Дебора Могак
Треска за лалета (4)

4
Мария

Дългът изисква да работя, но любовта не ме оставя на мира.

Не ми се прави нищо.

Мислите ми се подхранват от Любов, Любовта подхранва мислите ми.

А когато се съпротивлявам, съм безсилен.

Всичко, което правя, е против волята и желанията ми.

Защото ти, о, неуморна Любов, ме държиш под своята власт!

Я. Х. Крул, 1644

— Обичам го. Когато ме докосне, тръпки побиват цялото ми тяло. Когато ме погледне, се разтапям отвътре. — Мария се обляга на раклата със спално бельо и затваря очи. — Толкова съм щастлива, че ще се пръсна. О, мадам, ще го обичам винаги, винаги и ще имаме шест деца, защото тази сутрин изядох една ябълка, докато си мислех за него, и когато изплюх семките, бяха шест.

Мария притиска чаршафите към гърдите си. Тя нямаше намерение да признава всичко това, но думите бяха бликнали сами. Няма друг, с когото да сподели, освен с господарката си; тя е единствената й довереница, защото Мария не познава никого в Амстердам; само продавачите и своя скъп любим — нейния замислен, привързан, смешен Вилем с рибени пръсти.

— Обичам го до смърт.

София не отговаря. Взима чаршафите от ръцете на прислужницата и ги слага върху раклата. Котаракът се отърква в краката й и като не получава никаква ответна реакция, отива при Мария и се отърква и в нейните. Мести се ту към едната, ту към другата жена в търсене на взаимност, но те са някъде далеч, потънали в собствените си мечти.

Двете кихат едновременно. Мария се засмива на това съвпадение, но София сякаш дори не забелязва. Това дразни прислужницата, която очаква ентусиазирани въпроси от страна на господарката си. Кой е той? Кога се запознахте? Намеренията му почтени ли са? (Да.)

Навън светлината чезне. София затваря раклата и се обляга на нея. Така подпряна изглежда като кукла. Носи същата синя копринена рокля от позирането тази сутрин, но сега е сложила и златно разпятие на гърдите си. Изглежда бледа; без съмнение, защото не се чувства добре, макар че отказва да си легне. Мария я намира за много красива по някакъв изтънчен начин. Покрай нея самата тя се чувства като топка тесто. Днес господарката й наподобява порцеланова кукла, която може да се счупи.

Мария не е любопитна жена и личното й щастие я кара да се вглъби в собствения си свят. Тя знае твърде малко за господарката си, освен че са на една и съща възраст — двадесет и четири — и че бащата на София, който е бил печатар в Утрехт, е починал млад, оставяйки след себе си големи дългове и няколко дъщери. Затова са омъжили София за богат мъж. Прислужницата смята Корнелис за стар досадник, но тя е практична жена. Човек трябва да оцелява, а това винаги си има цена, която трябва да бъде заплатена. Тяхната нация е нация на търговци, най-впечатляващо преуспялата нация, която светът някога е виждал, и между нейните господари е сключена сделка. Младостта е спазарена срещу богатство; плодовитостта (предполагаемата плодовитост) е разменена срещу живот без опасност от гладна смърт. На Мария това й изглежда разумно споразумение, защото макар мечтателка и суеверна, по сърце тя си е селско момиче и краката й са здраво стъпили на земята.

И все пак е раздразнена. Разкри сърцето си и за какво? Мълчание. Носейки цял наръч чаршафи, влиза в спалнята. Господарката й влиза след нея, за да й помогне да оправи леглото — те често работят заедно. Върху дъбовия шкаф горят три свещи. Мария бързо пуска чаршафите на леглото и загася едната.

— Защо го направи? — пита София.

Мария потръпва.

— Три свещи са лоша поличба.

— Каква поличба?

— Смърт — отговаря тя лаконично. — Не знаете ли.