Дишането й отново звучеше затруднено. Кучето стоеше между нас, втренчено във входа. Лунната светлина, която се процеждаше през отвора, хвърляше сенки наоколо. Наполеон изпъна шия и дебнейки, пристъпи напред. Отсреща две очи ни наблюдаваха ниско над земята, сякаш поникваха от една сянка. Приличаха на две червени стъкълца. Нещо помахваше зад сянката. Нещо като знаме. Ето пак. Този път приличаше повече на дим от огън. Надигнах се на лакът, разтърках очи, а ръмженето на Наполеон стана още по-дълбоко, по-силно и по-ядно. Докоснах гърба му и се опитах да го укротя:

— Спокойно.

Не ме чуваше. Изстреля се като куршум срещу нещото, което ни дебнеше. Двете се вкопчиха в гневно кълбо, от което се изтръгна силен, подобен на котешки вой, и сянката изчезна в мрака, а Наполеон остана сам на входа да лае яростно, изправен на задните си крака.

Пропълзях до него, прегърнах го с две ръце и го дръпнах назад.

— Спокойно, момче. Замина си. Спокойно.

Целият трепереше, а едното му рамо беше мокро.

Ашли включи фенерчето. Дланта ми беше лепкава, червена, а снегът под нас бе обагрен в кръв.

Веднага открих раната. Изглеждаше дълбока — от рамото към гръбнака.

Грабнах иглата и влакното и започнах да го шия, докато Ашли го придържаше. Не му харесваше да го бучкам с острата игла, но с четири бода успях да затворя разреза, а предвид мястото, не можеше да се хапе. Направи няколко опита, въртейки се в кръг, но се отказа, стоя вторачен във входа известно време, после ме близна по лицето.

— Браво на теб… добре се справи. Съжалявам, че имах намерения да те ям.

Ашли се покашля.

— Какво беше това?

— Планински лъв.

— Дали ще се върне?

— Сигурно.

— Какво иска?

— Нас.

Тя затвори очи и известно време не пророни нито дума.

Спахме неспокойно. Наполеон се сгуши в моя чувал, но не отделяше поглед от входа. Почесах го по главата и не след дълго заспа. Аз изправих лъка до чувала си, заложих стрела и се подпрях на опашката на самолета.

Чак когато слънцето се показа, потънах в сън.

Събудих се и видях Ашли да лежи леко обърната настрани, вторачена вляво, сграбчила сигналния пистолет.

Наполеон също стоеше в бойна готовност на входа.

Нещо тъпчеше снега в ниското. Изпълзях, взех лъка и закачих спусъка на тетивата. Съставните лъкове изглеждат сложни, но всъщност действат на прост принцип. Имат спусък като на огнестрелно оръжие. Поставя се на мястото на пръстите, така че всеки път се случва едно и също нещо. Дърпаш, държиш мишената на мушка и натискаш спусъка. Той освобождава тетивата и изстрелва стрелата към мишената. Лъкът на Гроувър си го биваше. „Матюс“. Неговият опън беше по-дълъг от моя, но щях да се справя.

Допълзях до входа и забелязах лисица, която подскачаше по скалите отдолу. Със снежнобялата си козина беше едно от най-красивите създания, които някога съм виждал. Притаих дъх, опънах лъка, прицелих се и натиснах спусъка. Стрелата прелетя на около пет сантиметра над лисицата.

И тя избяга.

През стиснати зъби, с побелели от стискане на пистолета кокалчета, Ашли прошепна:

— Какво стана?

— Не уцелих. Беше твърде близо.

— Как така няма да уцелиш, защото е много близо? Нали твърдеше, че можеш да стреляш с това нещо?

— Стрелата мина над животното — отвърнах, поклащайки глава.

— Какво беше?

— Някаква лисица.

Положението отиваше на зле.