Чарлс Мартин
Планината помежду ни (46)

45.

През целия си живот съм тичал. Едно от нещата, които научих, е да гледам само метър-два пред себе си. Не по-далеч от четири-пет крачки. Тази тактика помага особено при дългите дистанции, защото там страданието е сериозно и единствено накъсването на малки, поносими порции ти помага да се справиш. Някои съветват да вдигаш очи, да се съсредоточиш във финала, но на мен никога не ми е помагало. Мога да се фокусирам само върху това, което е току пред мен. Ако го правя, финалът сам ще си дойде.

И така слагах крак пред крак. Пътят се виеше като змия надолу към долината, в която бяхме видели оранжевата светлина и пушека. Пресметнах, че имам да преодолея четиридесет-петдесет километра и с малко късмет можех да изминавам по четири километра на час. Единственото, което трябваше да правя, бе да тичам, докато слънцето се покаже над дясното ми рамо.

Ще се справя. Нали?

Да.

Освен ако първо не се довърша.

Това няма да е чак толкова лошо.

Ами Ашли?

Какво Ашли?

Затворих очи и виждах единствено Ашли.

* * *

Три, а може би четири часът сутринта на двайсет и осмия ден, мисля. Бях падал хиляда пъти и бях ставал хиляда и един пъти. Снегът се бе превърнал в пясък. Усещах солен вкус в устата си. Отнякъде дочувах крясъци на чайки. Баща ми стоеше на вишката на спасителите с поничка и кафе в ръка. Наблюдаваше ме начумерено. Тупнах червения стол на спасителите, изругах го под нос, обърнах се и продължих да тичам — ускорих крачка. Дали да не го надбягам до вкъщи? Плажът се бе изпънал пред мен и всеки път, щом си помислех, че се приближавам към сградата, тя избледняваше, преместваше се и плажът се удължаваше, и друго събитие или време изникваше на негово място. Миналото минаваше пред очите ми като на кино.

Помня, че падах, оттласквах се с ръце, ставах и падах, пак и пак.

Толкова пъти ми се искаше да спра, да легна и да заспя. Ала щом притворех очи, се появяваше образът на Ашли. Легнала кротко в снега, засмяна над заешки крак, бъбреща от шейната, подвикваща от коритото в кухнята, смутена над налджиновата бутилка, стреляща със сигналния пистолет, отпиваща кафе, изравяща ме от снега…

Може би точно тези мисли ме подтикваха и ми даваха сили да движа крака. По едно време под лунната светлина на равен терен с бетонен мост и река, ромоляща под мен, аз се строполих с отворени очи. Картината се промени. Тогава я видях.

Рейчъл.

Застанала самотна на пътя. С маратонки на краката. Капчици пот над горната устна. Струйки, стичащи се по ръцете й, подпрени на хълбоците. Подкани ме да вървя напред и прошепна нещо. Не можах да чуя какво ми каза, но тя се усмихна и отново прошепна. Пак нищо. Погледнах надолу, опитах да помръдна, но снегът се бе заледил около краката ми. Бях скован.

Тя се затича, протегна ръка и прошепна:

— Ще тичаш ли с мен?

Рейчъл беше пред мен. Ашли зад мен. Разкъсвах се между двете. Тичах напред-назад.

Направих усилие и се надигнах, направих крачка и отново се строполих. После отново. И отново. Не след дълго вече тичах. Догонвах Рейчъл. Лактите й ритмично се местеха, пръстите на краката й почти не докосваха земята и аз отново се озовах на пистата с момичето, което срещнах в гимназията.

Пътят отвеждаше нагоре към някаква порта и табела. Не помня какво пишеше на нея. Рейчъл тичаше с мен нагоре по хълма, към слънчевата светлина и когато тя огря върха на планината, се строполих. Проснах се по очи за последен път. Тялото ми отказваше да помръдне. Не можех да тичам повече. Бях направил нещо, което никога преди не бях успявал. Раздадох се до краен предел.

— Бен… — прошепна тя.

Вдигнах глава, но беше изчезнала. Отново я чух.

— Бен…

— Рейчъл?

Не можех да я видя.

— Стани, Бен.

В далечината, на няколкостотин метра пред мен, пушек от комин се виеше над дърветата.

Дърварска хижа. Няколко снегомобила стояха паркирани отпред. А на парапета на верандата бяха подпрени сноубордове. Прозорците светеха. Огън хвърляше сенки по стените. Плътни гласове. Смях. Аромат на кафе. И може би… на печени бисквити. Допълзях по пътеката, после нагоре по стъпалата и блъснах вратата. От опита си в спешното отделение бях свикнал да концентрирам максимална информация в няколко думи. Но когато отворих вратата, успях единствено да прошепна: „Помощ…“.

След минути вече летяхме по снега. Шофьорът ми беше жилав, не много висок човек, а снегомобилът му си го биваше. Моторът ревеше. Надзърнах към километража. Първия път показваше 100. Втория — 120.

С едната ръка се държах на живот и смърт, с другата показвах пътя. Той проследи посоката. Другите двама ни следваха. Стигнахме долината и посочих отново. Синият спален чувал на Ашли ясно се виждаше на снега на отсрещния склон. Тя не помръдваше. Наполеон започна да лае и да се върти в кръг по снега като тасманийски дявол. Момчето угаси мотора. В далечината дочувах бръмченето на хеликоптера.

Когато стигнах до нея, заварих Наполеон да облизва лицето й и да върти очи към мен, скимтейки. Коленичих до тях.

— Ашли?

Тя отвори очи и ме погледна.

Момчетата изстреляха зелена сигнална ракета и хеликоптерът линейка кацна на пътя. Обясних накратко положението на медиците, те сложиха кислородна маска на Ашли, инжектираха й болкоуспокояващи, натовариха я на носилка и я включиха на система, после я положиха на болнично легло в хеликоптера. Отстъпих назад, перката се завъртя, взе да набира скорост и тогава тя се протегна към мен. Хванах ръката й и тя пусна нещо в нея. Хеликоптерът се издигна, наклони муцуна надолу и се понесе над планините с мигащи червени лампички.

Погледнах в ръката си. Диктофонът. Поел топлината на тялото й, докато е стоял притиснат до нея. Въженцето се бе скъсало, разнищените му краища се разпиляха в дланта ми. Трябва да съм го загубил по време на лавината. Погледнах го, натиснах старт бутона, но нищо не се случи. Червена светлина, премигваща в такт със светлините на хеликоптера, предупреждаваше за слаба батерия.

Младежът, с когото се бях возил, ме тупна по гърба.

— Готин… скачай отзад.

Коленете ми се подгъваха. Грабнах Наполеон и се качих. На влизане в града забелязах, че разрешената скорост е осемдесет километра в час. Надзърнах над рамото на младежа. Стрелката на километража показваше сто и трийсет, а той се смееше.