Дебора Могак
Треска за лалета (8)

8
Картината

Колко картини са съхранили образа на божествена красота, чието естествено проявление бързо е било погубено от времето или смъртта. Затова работата на художника е по-благородна от тази на природата, неговата господарка.

Леонардо да Винчи

Ян ван Лоос не рисува устата на стария мъж. Рисува устните на София. Смесва охра, сиво и кармин върху палитрата си, за да получи розово, и с любов нанася боята върху платното. Тя е впила поглед в него. За момент, докато старият мъж говореше, устните й се извиха в усмивка — съучастническа усмивка. Той рисува именно духа на тази усмивка, макар вече да си е отишъл.

В къщата не се чува нито звук. Картината, когато бъде завършена, ще представлява сцена, от която лъха пълно спокойствие. На долния етаж Мария спи. Изтощена от любов, тя дреме на един стол в кухнята. Вилем се беше промъкнал в леглото й предишната нощ и си беше тръгнал призори. Докато тя спи, котаракът влачи парче писия по пода. И той е напълно безшумен. Никой не забелязва тази дребна кражба.

На горния етаж някой друг също извършва кражба. И Корнелис е сънлив. Слънчевите лъчи струят през прозореца на библиотеката. Тук има каменна камина с подпори във формата на кариатиди. Гърдите им се къпят в светлина. Фосилите чакат, чакат вече столетия.

Минава половин час. Художникът едва е докоснал платното. Не може да откъсне поглед от София. Зад нея на стената виси Свалянето на Христос от кръста. Това е италианска картина от школата на Караваджо. Свалят Христос. Светлина облива голото му тяло. Той не е блед, безжизнен северен Христос. Той е истински мъж — широки рамене, мускули, изпъкнали вени. Страдал е и е бил погубен. Изпълва цялата рамка с тежестта си, сякаш ще се свлече върху позиращата под него двойка.

Точно под Христос стои възрастният мъж, главата на семейството, с изпъчени гърди над кльощавите крака. Лицето му, потънало сред рюша на яката, кара наблюдателя да се съмнява дали е годен за ролята си на Божи избраник. До него седи красивата му млада жена. Косата й е прибрана скромно назад, но в нея блестят перли, които закачливо смигват на зрителя. Те разказват една друга история. Върху устните й има лека усмивка. На кого ли се усмихва — на художника или на зрителя? И това изобщо усмивка ли е?

Корнелис говори, но никой не го слуша. София и художникът се гледат с ужасяваща сериозност. Още едно венчелистче пада; то разкрива близалцето на цветето.

Ян започва да рисува. Разпадналото се лале ще се завърне в пълната си прелест върху картината. Векове по-късно хората ще стоят в Райксмузеум^[1] и ще съзерцават това платно. Какво ли ще виждат? Спокойствие, хармония. Семейна двойка, която макар и заобиколена от богатства, осъзнава, че този живот изтича бързо (везната, черепа). Може би възрастният мъж е говорел, но вече е замлъкнал. Те не са го слушали тогава, а сега вече никой не може да го чуе.

Младата му съпруга е наистина красива. Погледът й е прям и изпълнен с любов. Руменината по бузите й още стои, но тя самата отдавна е покойница. Единственото, което е останало, е картината.