Чарлс Мартин
Планината помежду ни (10)

9.

Последната ми година в университета, щатски шампионат. Ти ме гледаше, когато спечелих на четиристотин метра и поставих нов щатски рекорд с време под петдесетсекундната граница в щафетата четири по четиристотин. Победих и подобрих рекорда и на три хиляди метра със секунди под националния рекорд и стоях на старта за хиляда и петстотин метра. Бяха променили реда на състезанията, за да привлекат повече внимание от страна на медиите. Някой беше пуснал слух, че мога да пробягам дистанцията за четири минути. Треньори от различни краища на страната се бяха събрали около баща ми и го потупваха дружески по гърба. Последния път получих над двайсет предложения за стипендия в Първа дивизия. Пълни стипендии.

Аз си имах свои предпочитания, баща ми — негови. Той се целеше в магистърските програми в сферата на финансите.

— Ще покрият и петте години обучение. Ще вземеш бакалавърска степен за две и половина. После отиваш в магистърската. Завършиш ли, сам избираш накъде да хванеш. С твоя хъс можеш да се заемеш с моята агенция.

Не исках да имам нищо общо с него, с пазарите му, нито с агенцията му. И знаех точно къде може да си ги завре, само дето не му го казах.

Ти имаше две предложения в Първа дивизия и да ти призная, гордеех се повече с твоите, отколкото с моите.

Наблюдавах изражението му с крайчеца на окото си. Вената на слепоочието му изпъкваше. Точно от дясната му страна. Целият бе плувнал в пот. Няколко сутрини подред бях пробягал дистанцията за 4:04, но на плажа, по пясъка и при насрещен вятър. Беше сигурен, че мога да го направя за 3:58. Стоях на стартовата линия напълно изтощен. Усещах краката си като гумени. Щеше да е истински късмет да постигна 4:05. Ти се бе подпряла на парапета. Сплела пръсти.

Пистолетът гръмна.

След първата обиколка все още бягахме в пакет. В плътна група. Някакъв тип от южните щати се опита да ме избута с лакът. Знаех, че ако искам да постигна нещо, трябва да се разкарам от тези момчета. До началото на третата обиколка се откъснах. Организаторите бяха предложили да ми осигурят пейсър^[1], но баща ми отказа.

— Ще се справи сам.

Изминах три обиколки. Поддържах добро темпо. Печелех.

Знаех, че ще спечеля.

Хората по трибуните бяха станали прави. Крещяха. Една жена дрънкаше голяма чаша, пълна с монети. Баща ми стоеше с каменна физиономия. Гранит с надути до пръсване бели дробове. Още сто метра и заковавах 3:58, може би 3:57.

Наблюдавах го как ме гледа. Всичко, за което се бях бъхтил, щеше да се реализира след няколко секунди. Ти крещеше с всичка сила. Подскачаше високо над земята. Гледах теб, гледах него и изведнъж осъзнах, че независимо от времето, което щях да постигна, за него никога нямаше да е достатъчно. Независимо дали щеше да е национален рекорд, или не. Винаги щеше да си мисли, че не съм се старал достатъчно. Че съм могъл да бягам още по-бързо.

Нещо в неговото изражение — „Още можеш“ — ме преряза. Забавих крачка. Намалих темпо. Видях как часовникът отброява 3:53. После 3:57. Щях да финиширам на 4:00:37. Зрителите пощуряха. Бях направил нещо, което нито един състезател от Флорида не бе постигал дотогава. Четирикратен щатски шампион от дванайсет състезания, втурнал се към националните шампионати, и заради добрия си успех можех да уча където си пожелая.

Стоях на пистата, заобиколен от съотборниците си. Но ми беше все едно. Исках да виждам единствено твоето лице. И тогава ти се добра до мен.

Изобщо не се видях с баща си. Напълно сигурен съм, че можех да дам с пет секунди по-добро време. Сигурен съм, че и той го знаеше.

Излязохме. Целият отбор. За да празнуваме. Прибрах се вкъщи да се преоблека. Влязохме заедно. Той седеше на стола си. Подпираше празна кристална чаша на бедрото си. Бутилката до него беше наполовина празна. Тъмнокафяв алкохол. Той рядко пиеше. Приемаше го за нещо долнопробно, порок на слабите хора.

Ти надникна иззад мен.

— Господин Пейн, видяхте ли?

Той стана, насочи пръст в лицето ми и ме мушна в гърдите. В ъглите на устните му се събра слюнка. Една вена пулсираше под окото му.

— Никой никога не ми е дал нещо даром. Ти копе… — изръмжа той, поклащайки глава, сви юмрук и замахна. Ударът счупи носа ми. Сякаш балон, пълен с кръв, избухна в главата ми. По онова време вече бях метър осемдесет и осем — с пет сантиметра по-висок от него, и знаех, че ако му отвърна, няма да мога да се спра. Когато се изправих, видях, че е вдигнал ръка към теб. И съдейки по изражението му, обвиняваше теб за провала ми.

Хванах ръката му, завъртях го и го запратих в стъклената плъзгаща се врата. Закаленото стъкло се пръсна на милион парченца. Той се просна на верандата, без да откъсва поглед от мен.

Ти ме откара до болницата, където наместиха носа ми, почистиха кръвта от лицето и врата и ме поздравиха. Един от санитарите ми показа местния вестник. Моята снимка заемаше цялата първа страница и той ми поиска автограф.

Към полунощ отидохме до „Вилидж Ин“ — денонощно кафене, предлагащо палачинки, и си поръчахме едно парче френски копринен пай с две вилици. Така отпразнувахме. После те откарах до вас, където майка ти ни посрещна и всички седнахме около кухненската маса и обсъждахме състезанието. Ти седеше с натежали за сън клепачи, с роклята си от памучно трико, а кракът ти докосваше моя. Краката ти се бяха допирали до моите стотици пъти на пистата или в колата и къде ли не. Но този път… този път беше различно. Този път беше нарочно. Сега не беше кракът на атлетката Рейчъл, а кракът на момичето Рейчъл.

Огромна разлика.

Прибрах се вкъщи към един. След няколко часа стана 4:55, но баща ми не се появи. Никога повече не ме събуди. Лежах буден. Ослушвах се за стъпки. Чудех се какво да направя. Какъв да бъда. Не можах да си отговоря, затова се облякох и излязох да се разходя по плажа — наблюдавах как слънцето се показва иззад рибарските лодки. Вървях до обяд. Продължих до вечеря. Слънцето залязваше, когато спрях на кея в Мейпорт. На около трийсет километра от началото на разходката ми. Изкачих се на скалите и оттам се спуснах в края на вълнолома. Някой би казал, че това е опасно.

Изведнъж дочух гласа ти зад себе си:

— От какво бягаш?

— Как се озова тук?

— Пеша.

— Как ме откри?

— По стъпките в пясъка.

— Малко е опасно, не мислиш ли?

— Знаех, че няма да съм сама — усмихна се ти.

Изкачи се на съседна скала. Раци цигулари се разбързаха към водата. Ти застана там и ме придърпа към себе си. Вдигна слънчевите си очила. „Коста дел Мар“. Подарък от мен. Очите ти бяха зачервени. Беше плакала. Кръстоса ръце, скрити в дългите сиви ръкави на анцуга ти, и нагази във водата.

— Мислиш ли, че ще се чудят защо не сме на училище?

— Не. — Изтрих една сълза от лицето ти. — Плакала си.

Ти кимна.

— Защо?

Тупна ме с юмрук в гърдите и се притисна към мен.

— Защото не искам това да свършва.

— Кое?

Очите ти отново се наляха. Една сълза се търколи и увисна на брадичката ти. Нежно я избърсах с опакото на ръката си.

— Това с нас, глупчо. — Положи длан на гърдите ми. — Да те виждам… всеки ден.

— О… това ли било.

Може би точно същото ме беше подтикнало да вървя по плажа. И след повече от трийсет километра бях открил естествения отговор. И двамата щяхме много да страдаме.

Ученическата любов е едно, а избор на колеж заради тази ученическа любов е нещо, което всички ни убеждаваха да не правим. Помниш ли? Понякога ми се иска да бяхме ги послушали. После разтърсвам глава и си мисля. Не е така. Не се виня. Пак бих го направил. Наистина. Бих го направил. Ако можех да се върна назад във времето, бих направил същия избор.

Все пак… понякога се чудя.