Дебора Могак
Треска за лалета (13)

13
Ян

Ако искаш да ме разплачеш, преди всичко трябва ти самият да изпитваш скръб.

Хораций, „Поетическо изкуство“

Пясъчният часовник спира. Ян го обръща отново. Часът е пет. Тя няма да дойде.

Колко глупаво е от негова страна да си помисли, че ще дойде. Герит е помел пода и подредил стаята. Тази сутрин прислужникът му се върна от пиянския си гуляй, засрамен и със зачервено лице, но Ян беше твърде разсеян, за да му се ядоса. Угризенията винаги караха Герит да бъде много усърден; дори беше измил прозорците по негов си начин. Масата беше подредена за двама: пушено месо, сирене, вино и марципанови сладкиши, поръсени със захар, които Ян купи тази сутрин. Герит беше натирен в кухнята. Чиракът беше изпратен вкъщи.

София няма да дойде. Колко е налудничаво дори за миг да си представи, че тя ще дойде. Защо би рискувала всичко заради него? Той не може да й предложи нищо, само любов.

Тънка нишка пясък се сипе през прищипнатата талия на часовника. Засега на дъното има съвсем малка пъпчица. Ян я наблюдава как расте. Дори не познава София. А има чувството, че я познава цял живот. Тя се е настанила в сърцето му, а той просто е един заблуден глупак. За миг дори се радва, че не идва, защото ако стои настрана от него, ще се предпази от евентуално разорение. Наистина се притеснява за нея. Не е типично за него. Но нищо от случващото се не е.

Купчинката пясък се уголемява. Колкото повече расте, толкова повече угасва надеждата му. На улицата отвън се чува пиянска свада между двама мъже. Този квартал Йордан има твърде лоша репутация за една изискана дама като София. Оглежда ателието си и го вижда през нейните очи. Белият чаршаф, провиснал от тавана, съпътстващите го паяжини. Подиумът, загърнат с плат, където седят моделите му. По стените има окачени гравюри с подвити ъгли; дълга пукнатина в стената се простира от пода до тавана. Гипсови отливки — ръка, крак — висят на куки. Цялото място вони на ленено масло.

Ян произхожда от семейство на занаятчии. Баща му изработва сребърни изделия, а двамата му братя правят витражи. Той е свикнал да живее сред инструментите на своя занаят, но как изобщо очаква една изтънчена жена като София да заложи репутацията си заради това? Дори е сложил чисти чаршафи на леглото си в някаква идиотска готовност.

Пясъчният часовник е наполовина пълен. Тя няма да дойде. Ян сяда върху един сандък и си нахлузва обувките. Поглежда за последен път към храната — винените чаши на високи столчета, купата с плодове, поръсените с пудра захар сладки. Подредени в четири часа като натюрморт, те ще си останат там, завинаги недокоснати. Те са предмети, изпълнени с вероятности, с бъдеще, което съществува само във въображението му. Гледа ги с очите на художник: бялата покривка, разкривена през стъклото на чашите, металическия отблясък на ножа и каната. Въпреки всичко тази хармонична подредба е приятна за сетивата му.

— Герит! — провиква се той. — Разчисти масата. Отивам в таверната.

Чува тих звук. Първо решава, че е дървото навън, клоните, докосващи прозореца. Става и си облича наметалото. Краката му са като от олово, сякаш е газил из тресавище.

Отново чува почукването. По вратата е.

Ян отива и отваря.

Пред него стои София.

— Аз съм — казва тя.