Дебора Могак
Треска за лалета (50)

50
Корнелис

Има ли по-добър начин една майка да изрази любовта си към малкото си бебе, от това да го остави да суче от собствените й гърди? Тъй като това е доказателство за любов, то е и средство за съхраняване и засилване на любовта: защото опитът показва, че майките обичат най-много онези деца, които сами са кърмили.

Уилям Гаудж, „За домашните задължения“, 1622

Корнелис казва:

— Трябва да наемем дойка.

— О, аз вече намерих — отговаря Мария. — Не исках да Ви безпокоя, сър, и тъй като познавам една, си позволих да я ангажирам от Ваше име.

— Къде е тя?

— Дойде по обед, но вече си тръгна.

— Бебето сука ли? — пита той.

— О, да — отвръща Мария някак замечтано. — Да, тя сука добре. Гладна като кон.

— Коя е тази жена? Кога ще я видя? Приготви ли стая за нея?

Мария мълчи, а после казва:

— Проблемът, сър, е, че е куца. За нея е цяло изпитание да дойде дотук. Затова си помислих, че бих могла просто — ами, да водя бебето там, когато мъничкото съкровище е гладно. Не искаме кърмачката да държи дъщеря Ви у дома си, нали?

— Не! Искам моята София тук, у дома. Нали и ти мислиш така?

— О, разбира се, сър — кимва Мария. — Мястото й е тук, при нас. Много се привързах към нея, сър.

Корнелис се чувства малко объркан. Какво ще стане, ако бебето се събуди през нощта? Мария явно разбира от тези неща; беше поела нещата в свои ръце и той й беше дълбоко благодарен. Освен това той самият никога не беше имал вземане-даване с дойка — Хендрике сама кърмеше синовете им. Ако това е нещо обичайно — така да бъде. Важното е да държи дъщеря си тук. Вече изгуби всичко друго; не може да се лиши от това скъпоценно дете, като го повери на някаква непозната.

— Сега ние сме нейното семейство — казва Мария, докато поставя бебето в креватчето.

Корнелис казва:

— Има моя нос, нали?

Лицето на Мария е заровено в легълцето; тя докосва носа на бебето със своя и се смее. Главата й се движи, но той не може да разбере дали това е да или не. За първи път от месеци насам Корнелис се вглежда в прислужницата си. Изключително му е необходима сега; тя пристъпи иззад кулисите в средата на сцената и той изпитва внезапен прилив на топли чувства към нея.

— Изглеждаш много смалена, скъпа моя — казва той. — Цялата тази мъка. Трябва да се храниш, за да имаш сила. Нуждаем се от теб — София и аз.

София. Произнасянето на това име го кара да се чувства странно. Твърде рано е да пренесе цялата любов, която се съдържа в това име, към нов, малък, празен съд. Трябва му време.

— Не мисля, че прилича на когото и да било — казва Мария, като повдига зачервеното си лице. Усмихва се — ослепителна усмивка. Това доста го изненадва. — Тя просто прилича на себе си.