Дебора Могак
Треска за лалета (56)

56
София

Всеки грях носи собственото си наказание.

Якоб Катс, „Морални емблеми“, 1632

Лизбет, жената на Матеус, донася цял куп с дрехи в стаята и ги струпва върху леглото. Ще ми трябва нещо, което да облека по пътя към пристанището; багажът ще бъде изпратен отделно от къщата на Ян.

— Можеш да си избереш дегизировка — казва Лизбет. — На мъжа ми са, пази ги за клиентите си. Някои от тях обичат да се издокарват за портретите си. Един зарзаватчия от улица Рокин и жена му искаха да бъдат нарисувани като Архангел Гавраил и Мадоната.

Бих могла да избягам облечена като Дева Мария! Все пак тя е свикнала да върши чудеса. Изчервявам се при тази светотатствена мисъл — не съм на себе си тази вечер — но не ме поразява гръм. А и по-лоши неща са ми се разминавали безнаказано.

Лизбет сяда на леглото.

— Толкова е храбро — въздъхва тя. — Да инсценираш смъртта си и да избягаш за Източните Индии, и всичко това от любов.

— Това, което извърших, е ужасно.

— Завиждам ти — казва тя.

Звучи искрено. Не е лесно да съжителстваш с мъж като Матеус. Навън децата вилнеят нагоре-надолу по стълбите. Имат седем. Лизбет ги износва стоически също както търпеливо понася многобройните изневери и напивания на съпруга си. Ян ми е разказал всичко за тях. Матеус води рискован живот. Богатствата му ту се увеличават, ту намаляват — освен с рисуване се занимава и с търговия на картини и имоти и търпи изумителни загуби. Веднъж съдиите изпълнители дошли да вземат мебелите им и оставили само леглото, защото по това време Лизбет раждала върху него. Тя е кротка, многострадална съпруга и подкрепя мъжа си в добро и лошо. Матеус неизменно допълзява обратно вкъщи; тя винаги му прощава, защото е истинска християнка, не се моли с лъжливи думи като мен, докато прехвърля мънистата на молитвената броеница.

Поглеждам купчината с костюмите. Как да замина: като Атина Палада? Като еврейска булка? Имам възможността да съм плод на собственото си въображение. Ако бъда ангел, мога да отлетя до Батавия. Те лежат на леглото — чуждите самоличности, които бих могла да приема. Перспективата е главозамайваща. Бих могла да стана митологично същество, което никога не е съществувало. Не — което съществува по-живо, отколкото милиони от нас, които просто умираме, непочетени от ничие въображение.

Колко странно се чувствам днес. Не е учудващо. Изчезнах от света. Нямам никаква представа какво крие бъдещето. Какво е Батавия? Някакви разбъркани срички и образ на вечно лято. Мъглите на Холандия се вдигат като завеса, за да разкрият — какво? Захвърлих всичко — брака си, семейството си, живота си в онази голяма къща — заради нещо неосезаемо. Заради любовта.

Гласът на Матеус изгърмява през дъските на пода.

— Седни на коляното му, скъпа! Увий ръцете си около него… тук… ето така.

Учениците вече са си отишли. Сега Матеус е довел в къщата някакви пияници от близката бирария. Според Лизбет той рисува петнадесетата си картина Гуляещи селяни. Или пък беше Пиршество в бордей? Нарисувани са, за да носят както радост, така и морални напътствия, изобразявайки бедствените последици от пиянството и плътските удоволствия. Матеус има свои любими модели, но те често са в нетрезво състояние. Съдейки по гласа му, той също. Но ще успее да ги нарисува, защото е истински професионалист, а освен това е издръжлив като вол.

Минава време. Ниското зимно слънце навън се е скрило зад църквата. Ще ми се Ян да е тук. Вече трябва да е продал луковицата. Искам да го видя. Искам да докосна лицето му с върховете на пръстите си и да знам, че е жив. Преди това няма да съм сигурна дали съм жива, или мъртва. Довечера е последната ни нощ в тази страна. Все още не мога да го осмисля.

От долния етаж се чува силен смях.

— Казах да гуляете — изкрещява Матеус. — Не да се чукате, по дяволите!

Следва нов изблик на смях.

Изведнъж Лизбет казва:

— Бих дала дясната си ръка само да спре да се напива.

Тръгва си внезапно.