Дебора Могак
Треска за лалета (63)

63
Корнелис

Ям пепел като хляб, питието си със сълзи размесвам.

Псалм 101

Корнелис е в шок. През живота си е страдал много от ударите на съдбата, но сега се чувства така, сякаш някой е ампутирал жизненоважните му органи. Тялото му едва се държи да не рухне. Вилем му налива чаша бренди, но ръката на Корнелис трепери и той не може да я повдигне до устните си.

Жена му е жива. Тя е инсценирала смъртта си, за да може да избяга с художника Ян ван Лоос.

Думите звучат толкова нереално; не може да ги проумее. Мария му обяснява отново.

— Не ми се ядосвайте, сър… — думите й отекват някъде далеч. — Знам, че е подло, едва ли нещо би могло да бъде по-подло от това, но моля Ви, не ме наказвайте, сър.

Трябва ли да й е ядосан? Сигурно.

Измамата на София надхвърля всякакви граници. Сигурно сънува. Заспал е в стола си. Ще се събуди с простата скръб на траура.

Никой човек на този свят не е в състояние да нанесе подобно страдание на друго човешко същество. Какво отчаяние я е накарало да го направи? Тя беше негова съпруга.

Тя е негова съпруга. Тя е жива. Тя е в обятията на този мъж, някъде живее и диша. Те му се подиграват. Старият глупак. Какъв идиот е! Те се целуват и докосват носовете си…

— Къде е отишла?

— Не мога да Ви кажа, сър.

— Къде са отишли? — крещи Корнелис.

Бебето се събужда и започва да плаче.

— Не биваше да Ви казвам нищо — проплаква Мария. — Тя ще ме убие.

— Ще я открия.

— Недейте, сър. Тя е заминала надалеч. Никога няма да я откриете, сър. Най-добре е да я считате за мъртва.

Корнелис се изправя.

— Къде отивате — пита Мария разтревожена.

Корнелис поглежда бебето. Малкото му личице е керемиденочервено; поема си въздух, за да продължи да реве. Иска да пъхне пръст в устата му, за да го успокои, но изведнъж му се струва твърде интимно. Все пак тя не е негово дете. Вместо това докосва бузката му.

— А аз си мислех, че е моя — казва той. — Мислех си, че има моя нос.

Корнелис върви бързо по улиците. В далечината прозвучава тромпет, оповестяващ десет часа. Жителите на Амстердам са залостили вратите си за през нощта. Колко безопасно му изглеждаше някога да духне свещичките и да се оттегли от света. Бърза по пътя, по който жена му сигурно е вървяла, за да отиде при любовника си. Един плъх притичва през улицата и се плъзва във водата. Каналът вони. Някога си мислеше, че този град е толкова лъскав, толкова безопасен, но той е прогнил и отвън, и отвътре. Построен е върху дървени пилони, които затъват в тинята. Тези тесни, слаби къщи са просто фасади, тънки като хартия; лицата им са намацани като на проститутки, но какво се случва във вътрешността им? Колко лесно всички тези улици могат да се срутят обратно в тинята; как е възможно така да се е заблуждавал през всичките тези години?

Един кошмар е заменен с друг. Ужасът от смъртта на София е последван от още по-големия ужас от това, че е жива. Врагът не се е спотайвал пред входната му врата — това не са били крадците, нито испанците — врагът се е спотайвал вътре в дома му. От колко ли време го лъже? Кога се е виждала с този мъж — когато Корнелис е бил на работа? Онези вечери, когато твърдеше, че има зъбобол или главоболие, дали тогава безшумно е тичала по тези улици? Дали си е мечтаела за него, когато Корнелис лежеше с нея в леглото и я прегръщаше в обятията си? Тази измяна е твърде голяма, че да бъде понесена, но всъщност нещата са още по-лоши — тя наблюдаваше гордостта му от надуващия й се корем, усмихваше се на радостта му, докато галеше скритата под дрехите възглавница. И през цялото време е крояла най-пъклен план да го измами. За какъв глупак го смята; какъв идиот рогоносец.

Корнелис бърза из улиците на Йордан. Дробовете му ще се пръснат. Краката му се подгъват под тежестта му, но въпреки това тича, дишането му свисти като духало за разпалване на огън. Пристига на Блумграхт и спира пред къщата на художника. Няма признаци на живот. Гледа затворените капаци на долния етаж. Той беше стоял в ателието зад тези прозорци и гордо се беше любувал на собствения си портрет. Беше платил осемдесет флорина на мъжа, който му отне съпругата. Леглото беше в стаята — достатъчно близко, че да го докосне.

Корнелис похлопва на вратата. Няма отговор. Той подозираше, че няма да намери никого тук, но все пак трябваше да дойде — няма никаква идея къде другаде да отиде.

Нещо се размърдва в тъмнината. Прилича на тяло, свито в канавката. Корнелис се навежда. Мъжът леко надига главата си. Това е слугата на художника.

— Къде са отишли? — пита Корнелис.

Лунната светлина огрява лицето на мъжа. То го зяпа глуповато.

— К-к-кой?

— Знаеш кого имам предвид — господаря ти, Ян ван Лоос. Къде е отишъл?

Кръглото като луна лице на мъжа го гледа с широко отворена уста.

— Н-не мога да кажа.

— Кажи ми! — изкрещява Корнелис.

Човекът се свива, сякаш се пази от удар.

Корнелис изважда няколко монети от кесията си. Пуска ги върху тялото; те падат безшумно. Мъжът се обръща на другата страна, с лице към стената.

— Кажи ми къде са отишли.

Мъжът измърморва нещо.

— Какво има? — пита Корнелис. — Искаш още пари ли?

Слугата поклаща глава. Измънква нещо.

— Говори по-силно!

— Съгреших пред него, сър. Навредих му веднъж, няма да правя нещата по-лоши. Моля ви, сър… в-в-вървете си. Оставете ме на мира.

Мъжът издърпва наметалото си върху главата. Скимтящ, се свива на кълбо. Изглежда като куче, което отказва да се помръдне от трупа на господаря си.

Изтощението надделява над Корнелис. Той се свлича на земята до тресящия се вързоп. Изглежда, мъжът хлипа.

Корнелис също е бездомник. Стените, които го бяха обграждали, са разрушени тухла по тухла и сега е съвсем сам. Какво да прави? Няма никого към когото да се обърне за помощ. Дори Господ вече не му дава напътствията си.

Треперещ, Корнелис се обляга на стената. Надолу по улицата някакви мъже излизат, олюлявайки се, от таверната. Крещят си лека нощ в мрака. Той повдига глава. Мисли си: Имаше момче. В ателието онзи ден имаше едно момче в стаята — слабо, бледо… Чиракът на мъжа. Стоеше до тях, докато разглеждаха картината. Нима не е изящно нарисувана? Особено краката Ви…

Кой ли би могъл да знае къде да го намери? Надолу по улицата изгасва светлина. Бирарията затваря за нощта. С болки в ставите Корнелис с мъка се изправя на крака.