Дебора Могак
Треска за лалета (23)

23
Ян

Вземете ленено семе и го изсушете в тиган без вода на огъня. Сложете го в хаванче и го стрийте на фин прах; след това го върнете в тигана и добавете малко вода, нагорещете го. Увийте го в парче ленен плат; сложете го в преса за изстискване на зехтин от маслини или от орехи и го изстискайте по същия начин. Заедно с това масло стрийте върху каменна плоча миниум или цинобър или какъвто и да е друг цвят, който желаете пригответе боя за лица и драперии… или според фантазията ви — животни, птици или листа с подобаващите им цветове.

Презвитер Теофил, II век

Ян изпитва вина към момчето. Прекалено е разсеян, за да му обръща достатъчно внимание. Якоб му стрива пигментите и му чисти четките — скромни задачи; иначе бяха провели само няколко урока по рисуване. Момчето има талант; рисува с повече сръчност, отколкото Ян притежаваше на неговата възраст, и има желание да учи. Освен това Якоб не е с толкова непостоянен нрав, колкото Ян, не е толкова буен. Ян не може да си го представи да се влюби драматично в някой от моделите си. Един ден ще печели добре като способен, изкусен художник. Не чак велик, може би, но кой казва, че Ян ще бъде велик? Не и Матеус. Трябва да си храбър, приятелю мой, и да не се страхуваш от болката.

И така Ян слага ученика си да седне пред двойния портрет и му казва да довърши образа на Корнелис — ръцете, кльощавите старчески пищяли. Ян не е в състояние да нарисува краката, които са били между бедрата на София. Нарисувал е лицето на възрастния мъж, но всичко останало само е скицирал; не иска да има нищо общо с него.

София е завършена, но това е една София, която отдавна я няма. Тя завинаги ще седи свенливо до съпруга си, но истинската жена — подобно на дух — е възкръснала и е дошла при него. За първи път в живота на Ян професионализмът му изневерява. Не може да понесе да продължи; картината е мъртва. Ще помогне на момчето с фона и картината ще е готова.

Защото сега е погълнат от друга картина. Нарича се Любовното писмо.

Опиши стаята, където прочете писмото ми, я беше помолил.

В спалнята… стена с дървена ламперия, намазана с восък и излъскан шкаф. Гоблен зад мен „Орфей в подземното царство“… леглото — не, той няма да рисува леглото.

С какво беше облечена?

Виолетовата ми копринена рокля, не си я виждал. Извезан черен корсаж с райета от сребро и кадифе.

Какво си мислеше?

Мислех си: светът е спрял… сърцето ми ще се пръсне…

От щастие? — беше попитал той.

От страх.

Не се страхувай, любов моя.

Мислех си: през целия си живот съм спяла, а сега отварям очи. Мислех си: и той ме обича! Имах чувството, че тялото ми се превръща във вода. (Как да нарисува това?) Мислех си — ще се осмеля ли? На няколко пъти се опитвах да изляза от къщата, но после се спирах. Не дръзвах.

О, но накрая успя, каза той, целувайки пръстите на ръцете й. Обича София заради безразсъдството й — да се облече в дрехи на слугиня! Обича я заради смелостта и изобретателността й. Тя е жената на сърцето му.

Мислех си какво ли би било да те целуна, каза му тя. И те мразех, че ме караш да се надсмивам на съпруга си — толкова съм объркана!

София е тук, в студиото му. Тя е винаги с него, говори си с нея наум. Вижда я как стои до прозореца и чете писмото. Цялото изкуство е една илюзия. София, макар да я няма, е тук по-дишаща и реална от действителните модели, които беше рисувал в миналото. Изкуството лъже, за да каже истината. На платното цветя от различни сезони разцъфват невъзможно заедно. Дървета поникват из пейзажа, за да очертаят композицията. Създават се стаи като декор на сцена, обзаведени с предмети, принадлежащи на художника, в които моделите са част от аранжировката на безмълвен драматичен момент. Дори и реалистичните портрети са само относително подобие, пречупено през очите на твореца. Техният реализъм — до най-малкия детайл — и той е измамен.

На преден план, на масата, Ян подрежда натюрморт от собствената си колекция — чаши и бижута, които държи в една ракла специално с тази цел. Те не са нейни, също както и тази стая не е нейна, но на картината те ще й принадлежат. Нито пък носят някакво морално послание — няма череп, няма празни мидени черупки, нито горяща лампа на пода. Това са просто красиви вещи, които съществуват заради мига, запечатан върху картината. Те са там просто за да прославят любовта му.

По-късно същия ден София го посещава. Измъква се за един час, на път за вкъщи. Носи виолетовата рокля заради него; той я беше помолил за това. Не се целуват — Якоб е тук, подсвирква си, докато рисува. Герит дрънчи със съдовете в кухнята.

Следобедът е слънчев. София застава до прозореца. Светлината облива лицето й. Ян й подава друго писмо, което да прочете, защото не могат да говорят открито.

Тя поглежда парчето хартия. Ти си моят живот. Ела при мен и остани цялата нощ. Искам да те държа в обятията си и да усещам как сънуваш. Ще те обичам до часа на смъртта си.

Докато го чете, тя замръзва на място. Той я скицира набързо с въглен. Тя го прочита отново и се обръща към него.

— Не се обръщай към мен — казва той. — Прочети го отново — с главата натам.

Якоб спира да си подсвирква. Слуша ги. Устните на София потрепват. Казва:

— Ще го прочета на глас.

Ян я гледа изненадано.

— Мислиш ли че е разумно?

Тя чете:

— Уважаеми Корнелис Сандвоорт, Вашата картина е почти завършена. Ще бъде готова за доставяне следващия вторник. Вярвам, че ще получи одобрението Ви и че окончателно ще уредим въпроса с моето възнаграждение в удобен за вас момент.

Ян прикрива изблика си на смях с ръка. София продължава да гледа през прозореца. Якоб пита:

— Как ще наречем картината?

— Любовното писмо — отвръща Ян.

— Любовно писмо? — възкликва ученикът му. — Не ми звучи като такова.

— Цялото изкуство е измамно — казва Ян. — Още ли не си го разбрал?

София се подсмихва. Ян продължава да скицира.

От съседната стая се носи миризма на гозба. За миг се създава домашна атмосфера — Якоб си подсвирква, Герит е в кухнята. Герит е ужасен готвач — Ян обикновено приготвя храната си сам или излиза да яде навън, но днес ухае на вкусно. Това е илюзия, разбира се. София няма да яде от hutspot, скоро ще си тръгне. Всъщност изобщо не би трябвало да е тук — поема голям риск, като идва в ателието му посред бял ден.

Но каква е истината? Това изглежда напълно, напълно в реда на нещата. Чрез лъжи той рисува истината. Преподредил е живота й тук и вижте само как сияе тя! Стои там и чете писмото. Когато си тръгне, сиянието й ще остане.

Ян работи бързо. Чувства се жив — развълнуван до върха на пръстите си, и това не е просто плътското му желание, има нещо повече. През по-голяма част от времето има усещането, че просто слага боя върху платното. А сега наистина твори.