Чарлс Мартин
Планината помежду ни (15)

14.

Днес улових няколко рибки. Нещо като големи сардини, само че без соса с горчица и алуминиевата консерва. Не искам да се хваля, но оцеляхме. Изпробвах и лъка. При удобен случай мисля, че бих уцелил. Стига да е на не повече от двайсетина метра. Знам, че не става по поръчка, но ще е по-добре с него, отколкото да се хвърлям с голи ръце.

Ашли спи. Дадох й последното хапче „Перкосет“ и се надявам да я облекчи. Да презареди батериите. Трябва да измисля план. Знам, че се препоръчва да не напускаме мястото на катастрофата, но се налага да слезем на по-ниско. Дори да ни търсят с хеликоптер, не съм сигурен, че тук могат да ни забележат. За пет дни натрупа почти метър и половина сняг. Вече сме погребани.

Като стана дума за това… утре ще трябва да преместя Гроувър. Ще го настаня някъде, откъдето ще може да наблюдава изгрева и залеза. Или да брои звездите. На известно разстояние от нас. Ще трябва да направя някаква шейна, с която после да превозя и Ашли.

Помниш ли онази планинска хижа? Нашите преходи денем, топлината на огъня нощем, снежинките, които се лепяха по прозореца, докато виелицата блъскаше по вратата и свиреше в комина.

Нашето сватбено пътешествие.

Втората нощ… тъкмо бяхме вечеряли и седяхме пред огъня. Заради студентските заеми и всекидневните ни разходи нямахме пукната пара. Мисля, че като платихме за хижата, надскочихме лимита на кредитните си карти. Пиехме бутилка евтино каберне. Ти беше с роклята си… и с моя пуловер.

Помня, че се договорихме да е сватба без подаръци. Обещахме си да я повторим, когато можем да си го позволим. По-добре, отколкото да хвърляме излишни пари. Ти се пресегна зад дивана и ми подаде кутийката. Съвършено опакована. С червена панделка. Всеки детайл изпипан. Ти повдигна вежди и каза:

— Ето нещо, от което отчаяно се нуждаеш.

Отблясъците от огъня танцуваха по кожата ти. По вената на лявата ти ръка.

— Мисля, че се разбрахме без подаръци?

А ти отвърна:

— Това не е сватбен подарък. Това е нещо, което ще ти трябва, ако искаш да останеш женен седемдесет години.

— Седемдесет години ли?

Ти кимна. После попита:

— Сигурен ли си, че ще ме обичаш и когато остарея и се сбръчкам, и не чувам нито дума от онова, което ми казваш?

— Дори повече.

Ти прехвърли десния си крак върху левия и цепката на роклята се разтвори до средата на бедрото ти. После добави:

— А ще ме обичаш ли, когато циците ми увиснат до кръста?

Гледах те замаян от красотата ти, а ти ми говореше за увиснали цици. Не беше за вярване.

Вдигнах поглед към чамовите греди на тавана и едва сдържах усмивката си.

— Не знам. Може да е трудно. Ти си бегачка. Няма какво толкова да провисва по теб, на първо място.

Ти ме плесна по ръката.

— Това не трябваше да го казваш.

Тогава се разсмях.

— Като малък гледах подобно нещо в „Нешънъл Джиографик“ и не беше хубаво. Оперира ми желанието да гледам списания с мацки.

Ти насочи пръст към мен. И повиши глас.

— Бен Пейн! — Смешно изкривеният ти пръст сочеше къде ли не, освен в мен. — Май флиртуваш с треньора. Внимавай в картинката.

— Добре де, ако започнат да ти увисват до кръста, можем да помислим да ги пристегнем тук-там.

Ти кимна.

— Ще пристягаме много преди това, повярвай. Сега отваряй.

Помня как приковах поглед в цепката на роклята ти, удивен от липсата на всякакво стеснение у теб, когато си с мен. От усмивката ти. От уморените ти очи. От влагата по слепоочията ти. От пламналото ти лице. Смях, красота, дяволито излъчване. Самата ти. Помня, че за миг притворих очи и образът ти пареше клепачите ми. Искаше ми се да те запечатам в съзнанието си.

И го направих.

Рейчъл, ти вдигна летвата високо. Никой не може да се мери с теб.

Усмихна се.

— Според мен има стандартно източно време и часова зона на Бен. Часовата зона на Бен може да е от петнайсет минути до час и половина назад. А това нещичко може да помогне малко да се реши този проблем.

Беше права. Съжалявам, че постоянно закъснявах.

Разопаковах хартията и видях електронен часовник „Таймекс Айрънмен“. Ти посочи циферблата и каза:

— Виж… няма стрелки, така че ще виждаш точно колко е часът — до стотна от секундата. И за да ти помогна още по-добре, го настроих с трийсет минути напред.

— Не ти ли е хрумвало, че всички останали просто необичайно избързват?

— Добър опит, но… — поклати глава ти. — Не.

Сгуши се до мен, облегнала гръб на гърдите ми, отпусна глава на ръката ми и продължихме да си бъбрим и да се смеем, докато жаравата побеля и снегът взе да полепва по стъклото.

Около час по-късно, точно когато задремваше, ти прошепна:

— Включих алармата.

— Защо?

Ти се притисна към мен, здраво обгърна ръката ми и двамата заспахме. Алармата ме изтръгна от дълбокия сън. Скочих и се опитах да осъзная какво става. Беше 3:33 сутринта. Вдигнах ръка и започнах да натискам всички копчета, за да я накарам да млъкне. Не исках да те събуди. Лунната светлина, проникваща през капандурата на покрива, ни освети и сенките ни плъзнаха по стената. Очерта силуета на косата ти. Накрая пъхнах часовника под възглавницата си, защото така и не успях да изключа алармата, която продължи да писука още шейсет секунди. Ти се засмя и придърпа завивката около себе си. Стаята беше изстинала. Огънят — почти угаснал. Въглените едва проблясваха. Дъхът ми се издигаше като облаче пушек. Измъкнах се изпод юргана и стъпих гол на пода. Целият настръхнах.

Ти дръпна завивката под брадичката си. Огледа ме. Усмихна се. Очите ти гледаха сънливо. И прошепна:

— Да не би да ти е студено?

Видимо притеснен, отвърнах:

— Много смешно.

Разбърках жаравата и хвърлих още три цепеници. Пъхнах се под завивката — доколкото си спомням, беше имитация на меча кожа — ти преметна крак върху моя и притисна гърдите си към моите. Бяха топли. Взе ме обятията си. Попитах те:

— Защо го нагласи за посред нощ?

Ти се закикоти и се притисна още по-плътно към мен. Краката ти бяха ледени. Долепи устни до ухото ми:

— За да се подсетя.

— За какво?

— Че ще ти е студено.

Понякога се чудя как изобщо си падна по мен. Вярваш във въображаеми неща и говориш език, понятен само на сърцето.

— Брей.

Малко по-късно първите лъчи на деня надникнаха иззад хребета отсреща и украсиха билото с нежносиня диадема. Искрящочервени отблясъци се разплискаха по черното нощно небе. Ти вдигна ръката ми от гърдите си и натисна едно бутонче на часовника. Освети ни зелена светлина. Прошепна ми:

— Като натиснеш тук и светлината озари лицето ти… мисли за нас. За мен. — Отпусна глава на рамото ми и се загледа нагоре, притисна дланта ми към гърдите си, сякаш се събра в шепата ми. Не криеше нищичко. Усещах ударите на сърцето ти. После промълви:

— … за това.