Чарлс Мартин
Планината помежду ни (37)

36.

Дневната светлина, която се процеждаше през боровите клони и осветяваше снежната повърхност, ме завари да пъпля по хребета. Снегът продължаваше да се сипе. Вече беше натрупало още метър. Придвижвах се бавно, едва-едва. Без снегоходки беше направо ужасно. Засега снегът бе сух и пръхкав. Все още беше твърде студено, за да е лепкав. Но ако се затоплеше, условията щяха да станат изключително тежки.

Вървях около час, ала не видях нищо. На връщане слязох от хребета и поех между дърветата. Докато приближавах триъгълната хижа отзад, забелязах осма сграда, която преди съм пропуснал. По-малка, приличаща на плевня. Единственото забележително нещо беше върхът на комина, стърчащ през снега. Иначе цялата сграда беше затрупана.

Заобиколих я в опит да открия входната врата. Започнах да разривам снега и да почуквам. Попаднах на бетонна стена без врата. Минах от другата страна и продължих да копая. Отново не намерих врата, но открих прозорец. Изринах снега около него и се опитах да го вдигна, но напразно.

Ритнах единичното стъкло и то се разби на парчета, които се посипаха вътре по пода. С брадвичката свалих острите парчета, останали по рамката, и пропълзях през дупката.

Беше нещо като склад. Стари седла, юзди и стремена висяха, окачени на стената. Риболовни макари „Зебко“ без влакно по тях. Всякакви сечива, чукове, пили и няколко отвертки. Ръждясал нож. Няколко буркана с ръждиви пирони от всевъзможни размери. Огнище с духало, където ковач би могъл да подковава коне. Всичко това приличаше на работилница с всичко необходимо за поддръжката на лагера. На отсрещната стена висяха няколко стари гуми, които ставаха за АТВ. Няколко туби, дори верига. Зачудих се. Ако това е вярно, ако можеха да дойдат дотук с високопроходими четириколесни мотори, значи трябва да сме близо до границата на „Ашли“. Което означаваше, че сме по-близо до път, отколкото си представях.

Част от мен искаше да се радвам. Да отпусна душа. Въображението ми да се втурне през заешката дупка на възможностите. Но ако го направех, и ако Ашли го прочетеше по лицето ми, и ако тя също се развълнуваше, а нито една от надеждите ми не се оправдаеше, тогава… фалшивата надежда би била по-лоша от никаква надежда.

Продължих да оглеждам. Дори намереното не обясняваше как докарват всичко тук. Какво ли всъщност бе докарало целия този багаж? Тенджери, тигани, храна, покъщнина. Тогава вдигнах поглед.

Над главата ми на рафтове лежаха шест или осем сини пластмасови шейни за теглене на оборудване зад снегомобил или АТВ, или кон. Бяха с различни размери. Свалих едната. Беше дълга около два метра, достатъчно широка да легне в нея човек, отдолу имаше плъзгачи за по-леко превозване по снега и не тежеше повече от двайсет килограма.

Обърнах я ребром, изкарах я през прозореца и тъкмо се канех да го прескоча, когато вдигнах поглед за последен път. Там, най-отгоре над шейните имаше няколко чифта снегоходки. За малко да ги пропусна. Този път сърцето ми запрепуска. Някой ги бе прибрал там, което означаваше, че този някой е дошъл с тях дотук, а щом е могъл да го направи, значи…

Общо четири чифта. Бяха покрити с прах, стари, а мрежите им се бяха втвърдили и се пукаха, но рамките и подпорите бяха здрави. Леки. Намерих чифт, който ми стана, завързах ги на краката си и се върнах до островърхата хижа, дърпайки шейната.

Ашли се размърда и хвърли поглед през рамо.

— Какво е това?

— Синята ти колесница.

— А онова, впрегнатото в нея, кон ли е?

— Много смешно.

Свалих хомота от старата шейна и го прикрепих към новата. С нея можех да създам по-голямо удобство за Ашли.

— Ще се наложи да продължиш с тази.

— Това означава, че ще трябва да ти гледам задника през цялото време.

— Е… поне онова, което е останало от него.

— Какво пък… Ако не си водач на глутницата, гледката пред очите ти винаги ще е една и съща.

Стана ми приятно да чуя, че чувството й за хумор се върна.

Същия следобед продължихме да играем на „Монопол“. Или по-точно Ашли продължи да поглъща недвижими имоти и да ме изцежда с безумни наеми. По едно време, докато разклащаше зара в шепите си, каза:

— Потъваш, загубеняко.

Хвърли осмица, така попадна точно върху моите няколко мизерни имота.

— Някой казвал ли ти е, че си твърде напориста?

— Не, какво те кара да мислиш така? — Тя се облегна назад с тържествуваща усмивка.

До късния следобед вече бях ипотекирал всичките си имоти и единствено се надявах да премина през старта, за да спечеля двеста долара, преди тя, банката, да ми отнеме и последното нещо, което притежавах, и да свали ризата от гърба ми.

Така и не успях. След последния ми несполучлив ход тя се смя като хиена цели десет минути.

Час преди мръкване поставих пъзела в скута й и казах:

— Ще се върна.

Вързах снегоходките на краката си и тръгнах по хребета, за да търся някаква храна. Снегът се сипеше. Продължаваше да трупа. Обгръщаше света с тишина. Заглушаваше всеки звук. Оглушителна тишина.

Мина ми през ум колко се бе променил животът. Без телефони, без гласова поща, без аларми, без имейл, никой не ми пращаше съобщения през болничния интерком, без новини, без радио. Единствените шумове, които се носеха около нас, бяха пращенето на огъня, гласът на Ашли и дращенето от ноктите на Наполеон по бетонния под.

Хванах се, че от всички тези шумове се заслушвах само в един.

Вървях трийсет минути, може би километър, и попаднах на множество следи в един пролом. Снегът беше изпотъпкан. Притаих се под близката трепетлика и зачаках. Не след дълго се появи лисица. Изтича през пролома и изчезна, преди да успея да опъна лъка. Скоро след нея пристигна кошута, но тя ме надуши, вирна опашка, силно измуча, удари с крак по земята и побягна със скоростта на светлината. Тогава осъзнах, че прикритието ми под трепетликата не е особено сполучливо, предвид вятъра. Или това, или животните надушваха сапуна. Ловуването не е толкова лесно занимание, колкото изглежда по телевизията.

Почти се стъмни и реших да изчакам още пет минути. Дотича заек. С големи подскоци прекоси пролома и тръгна нагоре по хълма. Скочи два пъти по височината, спря се, надуши ме и в същия миг пуснах стрелата. За наш късмет, този път не пропуснах.

Белотата на снега създаваше меко сияние по пътя ми обратно, докато целех старите си стъпки. Наполеон отново бе изчезнал, Ашли спеше в шезлонга си. Пъзелът лежеше в скута й. Кипнах вода, запарих пакетчетата чай за последен път, както изглеждаше, и седнах до нея, за да въртя заека над огъня.

Когато беше добре опечен, тя се събуди и започнахме бавно да се храним. Дъвчехме всяка хапка по-дълго от нормалното, за да уталожим чувството за глад. Месото едва би нахранило един човек, какво остава за двама.

Наполеон се върна скоро след това. Все повече го харесвах. Беше търпелив, верен и умееше да се грижи за себе си. Влезе, облизвайки муцуна, изпоцапана в червено, а коремчето му изглеждаше добре натъпкано. Отиде на мястото си на матрака, завъртя се в кръг и се катурна, като вирна предна лапа във въздуха. Погалих го по корема и той рефлекторно заподритва с единия си крак.

— Радвам се, че си намира храна. Бях започнала да се тревожа за него — обади се Ашли.

Когато се наведох, диктофонът се изплъзна от джоба на ризата ми. Тя го забеляза и ме попита, без да ме поглежда:

— Държат ли още батериите?

— Благодарение на летището батериите не са проблем.

— Не беше ли на летището доста отдавна, преди цял един живот.

— Така е.

— Батериите са същият размер като разказите ти — усмихна се тя.

— Много смешно.

— Е… какво толкова й разказваш?

Не отговорих.

— Прекалено лично ли е?

— Не.

— Тогава какво?

— Ами… разказвам й за снега и за безумната ситуация, в която се намираме.

— Обясняваш й, че не ти допадам като спътник?

— Не. Като изключим, че се налага да те тегля през целия щат Юта, иначе си страхотен спътник.

— Няма спор — разсмя се тя. — Защо не й кажеш с какво точно ти липсва?

Призрачна лунна светлина проби облаците, проникна през прозореца и хвърли сенки по бетонния под.

— Вече съм го направил.

— Сигурна съм, че не си й казал всичко.

Замислено заобръщах диктофона в ръката си.

— Казал съм й много неща. Защо ти не ми разкажеш с какво ти липсва Винс?

— Да видим… липсва ми машината му за капучино, миризмата на мерцедеса му, безупречната чистота на ергенския му апартамент… гледката от балкона нощем наистина си я бива. Ако „Брейвс“ имат мач, виждаш светлините на стадиона „Търнър Фийлд“. Боже… какво не бих дала за един хотдог сега. Дори бих се примирила с някой от онези гигантски брецели. Какво друго? Липсва ми смехът му и навикът му да ми се обажда по всяко време. Дори когато е много зает.

— Сигурно си още гладна?

— Не… защо го казваш?

След като заспа, аз дълго останах да лежа буден. Беше ми разказала много малко за Винс.