Дебора Могак
Треска за лалета (52)

52
София

Момичето не е умряло, а заспало.

Матей 9:24

Не съм мъртва. Просто спя, та нима нашият живот не е просто един дълъг сън, от който ще се събудим, за да чуем веселите тромпети на Небесното Царство?

Тези завивки са моят погребален саван. Когато стана, ще съм се преродила за нов живот. Ще се освободя като пеперуда от пашкул; ще съблека и ще захвърля миналото си, сякаш е наметалото на Мария, и ще изчезна отвъд океана в своята собствена Обетована земя.

— Ти на това ръка ли му викаш?!

В съня си чувам глас. Ще бъда съединена наново. Ръцете и краката ми лежат разпилени, тялото ми отново ще се събере в едно цяло и аз ще се надигна от мъртвите в своето собствено малко възкресение.

— Това на крак ли ти прилича? Къде са ти очите?!

Гласът на Матеус преминава през дървените дъски на пода. Крещи така силно, че да събуди и мъртвец.

— Това е глава, тя стои на раменете, прав ли съм? Две ръце — по една от всяка страна.

Ателието му е под тази стая; явно дава уроци по рисуване на учениците си.

— Съвсем ли нямаш представа от човешка анатомия? Знаеш ли колко плащат родителите ти, за да пилееш времето ми по този начин?

Спя от доста време. Бурята е свършила; слънчевата светлина струи през прозореца. Ще остана тук, далеч от очите на всички, докато Ян дойде да ме вземе. Матеус и съпругата му ме крият в дома си; заклеха се да пазят тайната. Те са единствените живи хора, които знаят истината, освен доктора и акушерката, които участваха при раждането ми, защото аз също съм новородена. Мъжете, които ме донесоха тук, смятаха, че съм просто труп. Колко грубо се отнесоха с мен! Къде остана уважението? Когато животът ни напусне, ние не сме нищо повече от чувал с ряпа и синините ми го доказват. Все пак душата ни е отлетяла.

— Кости! Мускули! — крещи Матеус от долния етаж. — Това се намира под кожата ни. Ако не разбираш как работи тялото, как, по дяволите, ще го нарисуваш?

Все още не мога да осъзная случилото се. Миналата нощ ми изглежда нереална като театрално представление. То беше представление. Съчинихме думите, изиграхме ролите си. През повечето време бях сама, пищях безболезнените си писъци пред прашния си венчален венец, който висеше от тавана. Колегите ми актьори бяха на горния етаж с Мария, която действително се трудеше.

Казвам си: Никога повече няма да стъпя в тази къща. Ще оставя дрехите си в гардеробите, ръкоделията си наполовина завършени, защото съм мъртва.

Чудовищността на постъпката ми все още не ме е шамаросала. Къщата е просто сцена, от която след края на шоуто аз се измъкнах в нощта.

Не искам да мисля. Защото ако го направя, ще осъзная какво съм причинила на съпруга си.