Дебора Могак
Треска за лалета (67)

67
Мария

Ледниците от брега не се отдалечават;

корабите по-навътре дръзват да отплават.

Якоб Катс, „Морални емблеми“, 1632

В някогашния си живот Мария мечтаеше да размени мястото си със своята господарка. Обличаше се в синия й жакет, поръбен с бяла кожа, и се перчеше пред собственото си отражение. Нощем сънуваше, че господарката й се е удавила и тя, Мария, е наследила голямата къща на Херенграхт и плува заедно с децата си из стаите.

Сега мечтите й са се сбъднали. Други са умрели, за да може тя да живее. София е в неизвестност вече шеста година, предполага се, че се е удавила. Мистър Сандвоорт така и не се върна. По всичко, освен по име, къщата сега принадлежи на Мария. Има си две деца, и двете момиченца, и съпруг — Вилем. Годината е 1642-ра и всички те позират за портрет в библиотеката с шахматния под.

През витражите на прозорците слънчевата светлина пада върху Вилем, облечен с черен елек и панталони, и върху лъскавата рокля на Мария с цвят на слонова кост. Дъщерите й София и Амелия седят с изправени гърбове на столовете си. Техният Кинг Чарлз шпаньол лежи в краката им. Те също копнеят за безсмъртие и ще висят в музея Маурицхойс в Хага. Неизвестен мъж, съпругата му и дъщерите им — от Якоб Хахт 1620–1675 (подписана и с дата 1642 г.). Защото Якоб вече е станал модерен художник на портрети, тачен заради детайлността на рисунъка си. Той никога няма да бъде велик майстор; никога няма да достигне висотата на Ян ван Лоос, но ще задоволява изискванията на публиката си.

Докато ги рисува, Якоб пита:

— Какво се случи с възрастния мъж — мистър Сандвоорт?

— Кой знае — отговаря Вилем. — Чували сме само слухове за него. Новините от Източните Индии пътуват дотук с месеци и е общоизвестно, че не са надеждни.

— Говори се, че е умрял от жълта треска.

Вилем, който е качил килограми и е станал леко надут, изтупва някаква прашинка от жакета си.

— Не го вярвам — казва Мария. — Чух, че е заживял с някакво хубаво местно момиче.

— Кой ти каза? — пита Вилем.

— Някой, когото срещнах. — Тя прави пауза, изостряйки вниманието им. — Говори се, че все още живее с нея в греховно удоволствие, защото не е узаконил съюза им — всъщност, откакто е там, изобщо не е стъпвал в църква.

— Наистина ли? — пита Вилем.

— Аз го вярвам — отвръща Мария. — Нима не заслужава малко щастие?

— Не се усмихвайте — казва Якоб. — Рисувам устата Ви.

Известно време рисува в мълчание. Момичетата помръдват в столовете си; роклите им шумолят. Кучето е заспало.

— Аз го рисувах преди шест години — казва Якоб. — Нарисувах по-голямата част от него. Помните ли?

Мария кимва.

Якоб поглежда едното малко момиченце.

— Дъщеря му прилича на него, нали?

Мария се усмихва широко.

— Така ли смятате? — Тя се навежда, за да погали момиченцето по косата. — Аз не мисля така.

— Не мърдайте, моля — казва Якоб остро.