Чарлс Мартин
Планината помежду ни (7)

6.

Съмна се. Снегът се сипе все така силно. Виждам парата от дъха си. Вие се нагоре като пушек от комин. Обгръща ни тишина — сякаш някой е натиснал бутона и е изключил звука на света.

Ашли не изглежда добре. Може да има и вътрешни наранявания. Наместих крака и рамото й, но ще има нужда от рентгенови снимки и на двете, когато се измъкнем оттук. Докато намествах крака й, припадна. Оттогава все спи. Понякога говори насън.

Има порезни рани по ръцете, лицето и главата, но не искам да я напрягам повече. Трябва да е будна и да ми говори, преди да започна да я шия. Видях жилетка за риболов зад седалката, пълна е с разни макари. Може да използвам влакната да зашия раните.

Пилотът, Гроувър, не оцеля. Не помня казах ли ти го вече? Приземи самолета, след като сърцето му вече бе спряло. Недоумявам как го направи. Да приземи самолета, без да избие всички ни, е меко казано, геройство.

Аз ли?

Аз имам няколко счупени ребра. Може би три. При вдишване изпитвам остра болка. Режеща. А сигурно имам и колапс на белия дроб. Тук сме на повече от три хиляди метра височина, където дишането и без това е трудно.

Мислех си за някакъв шанс да бъдем спасени, но нямам никакво основание да се надявам. Никой не знае, че сме се качили на самолет. Гроувър не беше длъжен да регистрира полетен план. Не е казал на никого, че качва пасажери, така че от кулата нямат представа, че ние сме на борда.

В известен смисъл Гроувър ми напомня за татко. Или поне за по-добрата част от него. Макар че Гроувър ми изглеждаше значително по-мил.

Според някои баща ми е гадняр. Обича да командва парада. Според други съм случил на изключително всеотдаен баща. Естествено, тези хора не биха изтраяли нито ден в дома ни. Както не изтрая и мама. Тормозеше я и тя потърси спасение в чашката, а той се стараеше да събира достатъчно доказателства, за да я мести от клиника в клиника, което стана основание да я лиши завинаги от родителски права. Той рядко губеше битки. Не знам всички подробности. Позволяваше ми да говоря с нея по телефона. „Флийтуд Мак“ пеят за кожен колан и дантела. Баща ми умееше да върти кожения колан. А в дома ни нямаше дантела — поне докато ти не се промъкна през прозореца.

Като светнеше лампата в пет без пет сутрин, имах пет минути да застана готов на задната врата. Облечен. С два потника, шорти и маратонки.

— Километрите няма сами да се изтичат. Вдигай си задника от леглото.

— Да, сър.

Повечето нощи си лягах облечен. Помня първия път, когато ти се промъкна и сложи ръка на рамото ми. Изненадано попита:

— Защо носиш всички тези дрехи?

Аз погледнах часовника си, после вратата и казах:

— Остани тук още четири часа и ще разбереш.

Ти поклати глава.

— Не, благодаря. — Когато видя, че нося два потника, се учуди: — Не ти ли е топло?

— Свикнал съм.

Ти ме задърпа.

— Хайде, давай да се махнем оттук.

До кулата на спасителите и обратно. Девет километра. Не знам защо той реши да са точно девет. Наричаше го „загряване“. Мисля, че беше заради поничките. Нямах никакъв шанс да кръшкам, защото той отиваше с колата до кафенето, настаняваше се до витрината, за да зяпа океана с кафе в едната ръка, поничка в другата и вестник на масата пред себе си, и току проверяваше времето с хронометъра, докато аз бъхтех по плажа, за да тупна червения стол на спасителите. Ако избързвах с няколко секунди или повече, той просто си дояждаше поничката, отпрашваше към дома преди мен, без дума да обели. Но изостанех ли, изскачаше от кафенето и крещеше през плажа: „Закъсня със седем!“ или „Закъсня с двайсет!“.

Научих се да се състезавам със себе си, да се самонаблюдавам и да отчитам скоростта си. И всичко това от страх.

Когато се прибирах, той ме чакаше на брега, където ми беше позволено да сваля двата потника, преди да започна спринтовите отсечки. Всеки понеделник тичах дванайсет по 660. Разбирай шестстотин и шейсет метра. Във вторник — по 550. В сряда — по 330. И така нататък. В неделя имах почивка, но я посрещах със смесени чувства, тъй като броях часовете до понеделник.

Винаги завършвахме със скачане на въже, коремни преси, клекове, лицеви опори, медицинска топка и всякакви други методи, предизвикващи болка, които му идваха наум. Имаше и една бамбукова пръчка, която държеше над коленете ми.

— По-високо!

Прескачах я, но никога не беше достатъчно високо.

Клатеше глава и кротко ми обясняваше:

— Болката е слабост, която напуска тялото ти.

Стоях там, вдигах колене, приковал поглед в плажа, и си мислех: „Хубаво… ама що не изкараме малко от твоето тяло. Аз съм на изчерпване“.

Доста болка изтърпях в онази къща.

До седем сутринта обикновено бях пробягал между девет и единайсет километра, в зависимост от деня на седмицата. После отивах на училище и едва се удържах да не заспя в час, а после бе ред на тренировките на стадиона с отбора по кроскънтри — макар че и двете бяха нормални занимания в сравнение със „загряването“ ми.

Баща ми управляваше фирмата си с петдесет търговци с твърда ръка. Всички отговаряха лично пред него и ако не бяха ефективни, ги пращаше да си събират багажа. Никакви компромиси. И тъй като борсата затваряше в четири, той цъфваше на вратата в четири и петнайсет, разхлабил вратовръзката си, с хронометър в ръка, слънчеви очила и със сбръчкано чело ме поглеждаше през оградата.

Отдаден до крайност, и още как.

През първата година в университета спечелих спринта на четиристотин метра за 50.9 секунди, спечелих в щафетата четири по четиристотин и на хиляда и петстотин метра за 4:28. Това ми донесе тройна победа.

Баща ми ме закара вкъщи, без да продума. Нямаше никаква тържествена вечеря. Нито почивен ден. Нито звезден миг. Паркира колата и каза:

— Ей сега ще стане пет часът. Ако искаш да паднеш под четири минути до края на следването си, ще трябва да поработиш.

Някъде по това време ми хрумна, че за баща ми е важен само последният резултат, а аз всъщност никога не бях достатъчно добър.

По отношение на училището, петици не допускаше. А една шестица „винаги е близо до петицата, така че стягай се“. Нямах много приятели, защото ако не бях на училище, тичах или спях.

После започна втората година. Вече бях счупил няколко щатски и национални рекорда. Това не ме правеше непременно звездата на кампуса — тази роля бе запазена за футболистите — но ми донесе слава измежду онези, които следяха този спорт. Например състезателите по кроскънтри.

Като теб.

Ти се появи в картинката и озари целия ми свят със смях и радост, с магия. Приветлива и любвеобилна. Притича покрай мен, стрелна ме с поглед, един-единствен поглед, върховете на пръстите ти ме накараха да се изпотя и ми се прииска да си взема душ, да отмия баща си и да се гмурна в теб.

Голяма част от това, което съм, дължа на него. Той го изкова у мен. Знам го. Но баща ми изкореняваше болката ми с болка. А това ми носеше празнота и страдание. Ти ме заля и ме изпълни. За пръв път болката изчезна.

Ти ми даде единственото, което той никога не успя. Обич, без хронометър.