Чарлс Мартин
Планината помежду ни (13)

12.

Добрах се до самолета към полунощ. Наполеон ме усети, подаде глава и бързо се шмугна обратно. Температурата бе паднала още и крачолите на панталоните се бяха втвърдили като кора около краката ми. Бях замръзнал до мозъка на костите си. Откъртих няколко сухи клончета, изтръсках полепналия сняг и се спуснах в дупката. Навън заваля. За целия ден бях уринирал само веднъж, и то съвсем оскъдно количество, което ми подсказваше, че не съм поел достатъчно течности. Трябваше да наваксвам.

Докато наблюдавах как Наполеон се прибира, до малките стъпки от импровизираните му ботушки забелязах други по-големи следи, които стигаха до отвора на пещерата ни и после тръгваха обратно. Не съм специалист, но първата ми мисъл беше, че е планински лъв. Стъпките идваха от скалите над нас, минаваха надолу по близкия скат и се изкачваха нагоре към отвора на заслона ни. Забелязах също и малка отъпкана площ, където животното бе седяло или лежало. Лежало в смисъл на „дебнело“. Не ми отне много време да се досетя. Миризма на мъртво тяло. Макар и замръзнало. Както и на ранени хора и кутрета.

Трябваше да сваля мокрите дрехи, затова разбутах огъня, съблякох се, прострях ги и се пъхнах в спалния си чувал само по бельо. Целият се тресях от студ. Пръстите на ръцете ми бяха вкочанени, стояха като гипсирани. Сложих сняг в канчето на джетбойла и го включих.

Ашли ме наблюдаваше. В погледа й се четеше тревога. Свих се в чувала си и затреперих на воля, опитвайки се да се постопля.

— Хей.

Погледът й издаваше умора. Страданието се отразяваше в очите й. Пое си дълбоко въздух.

— Здрасти — отвърна тя със слаб глас.

— Пи ли нещо наскоро?

Тя поклати глава.

Поставих хапче „Перкосет“ на езика й и тя го преглътна с остатъка от водата си.

— Не изглеждаш добре — отбеляза тя. — Защо не изпиеш част от „Адвила“?

Знаех, че ако не го направя, на следващия ден няма да мога да изляза от чувала си.

— Добре. — Подадох ръка и вдигнах два замръзнали като висулки пръста: — Две.

Тя ги изсипа в ръката ми и ги глътнах.

— Какво видя?

— Намерих спешен медицински център на метри оттук. Сигнализирах на фелдшерите. Идват насам с носилка. Говорих и с болничната администраторка и ги запазих самостоятелна стая. След десетина минути ще те пренесат там, ще те изкъпят, стоплят и ще ги включат система с обезболяващи лекарства. А, и още нещо — говорих с Винс. Ще те посрещне там, когато пристигнеш.

— Толкова ли е зле положението?

Потънах още по-дълбоко в чувала си.

— Нищо освен сняг, лед и чукари, докъдето поглед стига.

— А джипиесът?

— Същата картинка.

Тя се отпусна назад и тежко въздъхна. От дни таеше тази въздишка. Налях си топла вода и заотпивах малки глътки.

— Някакви идеи?

— В ниското под нас има езера. И няколко потока. Сигурен съм, че са замръзнали, но може да опитам да се добера до тях утре и да хвана някоя риба. Утре е петият ден от катастрофата и четвърти без храна.

Тя притвори очи и се съсредоточи върху дишането си.

— Как е кракът ти?

— Боли.

Затрупах го със сняг и забелязах, че отокът беше поспаднал, но кожата над коляното до средата на бедрото й беше моравочервена. Светнах фенерчето си и огледах шевовете по лицето й, зениците й, за да проверя реактивността им. Реагираха бавно, умората бързо пролича. Това означаваше, че организмът й отслабва, а надморската височина си казва думата.

Разбутах огъня и проверих пръстите на краката й. Бяха студени. А това беше лошо. Кръвообращението ставаше проблем. Като постоянно налагах отока с лед, забавях кръвоснабдяването на ходилото и пръстите на крака й. Трябваше да засиля циркулацията на кръвта в този крак.

Обърнах се с глава към краката й. Свалих ципа на чувала си и без да размествам крака й, притиснах гърдите и корема си към стъпалото й. После покрих и двама ни с чувала.

Тя продължи да диша съсредоточено, вторачена през покривалото над нас в три вейки. Едри снежинки затрупваха всичко наоколо и приглушаваха всеки шум от външния свят.

— Вчера имах записан час за педикюр. Дали пък не беше онзи ден?

— Съжалявам. Изпусна го.

— Дали да го отложа за друг път?

Обгърнах с длани горната част на ходилото й.

— Когато се измъкнем оттук и когато се настаниш на топло в някое болнично легло, вместо да лежиш върху лед, и ако не решиш да ме съдиш, че те изложих на такава опасност в деня преди сватбата ти, ще лакирам ноктите на краката ти в какъвто цвят пожелаеш.

— Интересно, че го споменаваш. Лежах си тук, след като ти замина, и си подготвях встъпителната пледоария: „Дами и господа съдебни заседатели…“.

— Кога пък успя?

— Ако бях на твое място, щях да си потърся много печен адвокат, но дори и тогава не бих хранила особени надежди — отвърна тя и сви небрежно рамене.

— Толкова ли е зле?

Главата й клюмна настрани.

— Да видим… започна с добри намерения, после ми спаси живота и независимо че те видях да кашляш кръв поне два пъти, намести крака ми и не се отделяш от мен.

— Наистина ли видя?

— Кръв по снега… не може да се пропусне.

— И двамата ще се пооправим, щом слезем на по-ниско.

Ашли зяпна компаса, окачен на врата ми.

— Кога ти подари това?

— Костенурките карета снасят яйцата си по нашия бряг и оставят след себе си купчини в дюните. Преди години Рейчъл се провъзгласи за Патрул на костенурките. Ограждаше купчинките с клечки и розова лента и записваше датата. Всеки път се удивляваше на излюпването на малките и на невероятния им усет веднага да намерят водата. Аз винаги съм бил доста добър в ориентирането. Мога да намеря път където и да се намирам. Тя ми го подари, след като цяла година наблюдава люпилото в едно конкретно гнездо.

— Защо просто не си купи джипиес като на Гроувър?

— Проблемът с джипиеса е в батериите. Не обичат студа и бързо се изтощават. Повечето пъти по време на дълги планински преходи нося джипиес, но компасът си виси на врата ми.

— Може да ти се стори глупав въпрос, но как компасът разбира в коя посока да се завърти?

— Всъщност той показва само една посока. Магнитния север. От него се ориентираме за онова, което ни трябва.

— Магнитен север?

Кракът й започваше да се затопля.

— Явно не си била скаут.

— Бях прекалено заета да ритам хора — поклати глава тя.

— Земята е намагнитена сфера. Магнитният полюс се намира близо до северния географски полюс, затова се нарича магнитен север.

— И?

— Географският север и магнитният север не са едно и също нещо. Тук това няма особено значение. Но опиташ ли се да използваш компас близо до полюса, напълно ще се объркаш. Аз го ползвам само когато се придвижвам от точка до точка.

— От точка до точка ли?

— Компасът не може да ти покаже къде се намираш. А само посоката, към която си се отправил или от която идваш. Десняците като мен се въртят в кръг надясно, ако нямат компас. За да се движиш по права линия, избираш посока, градус на компаса — да кажем 110 или 270, или 30, или какъвто и да е — после си набелязваш точка някъде напред по линията, посочена от компаса. Може да е дърво, планина, езеро, храст. Стигнеш ли до него, избираш друга визуална точка, но вече използваш и предишната, която остава зад теб, като референтна, за да си двойно подсигурен. Затова се нарича и от точка до точка. Не е трудно, но изисква търпение. И известен опит.

— Този компас ще ни помогне ли да се измъкнем оттук? — В гласа й долових нещо, което досега не бях чувал. Първата издайническа нотка страх.

— Да.

— Внимавай да не го изгубиш.

— Ще внимавам.

Лежах буден, докато долових похъркването на Ашли. Дължеше се на хапчетата. Не можех да заспя, затова се измъкнах от чувала си, сложих си дългото термобельо, якето и обувките и излязох навън. Отворих компаса и стрелката взе да се върти под лунната светлина.

 

 

Помниш ли колко въодушевени бяхме от предложението за работа в Джексънвил? Каква радост! Обратно на крайбрежието. На океана. Уханието на солената вода. Вкусът на изгрева. Звуците на залеза. Прибирахме се у дома, по-близо до родителите ти.

Ти беше координатор на заниманията в детската болница и не можеше да понесеш да оставиш питомците си дори за седмица преди пристигането на заместничката ти. Затова превозването на багажа ни с наетия камион от Денвър до Джаксънвил, от Роки Маунтинс до крайбрежието се падна на мен. Всичките почти три хиляди километра.

Предложих да ти купя апартамент където си избереш, но ти заяви, че ти харесва този, който вече имам.

На сбогуване ти увисна на вратата на кабината, залюля се под съпровода на поскърцващите панти, свила назад левия си крак, и посочи към пода:

— Оставих ти подарък, но можеш да го отвориш чак когато излезеш на пътя.

На пода пред пасажерското място лежеше картонена кутия. На капака бе прикрепен с тиксо сребрист диктофон. На лист хартия пишеше: „Натисни Play“.

Излязох от алеята на заден ход и щом стъпих на пътя, натиснах бутона. От малката машинка долетя твоят глас. Долових усмивката ти.

— Хей, аз съм. Реших, че ще имаш нужда от компания. — Облиза устни, както правиш винаги, когато си притеснена или замисляш някоя дяволия. — Работата е там, че… страхувам се, че болницата ще те отнеме от мен. Че ще се превърна в „сламена вдовица“, ще се търкалям по дивана с голяма лъжица сладолед „Роки Роуд“ в едната ръка, с дистанционното на телевизора — в другата, или ще прелиствам каталога на пластичните хирурзи. Подарих ти тази машинка, за да сме заедно дори когато не съм с теб. Защото гласът ти ми липсва, когато си далеч. И… ми се иска и с теб да е така. Да ти липсвам. Ще го нося със себе си ден-два, ще ти казвам какво мисля, после ще ти го давам. Така ще можем да си го разменяме. Нещо като щафета. Пък и ще трябва да се конкурирам с всички онези хубави сестрички, които ще пърхат около теб. Ще се наложи да ги разгонвам с тояга. Или със стетоскоп. Бен… — Тонът ти се промени. От сериозен в закачлив. — Ако ти се прииска да чуеш нечие пърхане, от което да ти се разтреперват коленете, да ти пламва лицето… да си поиграеш на чичо доктор… просто натисни PLAY. Става ли?

Кимнах и казах пред огледалото за обратно виждане:

— Става.

Ти се разсмя.

— В тази кутия има няколко неща, които ще ти помогнат по време на пътуването ти. Вече държиш първото. Другите са номерирани и не можеш да ги отваряш, докато не ти кажа. Става ли? Не се шегувам. Ако не си съгласен, изключвам. Няма да ме чуеш повече. Разбра ли?… Добре. Радвам се, че изяснихме това. Сега можеш да отвориш номер две.

Извадих малък плик с диск и го пъхнах в плейъра си.

Отново долетя гласът ти:

— Нашите песни.

Ти си от хората, които умеят да изразяват онова, което чувстват. Без задръжки. Което ти е на сърцето, то е и на устата ти. Твоите родителите бяха посветили живота си да те научат на това. А моят баща бе посветил живота си да ме тормози, когато се опитам да споделя как се чувствам. Казваше, че всеки израз на емоция е слабост, която трябва да бъде изкоренена. Накисни я в петрол и й драсни клечката. Резултатът е, че станах приличен хирург в спешно отделение. Можех да работя, без да влагам чувствам.

През следващите двайсет и четири часа ти държеше диктофона пред устата си и ме развеждаше по всяка своя стъпка. Не спираше да бърбориш. Винаги си имала слабост към децата, така че първо отидохме на работа — в детското отделение — където влизаше във всяка стая поред, обръщаше се към всички деца по име, гушкаше ги или им носеше плюшени мечета, или играеше с тях на видеоигри, или се маскирахте. Никога не се притесняваше да се върнеш на тяхното ниво. Истината е, че повечето неща, които знам за общуването с пациентите, съм научил от теб. Те виждаха диктофона и те питаха за какво ти е. Ти им го поднасяше и всяко от тях ми казваше по нещо. Детските им гласчета преливаха от смях и надежда. Не знаех много за състоянията им, нито за лекарите им, но чувах надеждата в гласа им. Твоето въздействие върху тях беше жизненоважно и ти щеше да им липсваш.

После отидохме в магазина за хранителни стоки и пазарувахме по списък. Сетне в мола — за обувки и подарък за някакво си парти. В салона да се подстрижеш, където фризьорката се оплакваше от телесните миризми на гаджето си. Когато тя отиде за малко до регистратурата, за да посрещне друг клиент, ти прошепна в диктофона:

— Ако си мисли, че гаджето й смърди, трябва да я пратя да потича с теб.

Оттам ме заведе на педикюр, където дамата ти каза, че имаш прекалено много мазоли по краката и трябва да тичаш по-малко. После — на сутрешно кино, където хрускаше пуканки в ухото ми и ми прошепна да затворя очи, защото „онзи тип целува момичето“.

— Шегувам се. Ти се целуваш по-добре от него. Този е грубиян. Питаш откъде знам всичко това? О… — отново те чух да се усмихваш. — Просто знам.

След киното стигнахме до вратата на тоалетната, където ме спря с думите:

— Ти си дотук. Това е дамската.

Докато прекосявах Алабама, ме заведе в любимото си кафене, където звучно замляска лимонов пай в ухото ми и попита:

— Не звучи ли страхотно? — И още как. После добави: — Погледни в кутията и извади голямото нещо с надпис ДЕСЕРТ. — Направих го. — Сега го отвори внимателно.

Повдигнах капака и открих парче лимонов пай.

— Мислиш, че те забравих?

Отбих на първия паркинг и двамата споделихме лимоновия пай.

Оттам ме заведе в спалнята ни, легна до мен. Аз вече спях. Като пън. Ти прокара пръсти през косата ми. Продължи надолу по гърба ми.

— Сега ще поспя. До теб. Само че ти няма да можеш да спиш, докато не стигнеш до апартамента ни на крайбрежието. Прегръщам те през кръста. Отслабнал си. Трябва да качиш малко килограми. Работиш прекалено много.

После замълча. Няколко минути не каза нито дума. Разбирах, че си още там, защото дочувах дишането ти. Тогава прошепна:

— Бен… някъде в пробяганите километри… някъде по пътя от там до тук… ти подарих сърцето си… и няма да си го поискам обратно. Никога. Чуваш ли?

Усетих, че кимам.

Ти ме прекъсна.

— Хей… не кимай на пътя пред теб. Трябва да го кажеш на глас.

Усмихнах се.

— Чух те.

 

 

Снегът заваля отново. Ашли изпитва силни болки и вече се усеща влиянието на височината. Трябва да я сваля на по-ниско, иначе тук ще умре. Знам… но ако не опитам, и двамата сме обречени.

А Гроувър?

Трябва да го погреба, но не съм сигурен дали ще имам сили. В известен смисъл вече е погребан. Освен това има още нещо в скалите, което ме тревожи.

Трябва ми малко почивка.

Вятърът се усилва. Когато задуха от юг, тънко засвирва през корпуса на самолета, като през гърлото на бирена бутилка. Като транзитен влак в далечината.

Взирам се в компаса и се опитвам да избера в коя посока да поемем, но отвсякъде ни обграждат планини. Трудно е да се каже накъде да вървим. Ако избера грешните градуси… тук положението е наистина сложно. Много сложно.

Иска ми се да кажа на някои хора колко много Ашли иска да се добере до дома си. Бих желал да знаят това. Но е много вероятно никога да не го разберат.