Чарлс Мартин
Планината помежду ни (33)

32.

Навън разсъмна. Ден седемнайсети. Нов сняг беше натрупал. Да облечеш топли, сухи дрехи беше неописуемо преживяване. Ашли още спеше. Лицето й пламтеше и мърмореше нещо в съня си, но за пръв път от седмици не изглеждаше изтерзана. Открих на стената крана, от който бойлерът се пълнеше. Отворих го. Кафява, ръждива вода потече в мивката. Оставих я да се изтече, докато не стана бистра, после я спрях и го включих.

Идеята за баня изглеждаше прекрасна.

Пъхнах брадвичката в колана си, грабнах лъка и тръгнах да огледам съседните сгради. Зареден с нови сили, Наполеон ме изпревари до вратата, промуши глава и изскочи навън. Затъна до корем в натрупалия пръхкав сняг като кола в кал. Вдигнах го и го понесох на ръце. Докато вървяхме, не спря да ръмжи на снега. Снежинки падаха по муцунката му и той ядно им щракаше със зъби. Почесах го по корема и му казах:

— Харесва ми позицията ти.

Утрото беше кристално ясно, леденостудено, на места снежната повърхност бе замръзнала и всяка моя крачка я раздробяваше и потъвах до коляно.

Трябваше отново да помисля за снегоходки.

Сградите бяха общо седем. Едната служеше за баня, разделена поравно на мъжка и женска. Намерих няколко калъпа сапун и ролки тоалетна хартия. Нито една от тоалетните или чешмите не работеше, а ако изобщо имаше кран за вода, не успях да го намеря.

Пет от сградите бяха бунгала — едностайни, с форма на равнобедрени триъгълници, на две нива, всяко с печка на дърва, килим на пода и тераса. В едното дори имаше шезлонг. Всичките бяха отключени.

Седмата сграда беше двустайно бунгало. Може би за ръководителя на скаутите или за главния, както и да се наричаше. В задната стая имаше три дървени легла, всяко с матрак. Дебело, зелено вълнено одеяло лежеше сгънато в края на всяко легло. Общо шест. Имаше дори възглавница. В едно от гардеробчетата открих три сгънати бели хавлиени кърпи и пъзел от хиляда парчета. Картината липсваше от капака, но кутията тежеше и вътре подрънкваше. Висок метален сейф, заключен с два катинара, бе закрепен за пода.

Здраво го замлатих с брадвичката и избих единия катинар. Ударих и втория. Отворих вратичката. Беше празен.

В предната стая имаше два дървени стола, печка на дърва и празно бюро със скърцащ стол. Отворих горното чекмедже и открих овехтяла игра „Монопол“.

Направих три курса, докато пренеса всичко, от което се нуждаехме, включително шезлонга. Последния път тъкмо затварях вратата, когато забелязах най-важното нещо.

На стената, закована с кабарчета, висеше релефна карта. Не беше от онези, които ползваш да се придвижваш от място на място, дори не бяха обозначени разстоянията. Беше по-скоро нещо, създадено от общината, като реклама на национални паркове или гори в района и тяхното отстояние до градовете. Беше триизмерна с релефни изображения на покрити със сняг пластмасови планини. Отгоре с големи букви беше написано: „Високопланински масив Юинтас“. От едната страна пишеше „Национален планински парк Уасач“. А в десния ъгъл — „Национален планински парк Ашли“.

Колко подходящо, помислих си.

Малко балонче за реплики със стрелка сочеше към центъра на „Ашли“. В него пишеше: „Маршрут само за хора и коне. Не се допускат моторни превозни средства в нито един сезон на годината“.

Най-отдолу се четеше: „Милион и триста хиляди акра дива природа. Забавление за цялото семейство“.

Еванстън, Уайоминг, се намираше в горния ляв ъгъл, до който се стигаше по магистрала 150, минаваща южно от него. Надпис със ситен шрифт през магистралата гласеше: „Затворена през зимата“.

По краищата бяха залепени снимки на младежи на сноубордове, деца на ски, момичета на коне, баща и син на лов за елен, двойки на снегомобили и няколко алпинисти с раници и щеки. Приличаше на реклама на местността с всички дейности, които се провеждат. Магистрала 80 се простираше в горния край на картата, по протежение от запад на изток, от Еванстън до Рок Спрингс. Магистрала 191 тръгваше от Рок Спрингс на юг до град на име Върнал и лъкатушеше в дъното на картата през няколко малки градчета, преди да тръгне нагоре, на северозапад, където пресичаше магистрала 150, която пък отвеждаше до Еванстън.

Някъде в средата на тази пластмасова какофония от върхове с бели шапки в Национален планински парк „Ашли“ някой беше забил знаменце с хикс, на което с черно мастило пишеше: „Ние сме тук“.

Свалих картата от стената и двамата с Наполеон се върнахме в хижата при огъня.

Докато приближавахме, кучето забеляза нещо в снега и хукна след него. Така и не разбрах какво беше, а той изчезна, преди да имам шанс да го спра. Втурна се през дърветата с ръмжене, хапейки настървено снега.

Ашли още спеше, затова вкарах багажа вътре, поставих стола близо до огъня и огледах навън за Наполеон, но единствено дочувах лай в далечината. Реших, че не трябва толкова да се притеснявам за него. От трима ни той най-добре знаеше как да се грижи за себе си. В известен смисъл ние го спирахме.

Върнах се в кухнята и запалих една от чугунените печки. Умивалникът беше от неръждаема стомана или цинк, заварен за крака, дебели колкото ръката ми, и достатъчно дълбок да седнеш в него. Можеше дори да побере двама души. Конструкцията изглеждаше толкова здрава, че би могла да служи за основа на къща.

Измих го добре и го напълних с гореща вода, колкото можех да понеса. Седнах сред облак пара. Това бе един от най-прекрасните ми мигове за последните седмици.

Къпах се дълго, изтърках всеки сантиметър от тялото си по два пъти. Когато излязох и се подсуших, усетих забележителна разлика в миризмата си преди и след банята. Добавих дърва, за да засиля огъня, напъхах дрехите ни във водата, изпрах ги старателно и ги закачих да се сушат по дървените пейки. Налях две чаши чай и се върнах при Ашли, която тъкмо се размърдваше. Коленичих, помогнах й да се изправи и тя отпи глътка, обгърнала чашата си с ръце.

След третата глътка подуши въздуха.

— Миришеш по-добре.

— Намерих сапун.

— Къпал си се?

— Два пъти.

Тя остави чашата и ми подаде двете си ръце.

— Заведи ме там.

— Добре, но топлата вода ще увеличи отока. После ще трябва да го наложим с лед. Съгласна?

— Съгласна.

Помогнах й да докуцука до умивалника. Огледа краката си и поклати глава.

— Случайно да си намирал и самобръсначка? И ръждясала ще свърши работа.

Помогнах й да седне на ръба и да се настани вътре. Водата я покри до раменете. Внимателно сгъна лявото си коляно. Облегна глава на вградения отцедник за съдове, притвори очи и протегна ръка със свит пръст, с който щеше да хване чашата.

Донесох чая й.

— Ще се върна след малко — промълви тя.

Удивително е какво чудо може да направи една баня за настроението ти.

Оставих я на спокойствие, като се обърнах малко преди да стигна камината, и се провикнах.

— О, няма да повярваш как се казва националният парк, в който се намираме.

— Как?

— Казва се Национален планински парк „Ашли“.

Чувах смеха й чак от външната врата.