Чарлс Мартин
Планината помежду ни (30)

29.

Беше късно следобед. По-точно 16:17. Тъкмо бях приключил една операция и отивах към кабинета си, когато сестрата ме уведоми:

— Чака ви съпругата ви.

Ти никога не се появяваше просто така. И никога не ме „чакаше“.

— Така ли? — учудих се.

Сестрата кимна, но не каза нищо повече. Тя знаеше. Когато влязох, заварих те да гледаш каталог с цветове. Едно от онези неща, които приличат на ветрило, може би дебело пет сантиметра, дълго шестнайсет и съдържащо ивици с нюанси на всички цветове от спектъра. Взираше се в него, сложила ръка на брадичката си, после отклоняваше поглед към стената, после пак към цветовия оттенък и пак към стената.

— Хей — възкликна ти.

Изхлузих сините калцуни от краката си и ги пуснах в кошчето.

— Какво правиш тук?

— Харесва ми това синьо — отвърна ти и опря цветното ветрило в стената. — Какво мислиш?

Стената беше в синьо райе като за мъжка стая. Ти избра тапета преди година, когато „правихме“ кабинета ми. Прокарах ръка по тапета.

— Все още ми харесва така.

Мислите ти бях другаде. Прехвърли се на друг сектор в каталога.

— А можем да се спрем и на бежово.

— И този цвят ти харесва повече от тапета за шейсет и седем долара на квадрат, който избрахме миналата година? — озадачих се и се почесах по главата.

Ти грабна друг каталог от бюрото ми. Разгърна го на страница, отбелязана с кламер.

— Харесва ми също този цвят за дървото. Мъжкарски е, а същевременно не е прекалено тъмен. Ще е подходящ и в бъдеще.

Огледах кабинета си, обзаведен с изискани, стилни, съвременни офис мебели за шест хиляди долара, които бяхме купили от „Сан Марко“ заедно с тапетите. Започнах да правя сметка колко бихме им взели, ако ги пуснем за продан в „Крейглист“. Но нищо не казах.

После ти извади голяма папка. Като онези специалните, в които дизайнерите си носят чертежите. Разтвори я на бюрото ми и започна да ровиш сред разпечатки от „Стеларс Галери“.

— Тези — посочи, като потупваше с пръст всяка — … ми харесват. Напомнят ми за Норман Рокуел, а тук има няколко от Форд Райлис и дори от Кампей. Знам, че са много различни, но всичките ми харесват. — Замислено загриза един нокът. — Просто не знам дали ще ни стигнат стените за всички.

— Мила?

Ти ме погледна с повдигнати вежди. Изражението ти подсказваше, че имаш конкретна идея.

Аз се чувствах уморен, не бях подгъвал крак от дванайсет часа. Четири операции. Едната за малко да излезе извън контрол.

— За какво говориш, за бога?

— За детската — делово отвърна ти.

Думите ти отекнаха в кабинета ми като ехо. Дее-ет-скааа-тааа. Помня, че си помислих: „Не беше ли същата и в «Питър Пан»?“…

— Бен? — потупа ме ти по рамото. — Скъпи, чу ли изобщо нещо от това, което ти казах?

Явно те гледах недоумяващо, защото ти взе ръката ми, пъхна я под ризата си и притисна дланта ми към корема си.

— Детската.

И ако в онази нощ по време на бурята отблъсна вълните, извади ме на повърхността и изпълни дробовете ми с въздух, то в този момент, застанал облегнат на бюрото си, пред пръснатите цветни схеми и чертежи, с ръка на корема ти, където пърхаха пеперуди… ти спря дъха ми.