Чарлс Мартин
Планината помежду ни (24)

23.

Тя не изглеждаше никак впечатлена.

— Е, какво приключение планираме за днес?

Гласът й отекна в главата ми. Отне ми цяла минута да осъзная къде съм. Имах нещо като махмурлук. Чувствах се дезориентиран.

— Хм?

— Цял ден ли ще спиш? Оставих те да поспиш, защото знам, че си уморен, но наистина трябва да ходя по нужда, а не мога да кръстосам крака и да стискам.

Надигнах се.

— Трябваше да ме събудиш.

— Спеше доста дълбоко, затова пробвах сама, но нямам достатъчно ръце, а не ми се иска да си мокря чувала.

Разтърках очи.

— Правилно.

— Кой ден сме днес?

Вдигнах часовника си, но на циферблата не се изписа нищо. Натиснах копчето за осветяване. Нищо. Опитах отново. По-силно. Пак нищо. Разклатих го и го обърнах към светлината.

Дълбоки, разперени като мрежа пукнатини покриваха стъклото от долния ляв до горния десен ъгъл. Отвътре се бе събрал конденз.

— Не знам.

Тя забеляза часовника.

— Важен ли ти е?

— Рейчъл ми го подари. Преди години.

— Съжалявам. — Тя замълча за малко и продължи с по-мек тон: — Колко дни прави това?

Наполеон ближеше ухото ми.

— Дванайсет… мисля.

Тя кимна и взе да пресмята.

— Флоренция. Сега трябваше да сме във Флоренция. Резервирахме един апартамент в хотел на река Арно с изглед към Понте Векио. Според брошурата в далечината се виждали светлините на катедралата… Винаги съм искала да ида там.

Когато се изправих, студът прониза гърдите ми и ме подсети, че посред нощ се бях съблякъл. Тя заоглежда моравото петно на гръдния ми кош.

— Как се чувстваш?

— Добре. Не е толкова болезнено.

Посочи ключа, закачен на каишката на диктофона ми.

— Наистина ли имаш нужда от това тук?

— Не питаш ли много?

— Ами… нали си спестяваш излишен товар… — Ашли сви рамене. — Откъде е?

— От къщата на Рейчъл.

— Искаш да кажеш къщата, която си й построил и в която не живееш, и където тя отглежда децата, които ти рядко виждаш?

— Боже… не разказахме ли достатъчно за себе си днес?

— Само казвам какво съм разбрала.

Навлякох ризата и започнах да обличам студените мокри дрехи. Така се видях на дневна светлина. Тя също ме видя.

— Измършавял си.

— Пробвам диета „самолетна катастрофа“.

Ашли се изкиска, после се разсмя с цяло гърло. Зарази и мен. Приятно начало на деня.

Прегледах крака й, помогнах й за сутрешния тоалет и после се захванах да топя сняг в джетбойла. Не знаех колко газ ни остава, но със сигурност не беше много. Резервоарът нямаше брояч и беше проектиран да е преносим, а не неизчерпаем. Разклатих го и шумът вътре не звучеше обещаващо. На морското равнище би загрял водата за около седемдесет и пет секунди. Тук му отнемаше три до четири минути. За да заври водата, беше нужно повече гориво, а и бутилката се изразходва четири пъти по-бързо от нормалното. Газта в запалката на Гроувър също беше на свършване. Въпреки че запалките „Зипо“ изглеждат мъжкарски, напомнят ми за филма „Банда плъхове“ с Джеймс Дийн или за Брус Уилис в „Умирай трудно“, трябва да бъдат пълнени. Обикновено веднъж седмично. И пак да спомена, че бутилката газ е преносима. Не е бездънна. Сериозна разлика. Кибритът, който имах на тръгване, отдавна свърши. Разполагахме с ограничени възможности, а се нуждаехме от огън. Трябва да си държа очите отворени за дърво, което да използвам за получаване на огън.

Настъпи пладне. Поради ниските облаци, навъсеното небе и понижаващите се температури снегът замръзна на повърхността. Това създаваше добри условия за придвижване. Заледената повърхност означаваше, че със снегоходките си ще прекарвам повече време върху снега, а не заровен в него. Което би ни осигурило възможност, поне на теория, да продължим нататък.

Завързах обувките, надянах гамашите и облякох якето. Единият ръкав бе съдран на лакътя и от дупката се ръсеха перца. Ръцете ми бяха започнали да пулсират. Отрязах ленти от ръкавите на дънковото яке на Гроувър и ги омотах около ръцете си.

Багажът ни беше опакован от предишния ден, така че не ни отне много време да тръгнем. Натоварих „шейната“, дадох на Ашли няколко парчета месо да си дъвче и вода, и я подкарах към изхода — като си припомних болезненото преминаване на бабуната. Този път внимателно я плъзнах през нея и я изкарах навън. Температурата беше паднала. Погледнах шейната, анализирах пътуването от предишния ден и осъзнах, че имам нужда от колан. Нещо, което да освободи ръцете ми, да ми позволи да тегля с крака и гърди, и освен това да ме държи за шейната в случай на погрешна стъпка. Изпълзях обратно вътре, демонтирах коланите от седалката на Гроувър с помощта на инструментите „Ледерман“. Свързах ги с корда с шейната и се закопчах. Кръстосах коланите на гърдите си под формата на буквата Х, ръцете ми се освободиха и можех бързо да разкопчая катарамата, ако се случеше да полетя отнякъде, за да не повлека Ашли след себе си.

Тя наклони глава и ме изгледа недоверчиво. Дъвчеше парче месо ту на едната, ту на другата страна. Свалих якето, грабнах Наполеон и ги пъхнах в чувала при нея. Ако останех с якето, щях да плувна в пот само след няколко минути, щях да го намокря и да намаля изолационните му свойства. А така тя щеше да го пази сухо и топло, и когато спра, можех да го облека и да се стопля. Животоспасяващ план. Впрегнах се, напънах мускули и потеглихме.

След около час бяхме изминали може би около петстотин метра и се намирахме на трийсетина по-ниско. Почивах на всеки три стъпки. Три стъпки. Почивка. Напредвахме отчайващо бавно. Но все пак напредвахме.

Моите усилия никак не впечатляваха Ашли.

— Сериозно те питам… — Тя отпи глътка вода. — Колко мислиш, че ще издържиш така?

Хубавото бе, че цял ден похапваше и пиеше бавно, но с апетит.

— Не знам — погледнах я с ъгълчето на окото си.

— Не можем да я караме така. Ти не можеш. — Тя посочи към хоризонта с парче пастърма в ръката: — Я се огледай. Намираме се на ГГ.

— Какво е ГГ?

— На задните части на географията.

Спрях. По лицето ми се стичаше пот, едва дишах.

— Ашли?

Тя не отговори.

— Ашли?

Кръстоса отбранително ръце на гърдите си.

— Не можем да останем там. Ако го направим, ще умрем. А не мога и да те оставя сама. Ако го направя, ти ще умреш. Затова изчезваме.

Притеснението й от безизходицата изби и тя се разкрещя:

— Изминаха дванайсет проклети дни и жива душа не дойде да ни търси, а сигурно сме изминали не повече от километър. С това темпо и до Коледа няма да се измъкнем оттук.

— Никой не знае къде да ни търси.

— Хубаво. Тогава… какъв е планът? Как ти ще ни измъкнеш?

Сега говореше страхът. Не логиката. И колкото и да обяснявах, нямаше да мога да я успокоя.

— Стъпка по стъпка.

— И колко време мислиш, че ще продължиш така?

— Колкото е нужно.

— Ами ако не издържиш.

— Ще издържа.

— Но откъде знаеш?

— Имам ли избор?

Тя притвори за миг очи, притисна Наполеон в обятията си и се загледа в небето. Аз извадих компаса, стрелката сочеше сто двайсет и пет градуса, избрах си малко възвишение в далечината като маркер и запристъпвах крак пред крак. Снегът от миналата нощ бе заличил вчерашните ми следи. Не бе останал никакъв знак, че сме напускали мястото на катастрофата.

Не си проговорихме в продължение на няколко часа.

Курсът, който избрах, ме отведе надолу по хълма, сред дърветата. Беше натрупал дебел сняг, с дълбоки преспи. Под нас имаше три-четири метра сняг, което означаваше, че газим по клони, които лете щяха да се извисяват високо над главите ни. Иглолистните дървета задържат много сняг, въпреки че минеш ли покрай тях, той веднага се посипва. Постоянно го изтупвах от раменете и яката си. Движех се бавно, регулирах дишането си и пестях енергия. Почивах си след всяка стъпка. Ако усетех, че прекалено съм загрял, забавях крачка и вдишвах още няколко пъти, преди да продължа. Движехме се като охлюви. След малко повече от шест часа бяхме изминали, по моя преценка, приблизително два километра.

Спрях, преди да настъпи пълен мрак.

Бях подгизнал от пот и се чувствах на края на силите си, но знаех, че ако не започна веднага да паля огъня, ще съжалявам. Пъхнах шейната с Ашли под един бор на скалисто възвишение. Скалата служеше като преграда срещу снега и около нея се виждаше гола земя, поръсена със сухи борови иглички. Търкаляше се и една шишарка, изгризана от катеричка. Свалих прогизналата си от пот риза, закачих я на един клон, събрах няколко шепи иглички и клонки и запалих малък огън до Ашли. Разгоря се веднага. Оказах се прав за котлона. Когато натиснах бутончето, то се задави. Може би ни оставаше гориво само за още ден. Събрах още съчки, струпах ги до нея и й заръчах:

— Поддържай огъня. Не допускай да угасне. Ще съм наблизо, на един вик разстояние.

— Какво ще правиш?

— Лък.

Тя хвърли поглед към лъка на Гроувър, завързан за шейната.

— Мислех, че вече имаме.

— Не такъв.

Тръгнах в широк кръг, за да намеря две подходящи парчета дърво. Едно, дълго може би около метър и леко извито, на което можех да вържа връзка за обувки или корда, и второ, право дърво, което можех да заостря, с размерите на дръжка на чук. Може би малко по-късо. Отне ми почти трийсет минути да ги намеря.

Провирах се през дърветата, снегът хрущеше под саморъчно направените ми снегоходки. Ходенето беше постоянна битка. Спрях се на известно разстояние. За да си поема дъх. Или по-точно крадешком да я погледам. Беше се надигнала и подклаждаше огъня. Пламъците озаряваха лицето й. Изглеждаше красива. Не можеше да се отрече.

Нито за миг не забравях за сложното ни положение. Тези мисли не спираха да ме човъркат. Бяхме изправени пред пълен абсурд. Но до този момент не бях се поставял на нейно място. Не гледах през нейните очи. Нито от позицията на нейния спален чувал. Седеше си там и можеше само да поддържа огъня и да чеше Наполеон по главата. Зависеше от мен за всичко. За яденето. За придвижването. За храната. За водата. За тоалетната. Не можеше да прави нищо без моя помощ, освен да спи. Ако аз бях толкова зависим от някого, колкото тя през последните дванайсет дни от мен, щях да се държа доста по-неприятно.

Обикновено лекарите се появяват, когато има проблем, спускат се като Зевс от планините, решават го и изчезват, преди отзвукът да е настъпил. Сестрите вършат цялата мръсна работа. Голяма част от „лечението“. Ашли имаше нужда от лекар и от „лечител“. Ролята на първия е лесна. Ролята на втория не е. Не знаех как да се усъвършенствам. Само знаех, че го искам.

Върнах се при огъня, легнах в чувала си, сдъвках малко месо и си наложих да пия вода. Въпреки че котлончето беше на път да ни изостави, все още можех да използвам горната му част, в която готвехме. Приличаше на джезве за кафе. Беше от алуминий и би издържало на нагряване. Напълних го със сняг и го сложих върху въглените.

През следващия час дъвкахме и пихме вода, докато аз правех лъка за огън. Преди да погреба Гроувър, бях взел връзките от обувките му и ги бях прибрал в джоба си. Сега щяха да свършат работа. Извадих едната, направих възел в края, промуших я през разрезите в двата края на извитото дърво, като я опънах здраво и я застопорих с няколко намотки и по един допълнителен възел. Не беше твърде опъната, но достатъчно, така че като пъхна вътре шпиндела, да остане място да се завърти. Работата е деликатна и са нужни няколко връзки на лъка, за да се получи както трябва. Отрязах парче дърво около двайсет сантиметра, издялках го от двете страни, като единия край направих по-широк, за по-добро триене, после пробих процеп по средата, който да държи връзката на място.

Накрая оставих изделието си настрани, изпих останалата вода и за пръв път вдигнах поглед. Ашли ме наблюдаваше.

— Много си вглъбен, когато решиш — каза тя.

— Имам чувството, че утре ще ни трябва.

— Нуждая се от обяснение. — Ашли скръсти ръце. — Какво мислиш? Къде сме? Такива работи.

— Мисля, че изминахме почти два километра от мястото на катастрофата. Утре сутрин ще изкача онова малко възвишение ей там и ще проверя какво има на съседното плато от другата страна. Ще продължим в тази посока докъдето е възможно. Имаме достатъчно месо за още няколко дни. Така че просто трябва да продължим. Ще можеш да се хидратираш. Да ядеш колкото искаш и да ми казваш, когато прекалено те тръскам — обясних аз и свих рамене. — Съжалявам, че се случва. Знам, че днес беше тежък ден за теб.

Тя дълбоко въздъхна.

— Съжалявам, че така ти се нахвърлих сутринта.

— В много неизгодно положение си. Не можеш да правиш почти нищо без моя помощ. Това е трудно за всекиго.

Сложих още дърва в огъня, примъкнах се наблизо, за да се сгрея, но без да се подпаля, и затворих очи. Сънят бързо ме превземаше. Тогава си помислих за Ашли. Наложих си да отворя очи. Тя ме наблюдаваше.

— Нуждаеш ли се от нещо?

Тя поклати глава. Опита да се усмихне.

— Сигурна ли си?

— Не.

След няколко секунди заспа.