Чарлс Мартин
Планината помежду ни (36)

35.

След седмица бяхме отново в лекарския кабинет. Ти повърна във всяко кошче за боклук, което видяхме между колата и кабинета. Чувствах се ужасно. Когато ти го признавах, ти ми отвръщаше: „Така и трябва. Ти ми причини това“.

Нямаше спор по въпроса.

Бременността с близнаци изискваше по-честа ултразвукова диагностика. Триизмерна. Лекарят ти искаше да е сигурен, че сме във форма. А предвид позицията ми в болницата, той имаше усещането, че се грижи за свой човек. Добро преимущество.

Повикаха ни отново. Още желе от тубичката. За пореден път стикът се плъзна по корема ти. Включиха монитор и чувахме сърдечните тонове. Двойни. Всичко е нормално. Нали?

Не е ли?

Сестрата прекъсна прегледа, отдръпна се, мина още веднъж със стика и каза:

— Веднага се връщам.

Деветдесет секунди и три часа по-късно лекарят ти Стив влезе в стаята със зле прикрито притеснение. Огледа екрана, кимна, преглътна и те потупа по крака.

— Шийла ще ти пусне няколко изследвания. Когато приключите, елате в кабинета ми.

— Стив — намесих се аз, — умея да чета езика на тялото. Какво има?

Опита се да се измъкне. И това бе лоша новина.

— Може би нищо. Първо да видим резултатите.

Аз бих казал същото, ако се опитвах да измисля начин как да съобщя лоша новина. Двата сърдечни тона се чуваха съвсем ясно.

Ти се обърна към мен. Разпери ръце над корема си.

— Какво казва?

Поклатих глава и последвах Стив в коридора.

Той се обърна.

— Нека да видим резултатите. Ще ви чакам в кабинета си.

Нямах нужда от повече обяснения. Изражението му казваше много неща.

Седнахме срещу него. Измъчваше се. Стана, заобиколи бюрото и придърпа стола си. Тримата седяхме в триъгълник.

— Рейчъл… Бен… — Очите му шареха. Не знаеше кого от двама ни да погледне. Пот изби по лицето му. — Имаш… частично отлепване на плацентата.

— Какво означава това? — погледна ме Рейчъл.

— Означава, че плацентата ти се е отделила от стената на матката — обясни той вместо мен.

— И? — попита ти и кръстоса крака.

— И… виждал съм и по-големи отлепвания, но и това не е малко.

— Значи… казваш, че…?

— Трябва да си постоянно на легло.

— Страхувах се, че ще кажеш точно това. — Ти скръсти ръце на гърдите си.

— Да му дадем време. Ако успеем да го забавим или дори да го спрем, всички ще сте добре. Няма нужда от паника.

В колата на път за вкъщи ти докосна рамото ми:

— Какво всъщност означава това, докторе?

— Че трябва да се отдадеш на бродерии и да си намериш около стотина филма, които някога си искала да гледаш. Може би и да прочетеш няколко десетки книги.

— Ще се справим ли?

— Ако не се отлепва повече.

— А ако се отлепва?

— Тогава ще му мислим.

— Но…

— Мила… прескачаме препятствията едно по едно, става ли?