Дебора Могак
Треска за лалета (11)

11
Мария

Прислужницата трябва да гледа с едното око тигана, а с другото котката.

Йохан де Брун, 1660

Мария седи до кухненския огън и скубе патица. Стиснала я е между бедрата си; главата й виси надолу, като че ли търси трохи по пода. В действителност обаче е мъртва и на Мария внезапно й се доплаква. Ще й се патицата да е жива, за да може да сподели с нея тайните си. Това е абсурдно. Сигурно е оскубала стотици патици. Още докато живееше на село, където израсна, тя с радост им извиваше вратовете. Но напоследък я е обзело съчувствие към страдащите, дори към немите същества. Това е като любовта й към Вилем — Вилем… Вилем… шепне тя името му. Чувства се разголена и й се плаче. Ако обелиш лука, ще плачеш, казваше баба й. Сега разбира какво е имала предвид тя.

Баба й беше пълна с мъдри поговорки. Мария си спомня как биеше маслото. С навити ръкави, тя се привеждаше над бъчвата и енергично удряше с буталото, като го въртеше ту насам, ту натам. Само с движение можеш да избиеш мазнината, казваше тя. Тежкият труд ще бъде възнаграден. Когато Мария поотрасна, баба й казваше, че сметаната е душата, а цвикът са плътските удоволствия. По онова време Мария не я разбираше.

Котката е вперила поглед в патицата, опашката й потръпва. Мария е суеверна. Ако котката се почеше, Вилем ще похлопа на вратата. Котката има бълхи; едва ли много ще се забави.

Чува се почукване. Мария скача на крака, захвърля патицата на масата и бързо излиза.

Вдига резето и отваря. Пред нея стои някакъв младеж. Подава й плик.

— Моля, предайте го на господарката на къщата — казва той. Разочарована, Мария взима писмото и затваря вратата. Качва се до спалнята. Откакто ходиха на пазар тази сутрин, господарката й не се чувства добре и се е затворила в стаята си.

На долния етаж котаракът скача върху кухненската маса. Забива ноктите си в плътта на патицата.