Дебора Могак
Треска за лалета (24)

24
София

Затова не тичай на север и юг.

За момичето най-хубав е домът й тук.

Якоб Катс, „Морални емблеми“, 1632

Чувствам се абсурдно щастлива — всъщност безгрижна — когато излизам от ателието на Ян. Една пъстра котка се шмугва край мен. Това, решавам аз, е добра поличба. Сама си измислям знамения, които ми харесват; не съм като Мария, робуваща на стари суеверия. Това ме кара да се чувствам освободена, нарушила съм правилата и ето — никой не ме е разобличил. Пристъпих през онези врати за товарене и разтоварване на стоки на високите етажи на складовете и не паднах. Полетях! Бяха ми дарени ангелски крила.

Великолепен слънчев следобед е; пролетта наистина е дошла. Ела, при мен и остани цялата нощ. Обичам Ян до полуда. Зная, че трябва да се чувствам виновна, но съм изключила тази част от себе си. Аз съм карета, теглена от галопиращи коне, макар че колелата ми са блокирани. Колелата са моята вяра. Безсилна съм. Чака ме наказание, но не още, не сега.

Така се чувствам днес, докато минавам покрай продавачите на цветя (зюмбюли, лазурносини на слънчевата светлина); покрай входните врати (сияещо зелени). Научих тази техника, когато баща ми ме биеше. Отделях се от тялото си и духът ми летеше свободен, можех да се наблюдавам отстрани. Болеше, разбира се, но това нямаше значение.

Не съм се сещала за баща си от много време; всъщност не съм се сещала за никого. Любовта ме е направила вглъбена в себе си. Обичах баща си и той ме обичаше; удряше ме само когато беше пиян. Беше човек изпълнен със страсти, разочарован от живота, търсещ утеха във виното. Когато почина, бях съсипана. Може би затова потърсих по-възрастен мъж, или му позволих да предяви права над мен. Бях на четиринадесет, когато той почина. Мислех си — ако Бог ме обича, защо ми причинява такава болка? Такава беше Божията воля, разбира се — баща ми да си отиде от този свят — но защо се чувствах предадена?

Не можех да задам тези въпроси на глас, затова ги загърбих. Нашата страна е толерантна; католици и калвинисти живеят заедно, както аз живея със съпруга си. Каквато и да е вярата обаче, тя е дълбоко вкоренена и е основата на съществуването ми. Живеем в присъствието на Бог. Великолепието на този ден — слънцето, букетите от зюмбюли — те Му принадлежат и нашата възхвала на красотата е в Негово име.

Поемам голям риск, като се подигравам на всичко това. В смъртна опасност съм. Слънцето ме омайва с топлината си, сърцето ми пее. Наистина вярвам, че мога да опазя тайната си. В събота съпругът ми ще ходи на банкет, организиран от Гражданската гвардия; ще се напие и ще се прибере късно. Ще се измъкна и ще прекарам вечерта с любовника си, вече сме го планирали. Ако Мария спи, отново ще заема дрехите й. Напоследък спи доста — дреме през деня, заспива веднага щом свърши работа. Някак разсеяно се питам какво ли става с нея. После мислите ми отново ме връщат към собствените ми мечти. Колко съм щастлива, колко безразсъдно щастлива.

Защото пред мен стои пропаст — а аз наистина съм повярвала, че мога да летя.

Мария седи в кухнята и реже лук. Всичко около нея е в пълен безпорядък — огънят е изгаснал, обелки от зеленчуци и неизмити съдове са разпилени по пода. Не бях влизала в кухнята днес — тази сутрин имах урок по пеене, а после ме нямаше цял следобед.

Мария явно също е излизала по-рано днес. Наметалото й лежи на пода, смотано на топка. Котаракът спи отгоре, окъпан в слънчева светлина. Мария ме поглежда. Лицето й е обляно в сълзи. За миг си помислям, че е от лука.

— Свърши ли с гладенето? — питам я.

— Мадам, трябва да Ви кажа нещо — готова е да заплаче. — Ще имам бебе.

Сипвам й малко бренди. Тя го изпива на един дъх.

— Вярвах му! Мислех, че иска да се ожени за мен. Каза, че иска да ме направи почтена жена.

— Къде е той?

— Притеснявах се какво му се е случило, не е типично за Вилем, нали разбирате…

— Какво се е случило с него?

— Няма го — хлипа тя. — Отидох до рибния пазар тази сутрин, не съм го виждала от няколко дни.

Тя отпива отново.

— Обеща да се ожени за мен.

— Къде е той, Мария?

— Не знам. Продал е своя дял в бизнеса — имал партньорство с някакъв приятел — преди седмица продал своята част и една сутрин просто не се появил на пазара. Отишъл си е. Никой не знае къде.

Тя започва да хлипа неудържимо.

— Изостави ме. Мислех, че ме обича! А сега чакам дете от него и не знам какво да правя.

Котаракът отваря розовата си уста и се прозява. Става от смачканото наметало и се отдалечава с горда походка.

— Как е могъл да ти го причини? — питам я. — Той знаеше ли, че си…

Тя поклаща глава.

— Не знаеш къде е отишъл? Ами, семейството му?

— Те живеят във Фризия.

Носът на Мария тече; косата й се е измъкнала от шапчицата и се спуска покрай лицето й. Седи прегърбена на стола.

— Трябва да го намериш и да се омъжиш за него.

— Но не знам къде да го търся! Той ме е изоставил, не ме иска…

— Но ако знае, че носиш детето му…

— Няма го! Не разбирате ли, мис? Изчезнал е.

Погрозняла е, лицето й е подпухнало като тесто. Навеждам се и неловко я прегръщам.

— Бедното ми момиче — промълвявам.

Котаракът се отърква в краката ни.

Много съм разстроена. Би трябвало да изпитвам състрадание към Мария — да, жал ми е за нея — но също така треперя заради себе си. Самата аз бих могла да забременея, доста лесно може да се случи. Бащата би могъл да е всеки от двамата мъже — бих ли опитала да пробутам бебето за дете на мъжа ми? Мария носи последствията от моите злодеяния. Колко лесно можеше да съм на нейното място и какво щеше да последва тогава? Една по-велика ръка е в действие и подрежда съдбите ни. Една по-висша сила ме наблюдава и наказва прислужницата ми за моите грехове.

Седя на леглото в спалнята и се опитвам да подредя мислите си. Чувам стъпките на Мария по стълбите. Звучат ми някак по-тежки. Трябваше да приготвя вечерята — ще се наложи да я наглеждам, че Корнелис скоро ще се прибере и ще се чуди какво става. В къщата витае напрежение; той ще отгатне, че нещо не е наред.

Мария влиза, без да почука на вратата. Сяда до мен на леглото. Подобна безпардонност ме озадачава, но в крайна сметка тя е разстроена.

— Горкото ми момиче. — Погалвам ръката й… колко е напукана само. — Трябва да се прибереш у дома.

— У дома? — тя ме зяпва в почуда. — Не мога да се прибера. А срамът!

— Но ти трябва да…

— Баща ми ще ме убие!

— Със сигурност няма…

— Вие не го познавате — казва остро тя.

— И баща ми лесно се палеше… но със сигурност накрая ще ти прости, нали?

— Ще ме убие.

Има някаква отчаяна решителност в гласа й.

— Какво друго предлагате, мадам? Да махна детето? Да го удавя, като се роди? Да скитам по улиците — обезчестена жена, отхвърлена от всички, да умра от срам и глад?

Повдигайки глава, тя казва:

— Моля Ви, нека остана тук.

— Не можеш, Мария, знаеш, че е невъзможно.

— Ще ме изхвърлите ли?

— Разбира се, че можеш да останеш още няколко седмици, но…

— Просто ми кажете, ще ме изхвърлите ли?

Как отговаря човек при подобни обстоятелства? Нямам представа.

— Когато мъжът ми разбере, няма да имаш избор. Просто не можеш да останеш тук, Мария, знаеш го. Тя си поема въздух и ме поглежда. Присвива очи.

— Ако ме изхвърлите, ще кажа на мъжа Ви в какво сте се забъркали.

Настава тишина.

— Какво каза? — питам я.

— Чухте ме.

Онемявам. Пропадам, пропадам в бездна. Тя продължава:

— Ще му кажа, мис. Нямам какво да губя.

Гърлото ми се свива. Не мога да я погледна в очите; вторачила съм се в зейналата паст на камината: мъртвата решетка, катраненочерните тухли. Ще ми се да ме погълне. Най-после изричам:

— Как разбра?

— Не съм глупава.

— Как?

— Прочетох онова писмо, което скъсахте. Дори не беше нужно да го чета. Личеше си, когато той беше тук — и на двама ви.

— Личало си е? — прошепвам аз.

— А и онази нощ не спях. Видях Ви как закачате наметалото ми, събрах две и две. Не бих Ви издала, не съм такъв човек, но ако ще се държите така.

Приглажда престилката си и изправя гръб.

— Затова не се дръжте надменно с мен. — Тя се изправя. — Ако потънем, потъваме заедно.