Чарлс Мартин
Планината помежду ни (31)

30.

Не исках да рискувам да минем напряко. Вътрешното чувство ми подсказваше, че езерото е дълбоко замръзнало, но не можех да съм сигурен, затова реших да се придържам към брега. Беше равен, без препятствия и се оказа най-лесният преход досега. Ускорихме ход. Разстоянието до далечния бряг беше почти два километра. Изминахме го за по-малко от трийсет минути.

Издърпах Ашли нагоре по малкото възвишение и между редиците дървета покрай брега. Отново я завъртях, за да споделя гледката.

Островърхата постройка беше висока десетина-дванайсет метра. Предната й фасада, изцяло остъклена, гледаше към езерото. Няколко шиндела от покрива липсваха, но като цяло хижата изглеждаше в добро състояние. Входната врата, също обърната към езерото, беше боядисана в жълто и тъй като ветровете навяваха отзад, не беше затрупана със сняг.

Изтеглих шейната до входа и в продължение на няколко минути разривах снега и приспособявах рампа. Вратата беше висока и плътна и създаваше внушително впечатление. Грабнах брадвичката и тъкмо се канех да разбия бравата, когато Ашли се обади:

— Защо първо не провериш дали не е отключена?

Натиснах дръжката и тя веднага поддаде.

Цялата конструкция на постройката беше изградена от дебели дъбови стволове, подът беше бетонен. Състоеше се от едно-единствено помещение, голямо колкото баскетболно игрище. По краищата покривът опираше до пода. Имаше два прозореца от двете страни. Огнище, в което спокойно можеха да спят двама души, от дясната страна на входа. В средата му се виждаше огромна желязна решетка. В ъгъла се издигаше натрупана триметрова камара дърва, която би стигнала на двама ни за цяла зима. Може би шест-седем камиона.

По-нататък, в центъра, стърчаха двайсетина изтъркани от ползване и избелели дървени пейки, натрупани една върху друга. Няколко сребристи канута бяха захлупени върху пейките в очакване на лятото и топенето на снеговете. От лявата страна имаше кухненска част, а в далечния край се издигаше стълба към втория етаж. Той заемаше само половината от дължината на сградата и представляваше закрита тераса над огнището. Дебели колкото ръка въжета висяха от най-високата част на покрива и придържаха терасата, чийто под бе направен от трисантиметрови дъски и мертеци. По цялата дължина на стените бяха подредени около петдесет или шейсет дървени легла, покрити с издълбани надписи, нарисувани с молив картинки и всякакви вариации на имена и букви, уточняващи кой кого обича. Катерица беше изгризала шишарка насред пода и бе оставила купчина боклук, а нещо друго бе дъвкало парче стиропор и също не бе почистило след себе си. По перваза лежаха стотици мъртви мухи, оси и други летящи насекоми. Плътен слой прах покриваше почти всичко. Нямаше нито лампи, нито ключове за лампи.

Наполеон скочи от шейната, изтича в стаята, излая, повтори, после се завъртя в кръг четири пъти, върна се до мен и махайки с опашка, олигави крака ми.

Бавно издърпах шейната по рампата до бетонения под. Гледахме като ударени от гръм. Избутах Ашли пред камината и започнах да подготвям огъня. После затършувах за нещо, с което да го разпаля. Спонтанно се разсмях, когато открих кутия с подпалки до камарата с дърва. Сложих подпалките на дъното, отгоре наредих големите дървета, накъсах парчета стар вестник и после извадих лъковия свредел от шейната и започнах да го въртя.

Ашли се покашля:

— Ъъъ… Бен?

— Какво… — Тъкмо се бе появил пушек и не ми се искаше да ме разсейва.

— Ъъъ… Бен.

— Какво!

Тя посочи към полицата над камината. Контейнер с газ за запалки стоеше до кутия кибрит. Пуснах лъка, грабнах контейнера — почти пълен — бързо полях дървата и хартията, драснах клечка кибрит и я хвърлих върху купчината.

След като започнах работа в болницата и вече получавах лекарска заплата, все по-дълго се застоявах под душа. Дори се бръснех там. Това си беше лукс. Обичах да чувствам парата в дробовете си, горещата вода по гърба си и отпускането на мускулите.

Седяхме омагьосани и… се къпехме.

Бях целият подгизнал. Всеки сантиметър от дрехите по мен беше мокър и леден. Ръцете ми бяха напукани, покрити с рани. Лентите от дънковото яке отдавна бяха разнищени и не вършеха никаква работа.

Коленичих с протегнати ръце и започнах да размотавам остатъците плат от дланите си. Никой от нас не продумваше. След като освободих ръцете си, свалих мокрото яке, седнах до нея, обгърнах раменете й с една ръка и я прегърнах.

Получихме жадувания отдих и така успяхме да отблъснем безнадеждността, която ни превземаше и задушаваше.

 

 

След като огънят притъпи студа, се изкачих по стълбите и затършувах по леглата. Всичките бяха празни, с изключение на едно. Един-единствен двоен дюшек, дебел десет сантиметра, изгризан по краищата, лежеше прегънат на две в ъгъла. Преметнах го през парапета и го изтупах, въздухът се изпълни с прах, завлякох го долу и го сложих пред камината. Наполеон моментално се настани в най-близкия край до огъня и се сви на топка.

За трите минути, през които бях горе, огънят беше затоплил помещението.

Извадих спалния си чувал, разстлах го на матрака, после свалих ципа на чувала на Ашли и бавно й помогнах да се прехвърли. Беше много изтощена и не би могла да се придвижи сама. Подпрях главата й на раницата си, разкопчах катарамата на шината, свалих дрехите й и ги метнах на една пейка.

Като се уверих, че Ашли е подсушена и на топло, започнах да свалям и своите мокри дрехи и също ги прострях на пейките. После порових в раницата си и измъкнах единствената дреха, останала суха. Чифт спортни гащета на „Джоуки“, които Рейчъл ми бе подарила преди години. Подаръкът бе предвиден като шега, но ми вършеше добра работа.

После огледах кухнята.

Беше разположена отляво на стълбите и се състоеше от две големи черни чугунени печки на дърва. Всяка имаше черни кюнци, които излизаха през стената. Няколко дълги работни маси стояха в средата, а на отсрещната стена имаше монтиран дълъг умивалник от неръждаема стомана, до който се издигаше висок, бял газов бойлер. Изглеждаше предвидена за приготвяне на големи количества храна за много хора.

Завъртях кранчето на мивката, но водата беше спряна, а контролното огънче на бойлера не светеше. Опитах се да разклатя бойлера, но той явно беше пълен с вода и не помръдна. Взех кибрита от камината, включих газта и като усетих миризмата на пропан, запалих пламъчето. Заредих печката с дърва, запалих я и отворих жалузите, за да подам въздух на огъня. Напълних голяма тенджера със сняг, натъпках я плътно, после досипах и я сложих на печката.

На по-далечната стена отляво се виждаше страховита врата. Огромни панти, резе и катинар създаваха впечатление за тайна, пазена там. Дръпнах я. Нищо. Върнах се при огнището, грабнах ръжена, дълъг почти два метра и дебел колкото палеца ми, и го пъхнах под резето. Натиснах с цяло тяло, дръпнах силно веднъж, втори път още по-силно, после подложих ръжена на друго място и пак задърпах. Ключалката не поддаде, но вратата излезе от пантите.

Отворих я.

Отляво бяха наредени малко салфетки, няколкостотин картонени чинии и може би хиляда картонени чаши. Отдясно открих неотваряна кутия с безкофеинов чай на пакетчета и десетлитрова тенекия със суха зеленчукова супа.

Това беше.

Препасах стара престилка, която изглеждаше сякаш с нея бяха бърсани печките, и проверих срока на годност на супата. Не че имаше значение. Оставаха още няколко месеца. Ашли лежеше пред огъня, подпряна на един лакът. След трийсет минути събра пръсти, изсвири ми и ми помаха да отида при нея. Излязох от кухненския бокс.

— Да?

Тя отново ми помаха. Приближих се. Поклати глава и пак ми направи знак с ръка. По-близо.

— Добре.

— Това… е най-сексапилното нещо, което съм виждала.

— Кое… аз ли?

Пусна тънка усмивка, направи ми знак да се отместя и посочи към печката.

— Не, глупчо. Онова там!

Обърнах се и погледнах към кухнята.

— Кое?

— Парата от тенджерата със супа.

— Имаш нужда от помощ.

— Повтарям ти това вече шестнайсет дни.

 

 

Час по-късно, бавно дъвчейки всяко парченце картоф и гризейки месо, тя вдигна поглед, по брадата й се стичаше капка супа, и изфъфли:

— Какво е това място?

Бях сипал купичка супа с няколко парченца месо на Наполеон, той изгълта всичко стръвно. Сега лежеше сгушен в краката ми с видимо задоволство на муцунката.

— Някакъв високопланински бивак. Може би на скаутите.

Тя отпи глътка чай и леко се усмихна.

— Иначе кой би правил, а пък и пил, безкофеинов чай? Искам да кажа, какъв е смисълът от него? — Тя поклати недоумяващо глава. — Как мислиш, че се качват дотук?

— Не знам. Всичко това трябва да е било докарано някак си. Едно е сигурно, не са донесли тези чугунени печки на гръб. Когато дрехите ми изсъхнат, ще видя какво има и в другите сгради. Може да открия нещо.

Тя отхапа парченце.

— Да, като повече храна например.

След още две купи супа двамата се излегнахме пред огъня. За пръв път от много дни не изпитвахме глад. Вдигнах чашата си.

— За какво да пием?

Тя също вдигна чашата си.

— За теб.

Все още беше твърде отпаднала. Днешната вечеря ни дойде добре, но ни трябваха още няколко дни, за да започнем да възвръщаме силите, които двамата с нея бяхме изразходвали по пътя дотук. Погледнах към прозореца. Снегът се сипеше и трупаше. Бяло докъдето поглед стига. Оставих чашата, навих якето си на руло и го поставих под главата й вместо възглавница. Тя сграбчи ръката ми.

— Бен?

— Да?

— Ще танцуваме ли?

— Ако се опитам да помръдна, ще повърна отгоре ти.

— Можеш да се облегнеш на мен — засмя се тя.

Пъхнах ръце под мишниците й и внимателно я изправих. След кратко олюляване най-сетне застана на крака. Не беше особено стабилна, затова се хвана за мен и опря глава на гърдите ми.

— Зави ми се свят.

Понечих да я пусна обратно да седне долу. Тя обаче поклати глава и протегна дясната си ръка:

— Един танц.

Бях загубил толкова тегло, че гащите ми висяха на хълбоците. Като на плувците, които някога бях виждал. Тя беше облечена в развлечена фланелка, която трябваше направо да бъде изгорена, а бельото й висеше там, където преди беше дупето й. Хванах ръката й и останахме така неподвижни. Главата й бе опряна на гърдите ми. Пръстите на краката ни се докосваха.

— Измършавял си — засмя се тя.

Вдигнах ръката й и бавно обходих един кръг около нея. Оглеждах и двама ни на светлината на огъня. Моите ребра се брояха. Нейният ляв крак беше силно отекъл, почти двоен в сравнение с десния. Кожата бе изпъната.

Държеше очите си затворени и се поклащаше. Не изглеждаше стабилна на краката си. Пристъпих напред, обгърнах талията й с ръце, задържах я. Тя ме прегърна през врата и хвана главата ми. Раменете ми поеха тежестта на тялото й. Тананикаше мелодия, която не разпознавах. Звучеше като пияна.

— Не искам да чувам повече онези щуротии да те оставям… да продължавам сам. Става ли? — прошепнах аз.

Тя спря да се поклаща, обърна глава настрани и допря ухо до гърдите ми. Пусна ръката ми и сложи своята между двама ни. Остана смълчана няколко минути.

— Става.

Горната част на главата й стигаше точно до брадичката ми. Сведох глава, зарових нос в косата й и вдишах.

След няколко минути тя каза:

— Между другото… — вдигна очи към мен и се опита да не се усмихва. — Какво точно… си облякъл?

Гащите, които Рейчъл ми бе подарила, бяха ярки, неоновозелени. Бяха еластични и служеха като клин на атлети или колоездачи, но толкова бях отслабнал, че ми висяха като торба и вече приличаха повече на боксьорски гащета, отколкото на клин.

— Винаги се шегувам… или се шегувах с бельото на Рейчъл. Предпочитах да я виждам с „Викториас Сикрет“, нещо изящно и с повече въображение. Тя обаче си избираше „Джоуки“. Функционално, но неугледно. Веднъж й подарих за рождения ден чифт бабешки гащи. Няколко размера по-големи, стигаха й почти до ушите. За отмъщение тя наистина взе да ги носи… и отгоре на всичко ми подари тези.

Ашли повдигна вежди.

— Да не са с батерии?

Смехът й звучеше толкова приятно.

— В посвещението на Рейчъл пишеше: „На Кермит“.

— Мисля, че Кермит за нищо на света не би носил такива.

— Ами да… аз обаче ги обувам понякога.

— Защо?

— За да си спомням.

— За какво? — развеселено попита тя.

— Наред с всичко останало… че имам склонност да се приемем твърде на сериозно и че смехът може да лекува раните.

— Тогава… да взема да ги понося. — Тя замислено прехапа долната си устна. — Ако искаш, мога да ти дам в замяна моята тениска: „КАЖИ НЕ НА КРЕКА“.

 

 

Когато се умори, я сложих да седне на спалния чувал, подпрях главата й и й налях още чай.

— Пий. — Тя отпи няколко глътки. Вдигнах счупения крак с надеждата да облекча отока. Имаше нужда от още лед.

Трябваше да огледам останалите сгради, да намеря храна, може би карта, каквото и да е, но едва се държах на краката си, навън бе тъмница, още сняг бе натрупал пред прозореца, а огънят ме размекваше. Облякох изсъхналите си дрехи. Най-после се стоплих. Бях сух. И сит.

Разположих чувала си на цимента, погалих Наполеон, който похъркваше, и се отпуснах.

Докато задрямвах, внезапно ме връхлетя мисълта, че през целия ни така наречен танц, когато тялото на Ашли се прилепваше към моето, когато усещането ми за нея като приятелка и жена ме разнежваше, нито веднъж не се сетих за съпругата си.

Станах, отидох бос до вратата, излязох на снега и повърнах върху краката си. Мина време, преди да дойда на себе си.