Дебора Могак
Треска за лалета (16)

16
Ян

Тъканта, в която е облечена фигурата, трябва ясно да показва, че е изпълнена от тази фигура, като я обгръща изящно, така че да разкрива позата и движенията й и да се избягва заблудата, която предизвикват прекалено многото гънки, особено по изпъкналите части, за да се открояват.

Леонардо да Винчи, „Записки“

Рисуването е акт на обладаване. Всички предмети, независимо колко скромни са, биват наблюдавани със същото ясно изразено сладострастие. Животно, зеленчук или минерал — всички са равни; извивката на глинена кана се рисува точно с толкова любов, колкото и тази на женската гръд. Страстта на художника е абсолютно непредубедена.

Сега обаче всичко е различно, защото я е имал. Това е третото и последно позиране; след днешния ден той ще занесе платното вкъщи, за да го довърши в ателието си. Ян вече е докосвал тялото под тази рокля, държал е София гола в ръцете си, като парализиран е. Тази покорно седяща съпруга е неговата любима. Тя вече не е аранжировка с кобалтовосиня рокля, поръбен с кожа елек и бледи нюанси на кожата. Композицията му се е разкривила от любов.

София сияе; тя грее. Дали съпругът й го усеща, докато седи до нея? Корнелис може и да е педантичен стар глупак, но как е възможно да не усеща промяната в стаята?

Тези въпроси са влудяващи. Ян осъзнава, че вече от няколко минути стои неподвижно с четка в ръка. Корнелис със сигурност ще забележи. Нереалните образи върху платното на Ян придобиват призрачна форма — тези плодове на въображението му, които имат бегла прилика с реални хора, — изглеждат самотни, сякаш е предал и тяхното доверие. Четката вдъхва живот на София, но на картината тя завинаги ще остане окована в съпружеството си — жена, покорно седяща до своя мъж.

Това е извинението му, че я е изгубил. Но Ян се страхува, че не може да нарисува истината за нея — отвъд възможностите му е. Той вини обстоятелствата, които го ограничават, но ако беше наистина велик художник, тя щеше да оживее и да излъчва любов към всеки, който погледне картината. Зрителят щеше да разбере, че е способна на страст. Той трябва да предаде това, или се е провалил.

Докато рисува, чува гласа й. Обичам те от момента, в който те зърнах.

Колко изумителна беше! Мислеше си, че тя ще се поболее от угризения и чувство за вина.

Твърде късно е за това сега. Исках да дойда. Искам да съм тук. Нищо няма значение, само това.

Когато се качиха в леглото му, той беше толкова завладян от емоция, че отначало не оправда очакванията й. И какво, съсипах живота си за нищо? — прошепна тя в ухото му, смеейки се.

Не мога да повярвам, че си тук, отговори й той.

Тя беше взела ръката му… Аз съм просто жена — ето, пипни… само плът и кръв.

Светът е объркан. Всички творци го знаят, но се опитват да видят смисъла в него. За него София беше станала смисълът. Тя беше съединила парчетата в едно цяло — в приказно наметало. Любовта й беше съшила отделните части и сега те можеха да се загърнат в него и да се скрият от света в безопасност. Никой не можеше да ги докосне.

Имайки предвид, че бяха прекарали заедно само един час, а това тук е нейният живот, и Корнелис е тук, защо пък той просто да не умре?

Подът на библиотеката е покрит с черни и бели мраморни плочи. Шахматна дъска с човешки фигури. Ян присвива очи, докато стаята се замъглява пред погледа му. Повдига своята царица София. Слага я от другата страна на съпруга й. После повдига съпруга и го изхвърля от играта.

Ян събира вещите си. Корнелис се сбогува с него и отива в друга стая. Чуват как стъпките му затихват; затваря се далечна врата.

София изпраща Ян до изхода.

— Почти ме разобличиха — прошепва тя, — една жена ме видя, жена, която познавам.

Те се олюляват.

Мария се втурва в стаята тичешком, обляна в сълзи. Държи някаква птица за крака.

— Котката я уби. Вижте — това е косът, който пееше от ябълковото дърво в съседния двор.

— Горкият. — София поглежда птицата. — Но, недей да плачеш.

— Тази птица значеше толкова много за мен — хлипа Мария. — А знаете ли какво ще се случи, когато умре кос…

— Мария! Престани.

София изпраща Ян на улицата.

— Единадесет часа утре сутрин — прошепва Ян. Изпуска парцалчето си за почистване на боя. София се навежда заедно с него, за да го вдигне. — На моста… — той прошепва името на улицата.

— Ще го погреба в лехата с цветя — казва прислужницата.