Чарлс Мартин
Планината помежду ни (22)

21.

Ашли скърцаше със зъби, когато я събудих.

— Готова ли си?

Тя кимна и се надигна на лакти.

— Има ли кафе?

Подадох й чашата с течност, която изглеждаше повече като слаб чай.

— Пий по малко. Това е последното.

— Кофти ден, а още не сме тръгнали.

— Приеми го по следния начин — всяка крачка отдалечаване от това място е крачка приближаване към капучино в „Старбъкс“.

Тя облиза устни.

— Обичам да ми говориш мръсни работи.

Седнах до нея. Свършихме процедурата с тоалетната и я облякох. Тя вдигна ципа на якето си.

— Оценявам това обслужване, но не мога да не отбележа, че с нетърпение очаквам деня, в който ще мога да го правя сама.

Докато изсипвах налджиновата бутилка, отвърнах:

— Аз също.

Тя скръсти ръце.

— Слушай, не ми се иска да навлизам в подробности, но досега беше иди-дойди с малката нужда. Ала няма да е все така.

Аз поклатих глава.

— Вече свърши и тази работа.

— Наистина ли?

— Два пъти. Веднъж, когато ти наместих крака, и по-късно, когато беше в несвяст.

Тя видимо се притесни.

— Това обяснява много неща.

— Например?

— Например защо не съм имала „голяма нужда“ цяла седмица.

— О… — усмихнах се аз. — Напротив.

— Тогава… обратно към първия ми въпрос.

— Не се притеснявай. Само кажи и аз ще се погрижа.

— Да не ставам банална, но, струва ми се, че аз се притеснявам за това повече от теб.

— Бях първа година студент по медицина. Нощна смяна. Сменях подлогите. Цели осем месеца. Беше ми гадно, постоянно се оплаквах. Не спирах да мрънкам и тогава Рейчъл ме свали на земята. Каза ми, че ако не мога да върша мръсната работа, най-добре е да си намеря друга професия. Че хората имат нужда от лекар, който на драго сърце ще си изцапа ръцете и пак ще се отнася със състрадание и уважение. Може да се каже, че това „преразглеждане на отношението“ стана основа на моята грижа за пациентите. Накара ме да преценя какво искат хората и какво аз, от моята абаносова кула, съм готов да им дам.

Рейчъл разруши моята кула. Накара ме да сляза долу в окопите, където не мирише на рози и където хората страдат. Така че… ако това те влудява, причинява ти неудобство, кара те да се изчервяваш… то си е нещо нормално. И поради липса на по-добра възможност, или изобщо на друга възможност, аз съм твоят лекар. Затова… ще ти кажа същото, което съпругата ми каза, когато се опитах да протестирам.

Ашли повдигна вежди в очакване.

— Преодолей го.

Тя възкликна:

— Харесва ми тази жена! И то много. — Присви устни, изгледа ме преценяващо, докато обмисляше онова, което се канеше да каже. — Печелил ли си награди? Например лекар на годината или нещо такова?

— Или нещо такова — кимнах аз.

— Значи, сериозно… съм в добри ръце?

— В моите ръце. Но най-ефикасното средство за теб е чувството ти за хумор. Безценно е.

— В какъв смисъл? Едва ли, ако разказвам вицове на дърветата, ще се измъкна оттук по-бързо.

— Ето това имам предвид — отвърнах, докато затягах връзките на раницата си. — Късно една нощ, а може да е било и рано сутринта, бях дежурен в спешното. Докараха с хеликоптер мъж, прострелян отстрани във врата. Гражданинът Джо купувал сладолед на бременната си жена. Изпратила го до магазина — на грешното място в грешното време. Влязъл в момента на обира. Докараха го по домашни чехли. Отвориха вратата, свалиха го, а кръвта му бликаше като фонтан от сънната артерия. Като струя на детски воден пистолет. Беше загубил много кръв, но все още беше контактен. Можеше да говори. Запуших дупката с пръст и хукнахме към операционната. Бягахме на крачка пред онази с косата. Наведох се близо до лицето му и го попитах: „Имаш ли алергия към нещо?“. Той посочи врата си и отвърна: „Да, към куршуми“. Помислих си, този ще оцелее. После, насред суматохата, която цареше наоколо, той сграбчи ръката ми и каза: „Докторе, оперирай ме сякаш съм жив, а не сякаш умирам“. Пусна ме, после се извърна и добави: „Между другото, аз съм Роджър. А ти?“.

Той оцеля. Жена му роди две седмици по-късно. Изпратиха ми съобщение и ме повикаха в стаята в родилния дом, положиха сина си в ръцете ми. Кръстиха го на мен. Според учебниците този човек трябваше да е мъртъв. Нямаше начин да е още сред нас. Мисля, че го спаси вроденото му чувство за хумор и неистовото желание да види сина си.

Погалих лицето й и ъгълчето на усмихнатите й устни.

— Ти го имаш. Запази чувството си за хумор.

Тя сграбчи ръката ми и ме дръпна към себе си. Каза ми съвсем сериозно:

— Ще те попитам нещо и искам откровен отговор.

— Дадено.

— Обещаваш ли, че ще ми кажеш истината?

— Обещавам.

— Можеш ли да ни измъкнеш оттук?

— Откровено ли?

Тя кимна.

— Нямам представа.

Отпусна се назад.

— Уф, добре че го каза. Мислех си, че ще започнеш с „нямам представа“, и нататък ще го закъсаме. — Тя поклати глава. — Изобщо няма да те питам за посоката, в която ще тръгнем — защото знам, че вече си наясно. Нали така?

— Точно така.

— Наистина ли?

— Не.

Присви очи. Тупна се в гърдите, после тупна моите:

— Ще трябва да поработим по комуникацията помежду ни.

— Това и правим.

— Не те питам, защото очаквам откровени отговори. Искам да се скъсаш да ме лъжеш. Кажи ми, че ще вървим само километър-два, въпреки че може да са двеста.

Това ме разсмя.

— Добре. Виж, ако млъкнеш, ще можем да тръгнем. Един хеликоптер ни чака зад първия хълм, ей там.

— Дали са ни донесли нещо от „Старбъкс“?

— Ами да. Портокалов сок, няколко сандвича с яйчена салата, колбас, кексчета, датски малинов сладкиш и кутия понички с шоколадова глазура.

Тя ме потупа по гърба.

— Схващаш бързо.

 

 

Най-лесно щеше да е да направя шейна. Нещо, което да се плъзга по снега, без да претрепя Ашли. Проблемът е, че шейната би свършила чудесна работа по равното, но както изглеждаше, тези участъци нямаше да са много. Като гледах денивелацията, нямаше да се справим с шейна. Ако загубех равновесие, ако беше прекалено стръмно или тежестта й ме повлечеше, можеше да ми се изплъзне и никога да не я намеря. Щеше да е оцеляла от самолетна катастрофа, за да загине на носилка.

Затова реших да направя нещо средно между носилка и шейна. Нещо, на което ще може да лежи — с гръб към мен — и което ще се плъзга подире ми по малкото равни места, но когато е необходимо, ще мога да го хващам с две ръце и да бутам отзад, така ще имам по-добър контрол.

Захванах се първо с крилото, което бях отчупил. Повърхността му беше покрита с материал, който приличаше повече на текстил и пластмаса, отколкото на метал, затова беше леко и, също толкова важно — хлъзгаво. Вътрешността му беше метална и понеже крилото беше отцепено от корпуса, резервоарите се бяха източили заради гравитацията. Проблемът с крилото бе, че е… във формата на крило. Кухо и заоблено като бадем. Затова изрязах дупка с височината на жена и подсилих дъното с рейки от другото крило.

Простата му структура всъщност ме изненада.

Дойде ред на следващия ми въпрос: Дали километрите влачене през скали, лед и други твърди повърхности щяха да увредят метала? Очевидно да.

Трябваше да подсиля още дъното, а това щеше да изисква повече усилия при дърпане, но без него металът би се износил за нула време. Откъде да намеря подходящо парче ламарина? Не ми отне много време да се сетя. Моторът беше обвит в ламарина. Едната му страна бе здраво огъната при удара. Другата — само издрана. И благодарение на някакъв механик, който изобретил начин да работи по мотора, металът беше закрепен с винтове. Свалих ги, завинтих ги за дъното на крилото, на мястото, където щеше да седи задникът на Ашли, и огледах творението си. Можеше и да свърши работа.

Натъпках в раницата си всичко каквото можах, включително месото, което бях опекъл — приличаше по-скоро на пастърма, отколкото на филе миньон — и я прикрепих напреки на крилото, за да подпира краката на Ашли.

Дадох й да изпие четири таблетки „Адвил“. Поднесох чашата до устните й и тя кротко заотпива малки глътки, докато й обяснявах идеята си.

— Не знам точно кой път да хванем, но видях, че на северозапад, зад нас, планините са високи и трябва да сме кози, за да ги преодолеем. Затова… — посочих с пръст — платото се спуска на югоизток. Потоците също текат натам. Просто е: трябва да слезем на по-ниско и за наш късмет това е единственият път към ниското. Ще изберем да тръгнем надолу по хълма. Аз водя. Ти ме следваш. Ще те държа в ръце през цялото време. Когато стигнем равен участък, ще се впрегна с каишите и колана от раницата си и ще те тегля. Някакви въпроси?

Тя поклати глава и бавно задъвка парче месо. Прегледах крака й, увих я добре, вдигнах догоре ципа на спалния й чувал и надянах вълнената шапка чак до ушите й.

— За първи път кракът ти ще е под нивото на сърцето. Ще се подуе през деня. През нощта ще му сложим лед. Това ще ти причини… известен дискомфорт.

Тя кимна с разбиране.

— Но — продължих — нищо няма да боли така, както измъкването ти оттук.

Тя стисна зъби. Пъхнах ръцете си под мишниците й и внимателно я задърпах, повлякох я към носилката на етапи от по няколко сантиметра. Спалният чувал се плъзгаше без особено съпротивление по снега и леда, докато не се закачи на камък или корен, и когато дръпнах, усуках крака й.

Тя изпищя неистово, извърна глава от мен и повърна. Всичко, което беше поела, включително обезболяващите, се разплиска по снега. Избърсах устата и челото й, по което вече бяха избили капки пот.

— Съжалявам.

Тя безмълвно кимна, стискайки зъби.

Замъкнах я до крилото, настаних я заедно със спалния й чувал отгоре и после се върнах за Наполеон, който не скри възторга си, че ме вижда. Грабнах го и го сложих до нея. Тя го прегърна, без да отваря очи. Кожата й изглеждаше влажна.

Подложих под главата й спалния чувал на Гроувър. Отстрани поставих лъка и въдиците му. Шейната изглеждаше абсурдно претоварена, но бях на принципа, че е по-добре да имаме всичко това, отколкото да ни потрябва, а да го нямаме. Дори да означаваше малко по-голям товар. Отказах се само от двата ни лаптопа, мобилните телефони и всички документи, свързани с работата ни. Реших, че те са само безполезен товар.

Огледах мястото повторно, после я завързах с корда за себе си. Каквото и да станеше, щяхме да сме прикрепени един за друг. Щеше да е лоша идея само ако полетя в някоя пропаст и я повлека след себе си.

Загледах се в мястото на катастрофата, после нагоре към скалите, където положих Гроувър, към мястото, където го бях подпрял като примамка, и избледняващата кървава диря на планинския лъв, която изчезваше някъде по зъберите. После наблюдавах известно време платото под нас, към което се бяхме запътили. Погледнах и стрелката на компаса, защото знаех, че след като се спуснем или се объркаме между дърветата в ниското, няма да имам добра перспектива. Вдигнах ципа на якето си, хванах самоделно направените дръжки зад себе си и пристъпих, после пак и пак. След двайсетина крачки я попитах:

— Добре ли си?

След повече от секунда тя отвърна:

— Да.

Фактът, че не ми отговори през стиснати зъби, беше по-красноречив от думите й.

Не знаех дали ще вървим десет или сто и десет километра, но тези първи двайсет стъпки ми се сториха не по-малко важни.

Е, почти толкова.