Чарлс Мартин
Планината помежду ни (20)

19.

Гроувър заслужаваше да бъде погребан. Огледах наоколо и погледът ми се спря на едно скалисто възвишение точно над него. Изкачих се и пред мен се откри просторна гледка. Той обичаше височините и сигурно това би му харесало. Разрих снега с крака и се върнах до самолета. Отцепих парче от опашката, за да го използвам като лопата. Изкопах дупка, или по-скоро разчистих място, защото не можех да копая замръзналата почва. Отново слязох долу, метнах Гроувър на рамо и изпълзях нагоре по скалите. Положих го в дупката и започнах да събирам камъни с размера на топка за тенис.

Изпразних джобовете му и се опитах да сваля брачната му халка, но тя не помръдваше. Откопчах джобния му часовник и прибрах в якето си всички дреболии, които намерих. После развързах обувките му и взех връзките, свалих вълнените му чорапи и изхлузих колана от гайките на панталона. Накрая съблякох и дънковото му яке.

Трупах камъни под бледото слънце чак до заник, когато стана златистооранжево, после искрящочервено. Накрая се изправих. Отстъпих няколко крачки. Мястото изглеждаше подходящо. Излезе вятър. Предполагам, тук винаги щеше да е ветровито. Може би това бе хубаво. Може би той щеше да си представя, че лети.

Свалих вълнената шапка от главата си.

— Гроувър… съжалявам, че те вкарах в тази бъркотия. Ако не те бях наел, сигурно щеше да си вкъщи с жена си. Но си мисля, че сега си на обучение за ангел. Гледай да не се изложиш. Вероятно ще се сдобиеш с крила с предимство. Дано те назначат за пазител на съпругата ти, сигурен съм, че има нужда от теб. Ако се измъкнем оттук, ще я посетя. Ще й разкажа какво се случи. Ще й занеса вещите ти. — Въртях притеснено шапката в ръцете си. — Не знам дали аз ти дължа извинение — опитах да се засмея. — Ако трябва да съм откровен, все пак ти ни заби тук — насред нищото.

Вятърът брулеше лицето ми.

— Ще имаме нужда от промяна във времето, освен ако Господ не иска още двама мъртъвци. Ясно небе и по-високи температури ще е супер. И тъй като не знам накъде да тръгнем, няма да е лошо да получим и малко помощ. Може би ще кажеш някоя добра дума за нас.

Светът под бялата пелена се простираше на около шейсет километра в едната посока и на около стотина — в другата.

— Мисля, че Ашли би искала да се види как крачи в бяло към олтара, копнее да се омъжи. Млада е. Целият живот е пред нея. Заслужава да бъде в бяло.

Светлината започна да помръква и на нейно място се простря безоблачно, студено небе. Като сив похлупак. Просветнаха звезди. Високо над нас, може би на около дванайсет хиляди метра, един самолет летеше на югоизток, оставяйки след себе си бяла диря.

— Е, ако това е чувството ти за хумор, изобщо не го разбирам.

Втори самолет пресече бялата диря на първия.

— А сега още по-малко. Между другото… загубих се, а това означава, че ние сме се загубили. Малко е нужно да се довършим. Силите ни са на изчерпване. Голямата котка едва не ни видя сметката. Сигурно знаеш, нали потанцува с нея. Уловката е, че ако аз умра, умира и тя. Да не споменавам кучето ти… все му забравям името.

Студен вятър ме прониза и вдигнах догоре ципа на якето си.

— Не си придавам важност, не те моля заради себе си. Моля те заради онова момиче, което лежи там със счупен крак и започва да се предава. Въобразява си, че може да се преструва. Силна е, но тук горе… всеки би се пречупил. — Огледах се наоколо. — Сурово място. Бързо ти ограбва и последната надежда. — Сълза се търколи по лицето ми. Ръцете ми бяха целите в рани, кожата ми бе напукана. Поклатих глава с треперещи устни. — Ти и аз… така и не довършихме разговора си, но мога да ти кажа, че… да живееш с разбито сърце е да си полумъртъв, но не и полужив. Просто си полумъртъв. А това… не е живот.

Ограждаха ни планини, озъбени, сурови, враждебни, хвърляха сенки наоколо. Гроувър лежеше в краката ми, затрупан от камъни и лед.

— Разбие ли се веднъж сърцето… никога не се възстановява. То не е опашка на гущер. Прилича повече на витраж, разбит на милион парченца, които никога няма да бъдат събрани заедно. Поне не в предишния си вид. Можеш да ги сглобиш в едно парче, но няма да станат отново прозорец. Остават си купчина натрошени цветни стъкълца. Разбитите сърца не се кърпят и не заздравяват. Просто не става. Може би ти казвам нещо, което вече знаеш. А може би не. Ала знам, че когато едната половина загине, пак те боли цялото. Така че получаваш двойна болка. Можеш да посветиш живота си на опити да събереш цветните стъкълца, но ще е напразно. Няма да има какво да ги държи в едно цяло.

Сложих си шапката, ала след миг пак я свалих.

— Това исках да ти кажа. — Извадих компаса и се загледах във въртящата се стрелка. — Трябва да намеря вярната посока.

Двата самолета бяха изчезнали. Оставените бели дири привлякоха погледа ми. Извих глава. В пресечната си точка бяха образували нещо като стрелка, сочеща на югоизток. Сто двайсет и пет или сто и трийсет градуса.

Кимнах.

— Като се има предвид, че нямам по-добро предложение… и това ще свърши работа.

Върнах се в пещерата и нахлузих вълнените чорапи на Гроувър на краката й. Тя ме погледна подозрително.

— Откъде ги взе?

— От „Уол март“.

— Хубаво. Помислих, че ще кажеш, че са били на Гроувър, а само мисълта за това… би ме потресла.

Отново се унесе. Някъде към полунощ ме завари да се взирам втренчено в компаса. Тритиевите точици на циферблата светеха в неоновозелено.

— Откъде знаеш накъде да тръгнеш?

— Не знам.

— Ами ако избереш грешната посока?

— Ти, аз и Наполеон ще сме единствените, които ще го разберат.

Тя притвори очи, придърпа спалния чувал върху рамото си.

— Не бързай… и избирай внимателно.

— Благодаря, беше ми много полезно.

— Не ме подхващай на тема кое ще е полезно в този момент.

— Добре казано.