Дебора Могак
Треска за лалета (25)

25
Корнелис

Ако мъжът е главата, то жената е шията, върху която тя се крепи.

Домакински наръчник от 17 век

Всяка неделя Корнелис с радост взима съпругата си от молитвения й дом Нашият Господ на тавана^[1] — частна католическа сграда, близо до Старата църква. Обича да върви към дома, минавайки по улиците на своя прекрасен град — каква красота, какво благоденствие! — със София под ръка. След цяла седмица тежък труд това е неговата награда. Мъжете го гледат със завист; той се надува от гордост. Познатите спират, за да го поздравят. Така демонстрира пред всички неземното си щастие.

В слънчев ден като днешния сякаш цялото население е по улиците — почтените граждани със съпругите си, търговци в най-хубавите си одежди. Ходенето на църква ги е пречистило; разкаяли са се за греховете си и сега се чувстват праведни, спасени са от вечни мъки в ада. Движат се подобно на черни вълни по улиците. Душите им са почистени до съвършенство, като стълбищата пред входовете, край които минават; вярата им е излъскана като чукалата по вратите. Колко е чиста неговата нация, изчеткана и отвътре, и отвън! Чужденците се изумяват от този блясък.

В неделя Корнелис усеща миналото си по-осезаемо. Тази сутрин, както винаги, се беше молил за душите на синовете си Франс и Пиетер и за първата си съпруга. През седмицата у дома София коленичи до него; присъствието й го смущава. В неделя обаче вярата ги разделя; докато коленичи сам, се чувства по-свободен да общува с изгубеното си семейство. Исус е прибрал синовете му в обятията си; те са в рая, спасени завинаги като деца, на които са израснали крила.

Това е, което си казва. Но напоследък го безпокои едно усещане. Синовете му са просто малки безжизнени телца, угаснали безсмислено. И толкоз. Отвъд е пустота. Понякога, седнал на твърдата църковна пейка — Вярвам в един Бог Отец — понякога, докато седи там, го обзема ужас. Няма рай, само разпиляно тесте карти. Животът е хазарт, не е нищо повече от шепа луковици на лалета, чифт попове. Дори и праведните могат да изтеглят жокер от тестето.

На никого не може да каже това — особено на София. Би я обезпокоил, ако даде глас на демоните на съмнението. Съпругата му е невинна млада жена, непоколебима във вярата си. Това би било точно толкова немислимо, колкото да й разкаже как Грете си беше вдигнала полите. Защото такава е Божията воля — синовете да му бъдат отнети — и да го поставя под съмнение е богохулство.

Корнелис има нов живот и нова млада съпруга. По-млада е, отколкото щяха да са сега синовете му, ако бяха оцелели. Духовете им са редом с него. Неизживените им години са ги направили високи и силни. Несрещнатите им съпруги и неродени им деца са някъде тук, долавя ги с периферното си зрение. Въздухът ехти, както ехти тишината, след като камбаните са спрели да бият — ехти от неосъществените възможности. Синовете му говорят, лицата им, скръбни от мъка, му казват истината, макар че той се опитва да запуши ушите си. Там няма нищо, повярвай ни. София не бива да чува. Всичките мечти на Корнелис са свързани с нея, както листчетата на цветето са затворени в пъпка. Сега тя е единствената му надежда, защото бъдещето му е именно тук, на тази преходна земя.

Въпросът е — кога пъпката ще се разтвори и разцъфне? Защото въпреки усилията, които полага, София все още не зачева. Предишната вечер, когато се върна от банкета, той се труди между краката й. Тя лежеше притихнала и го прегръщаше, когато потръпна. Тихичко той се помоли на Бог да направи семето му плодовито. След това обаче той я чу да хлипа — с тихи стенания, дълбоко заровена във възглавницата, когато си мислеше, че той вече спи. И тя иска дете. Боже, Боже, защо си ме изоставил?

Днес улиците са пълни с деца, връщат се вкъщи от църква. Момченце, което държи майка си за ръка, се обръща, за да види един гълъб. Две момиченца близначки, които смучат палците си, поглеждат надолу към краката си и се опитват да вървят в крак. Амстердам е пълен със семейства — призрачното семейство в главата му и истински семейства в цветущо здраве. Те му се надсмиват с щастието си.

Корнелис е човек на навика. Всяка неделя купува на София палачинка, поръсена с пудра захар, от една сергия до бента. Спират се там; той вдишва аромата на ванилия и бадеми. Едно малко момченце дърпа баща си за ръката и го подканва да му купи. Има къдрици с цвят на лен като на ангелче и зачервени бузки, сякаш нарисувани от Рубенс. Сърцето на Корнелис потръпва в гърдите му.

София не е казала нито дума. Мълчи цял ден. Може би си мисли същото. Корнелис й подава палачинката, увита в парче хартия. Прави широк жест към огрения от слънце площад.

— Какъв красив ден. Липсва ми само едно нещо, за да е пълно щастието ми.

София, вече поднесла палачинката към устата си, втренчва поглед в него. Изглежда като събудена от сън. Стои така за миг, а после отхапва.