Стив Бери
Изчезналият орден (87)

85

Малоун оглеждаше кратера на мястото на експлозията. Както бе очаквал, пространството под сърцевидния камък се оказа запълнено с чакъл. Той забеляза, че и Уестън разбира важността на това обстоятелство.

Ушите му бучаха от вълнение, когато се наведе и загреба шепа дребни камъчета.

— Изкопаваш в скалата яма до метър, метър и петдесет на дълбочина, след това правиш четирийсет и пет градусова чупка и копаеш нагоре под камъка. Запълваш кухината с чакъл. Както виждате, камъкът е надвесен в по-голямата си част над запълнената с чакъл яма. Цялата тази конструкция е една гигантска примамка.

— Именно — обади се Уестън. — Някой, който не си дава сметка за това, започва да копае, като си мисли, че камъкът обозначава входа на шахтата. Предполагам, че след като покопаят малко под него, ще стигнат до някакви издълбани символи. Те няма да означават нищо, а са сложени само за да ги насърчат да копаят още. Както и става.

— Докато подкопаят скалата достатъчно, за да освободят чакълената подложка отдолу, която действа като смазка — добави Малоун. — А гравитацията свършва останалото. Паметникът убиец се търкулва по склона и става, каквото става. Перфектен капан, който не се амортизира с времето. Я вижте това тук!

Той посочи с пръст грубо изсечения кръст в основата на камъка. С буква N отстрани. Нито едното, нито другото бяха капризи на природата; ясно си личаха следите от длетото.

— Адамс е искал иманярите да копаят от тази страна. Но това е смъртоносен капан.

— И така, къде е входът? — попита Касиопея.

Той си припомни Конския камък и онова, което беше нарисувано под опашката на коня. Двойна издутина. Едно обърнато U означаваше вход.

Но там имаше две обърнати U, долепени едно до друго. Което означаваше два входа. Още едно парченце от мозайката, което до даден момент не значеше нищо, а внезапно казваше всичко.

— Много просто — отвърна той. — От другата страна.

 

 

Малоун запали фитила и за трети път хукна да бяга. Вторият взрив бе разпукал огромното каменно сърце. Третият трябваше да го пръсне на парчета. Както и стана.

Той взе от багажа още две лопати и всички заедно се закатериха нагоре по склона. Заловиха се да копаят. На около метър дълбочина върхът на лопатата удари в метал. Продължиха да копаят, изхвърляйки с шепи пръстта, докато пред очите им не се разкри правоъгълна желязна врата, вградена в склона, подобно на капака към мазето на къща.

— Няма панти — обади се Даниълс.

Той и Малоун повдигнаха капака и отдолу се разкри тъмна ниша, вкопана дълбоко навътре в склона. По стените имаше видими стени от миньорски кирки; сводестият таван беше укрепен с дървени подпори. Всички извадиха фенерчета от раниците си. Малоун тръгна напред, следван от Касиопея.

— Вие двамата чакайте тук — обърна се той към Даниълс и Уестън. — Трябва да се убедим, че вътре е чисто. Може да има още клопки, а тъкмо сега не са ни нужни мъртви или осакатени американски държавници.

— Даваме ви пет минути — каза Даниълс, — после идваме.

Малоун преметна раницата през рамо и тръгна напред, следвайки лъча на фенерчето си. Стъпваше предпазливо, сякаш се намираше насред минно поле. На всяка крачка можеше да ги очаква взривно устройство, яма, свлачище или друг приготвен капан. Дори някогашният барут можеше да е запазил силата си след повече от сто години.

Отвсякъде ги обгръщаше черен мрак; фенерчетата им осветяваха само на няколко метра пред тях. Малоун можеше да ходи почти изправен, като раменете му тук-там закачаха стените. Не си падаше никак по тесни затворени пространства, но виждаше входа на галерията зад себе си и все още усещаше горещия полъх на въздуха. Лъчът на фенерчето опипваше ту стените вляво и вдясно, ту пода и тавана пред него. Стомахът му се беше свил в тревожно очакване. Изключено беше пътят нататък да е свободен от нови изненади.

Тогава я видя. И се спря. Изкопана в пода, заемаща цялото пространство от стена до стена, зееше дълбока яма. Приближи се и насочи фенерчето надолу. Каза си, че някога отворът сигурно е бил замаскиран с тънък брезент или кожа, засипана със слой пръст. На дъното нещо блестеше; Малоун се сети какво би могло да бъде.

— Хвърляли са вътре натрошени стъкла — каза той. — И то много. Паднеш ли в ямата, ще те нарежат на парчета. Няма да излезеш жив от тук.

Донякъде това му напомняше един друг капан, който бе видял в Южна Франция преди няколко години.

— Тези хора са били сериозни — прошепна Касиопея.

Определено.

Двамата прескочиха ямата. Напред ги очакваха още две, все още с кожените маскировки отгоре. Те ги побутнаха и ги събориха вътре. В края на тунела имаше заключена метална порта.

— Е, вече е чисто — каза той. — Да повикаме и останалите.

Касиопея тръгна обратно към входа, докато той оглеждаше портата. Бяха открили церемониалния ключ в дрехите на убития Грант. Сега той го извади от джоба си и го разгледа в светлината на фенерчето. По форма ключалката му подхождаше, но беше много възможно механизмът й да е силно корозирал с времето. Но пък, от друга страна, климатът по тези места беше сух, а в тунела не се забелязваха никакви следи от влага.

И така, защо не? Той вкара ключа в ключалката и понечи да го завърти. Усети съпротивление. Опита отново — първо наляво, после надясно. Езикът помръдна. Не много, но раздвижването се усети. За късмет, беше предвидил това и носеше със себе си тубичка със смазочно масло. След като в схемата фигурираше ключ, отнякъде щеше да изскочи и ключалка със съответния механизъм, та не беше зле да е подготвен…

Той извади ключа и впръска обилно масло в ключалката. Зад себе си чуваше приближаващите се стъпки на останалите. Вкара отново ключа и пак го развъртя наляво-надясно. И още масло. Накрая езикът на бравата се плъзна докрай назад. Другите трима пристигнаха точно когато отваряше със замах портата.

— Церемониалният ключ свърши работа, а? — попита Уестън.

— С малко помощ от моя страна.

Тунелът продължаваше още три метра навътре и водеше към нещо като обширно помещение.

— Стъпвайте полека — каза Малоун. — Както видяхте, тук е пълно с изненади.

Той тръгна напред, но не откри повече клопки. Другите го следваха. Фенерчетата им осветиха подземна зала с размери около десет на десет и височина до тавана около три метра. Приличаше на естествена пещера, може би разширена от човешка ръка, с пръстен под. Навсякъде имаше натрупани дървени сандъци с най-разнообразна форма и големи чували. Бяха толкова много, че не можеха да се преброят с поглед, покрити с дебел слой прах и пръст. В средата на залата имаше маса. Върху която беше поставена дървено ковчеже.

— Добре дошли в трезора — промърмори той.

— Изумително — обади се Уестън. — Орденът винаги се е чувствал най-добре под земята, буквално и преносно.

— Ако всичко това е пълно със злато и сребро, тук има милиарди долари — каза Даниълс.

Малоун огледа земята между мястото, където бяха застанали, и най-близкия контейнер. Изглеждаше твърда. Тръгна напред, стъпка по стъпка, бавно и полека. Приближи се до един от чувалите и отмахна с ръка прахоляка. Извади джобно ножче и преряза ремъка, с който беше завързан. Съдържанието се разпиля по земята.

Златни парчета, монети и малки кюлчета.

— Каква гледка! — каза Даниълс.

Малоун носеше малък лост за всеки случай. Сега се приближи към един от сандъците и с негова помощ отвори капака. Вътре беше пълен с бляскава маса от златни кюлчета. Повдигна едно. Масивно и тежко.

— Вижте тук! — провикна се Касиопея.

Проследиха лъча на фенерчето й и видяха малка леярна с пещ на въглища. Малоун се приближи и натисна лоста на ковашкия мях. Кожата изпука.

— Както се вижда, Адамс е помислил за всичко. Сам е изливал кюлчетата тук.

— А какви са тези там? — попита Даниълс.

Малоун не бе забелязал големите обковани с метал сандъци, но не беше лесно да обхване всичко с поглед. Чувстваше се като дете, което в коледната сутрин тича надолу по стълбите, за да види какво му е оставил Дядо Коледа под елхата, и вижда купища играчки. Той пристъпи към сандъците и отвори един. Целият беше натъпкан с книжа, папки и книги.

— Това е архивът на Конфедерацията — каза Уестън. — Орденът е отговарял за опазването му. Да се надяваме, че и документите на ордена са също тук. Никой не ги е виждал от хиляда осемстотин шейсет и пета.

— Трябва да видите това — каза Касиопея.

Всички се насочиха към нея, където в светлината на фенерчетата видяха някакъв тъмен объл предмет с неопределен цвят, приличащ на стара кожена топка. Пръв Малоун се досети, че е череп, все още с полепнала по него плът като на мумия.

— Имаш ли представа чий е? — попита Даниълс.

— Не може да се каже — отвърна той. — Тази работа не е била за всеки.

— Дали не е Адамс? — настоя Дани.

— Едва ли — отвърна Малоун. — Той е бил пазителят на това място. Той го е запечатал така. Следователно е бил последният, излязъл жив оттук. Според онова, което си спомням от дядо ми, Адамс е починал някъде към началото на двайсети век.

— А къде е погребан? — обади се Касиопея.

Той нямаше отговор на този въпрос и погледна към Уестън, който каза:

— Съжалявам. Никой не знае.

Накрая всички се събраха около масата в центъра, като се оглеждаха за още клопки и изненади. Но нищо непредвидено не се случи. Върху нея имаше резбовано дървено ковчеже, на капака бяха гравирани думите:

A La Muerte de Finado Angus Adams.

Относно смъртта на покойния Ангъс Адамс.

Малоун се опита да повдигне капака, но беше заключен. Отпред също имаше ключалка.

— Пробвай го! — каза Уестън.

Малоун отново измъкна церемониалния ключ.

— Винаги съм се питал защо върху ключа има гравирано кръстче в кръг — каза Уестън. — Може би заради тази ключалка.

Може би.

Той вкара ключа и усети как кръстчето закачи нещо. За негова изненада, ключът се превъртя с минимална съпротива. Вътре имаше два пергаментови свитъка с нещо написано върху тях. Той ги извади. И всички заедно зачетоха.

Животът ме е научил, че случилото се в миналото не може да се поправи, но бъдещето е безгранично. Най-светлата ми надежда за възстановяване на кристалната чистота и братство на нашия Съюз е в мненията и характера на мъжете, които ще наследят това поколение. Моята надежда е, че те ще се окажат подходящи за това благословено дело, което ги призовава да черпят вяра от изворите на нашата велика политическа история вместо от долното й течение, замърсено от себично службогонство и фракционни междуособици. На стари години разбрах, че при всеки стремеж към един по-съвършен Съюз нашите Основатели са ни завещали да решаваме различията помежду си с думи, не с оръжие. Колко жалко, че толкова много загинаха, за да ни напомнят за това.

Гордо носих своята служба като Рицар на Златния кръг. Моята задача бе да опазя архива и богатството, които сега ви заобикалят. Почти всички онези, които се биха в последната голяма война, вече ги няма; малцината останали ще измрат през следващите няколко години, в това число и аз. Не се задава нова революция, нито е вероятно някога да настъпи такава. Съюзът е възстановен и с Божията помощ никой повече няма да го оспори.

Надявам се четящият тези думи да е пратеник на онзи просветен институт, станал известен като Замъка. Прекарах там няколко от най-щастливите години в живота си в рисуване. Каква ирония на съдбата, че един англичанин е трябвало да посее семената на тази най-американска от всички институции — „Смитсониън“. Наблюдавах с удивление неговите постижения, напредъка в астрономията, географията, метеорологията, геологията, ботаниката, зоологията, анатомията и естествената история. Неговата вярност на каузата да насърчава всякакво знание, не само популярното и практическото, без гордост и предразсъдъци, учението за простата цел на учението. Така бих се радвал, ако можех да служа като негов директор, но подобна високопоставена длъжност не е подходяща за шпионин. Преди години оставих каквито знаци успях при секретаря Хенри с надеждата, че един ден той или негов приемник ще открие това тайно място. Ако четящият тези думи е от Замъка, то би било уместно архивите на Конфедеративните американски щати, както и цялото това богатство, колкото и да е заченато в грях и изцапано в кръв, да станат собственост на института „Смитсониън“ за благото на всички нас. В случай че бъде открито от Рицари, заповядвам ви също така да завещаете всичко в тази зала на „Смитсониън“ и като последни представители на поколението, създало вашата кауза, да се откажете от всякаква борба, да подкрепите обединението на Съединените щати и да изпълните дадената клетва за вярност, постъпвайки така, както ви нареждам.

Котън Адамс

6 октомври 1897 г.

— Изглежда, твоят прапрадядо е имал много неща, за които да съжалява — каза Даниълс. — А както се оказва, Уорън, легендата е вярна. Има послание, последна заповед, но вероятно не такава, каквато си очаквал.

— Нищо общо — каза Уестън.

— Дали Адамс наистина е вярвал, че който открие това, ще изпълни завета му? — попита Касиопея.

— Ако са били рицари — каза Уестън, — без съмнение. Всъщност затова е била цялата тази вътрешна борба. Заради разногласия относно истинската воля на първоначалните рицари.

— Сега вече я знаеш — каза Даниълс. — А какво ще кажат членовете ви?

— Всякакви разногласия помежду ни току-що приключиха.

— Адамс е бил прав — заяви Даниълс. — Всичко това трябва да принадлежи на „Смитсониън“.

— Няма да стане толкова лесно, колкото си мислите. Намираме се във федерални земи. Това злато е собственост на Съединените щати.

— Не смятам, че ще има проблем — отвърна Даниълс. — Слава богу, аз и председателят на Камарата сме много близки. Без съмнение, той вече е стигнал до извода, че го държа здраво. За негов късмет, аз съм добронамерен диктатор, но ще се погрижа да прокара закон в Конгреса, който аз на свой ред ще прокарам в Сената. Вие със сигурност ще получите този архив. Що се отнася до златото, може и да не го вземете цялото, но една част ще е ваша. Все пак двама служители на „Смитсониън“ го откриха.

Малоун огледа още веднъж помещението.

— Тук сигурно има милиарди.

— Които „Смитсониън“ може да използва за благородни цели — каза Уестън.

— Ами Рицарите на Златния кръг? — попита Касиопея. — Какво ще стане с тях?

— Ще постъпим така, както отдавна предлагат Александър Стивънс, Адамс и много други. Ще действаме в рамките на закона. — По лицето му премина сянка на раздразнение. — Като ще се финансираме сами, без това заграбено богатство.

Председателят докосна с ръка свитъка. Даниълс и Касиопея сториха същото в негласна клетва. Сделката бе сключена.

— Имате ли нещо против да задържа документа? — попита Малоун.

В тона му се четеше гордостта на собственик. Той усещаше дълбока кръвна връзка с човека, който го бе написал. Един шпионин, сражавал се срещу Съюза, но на стари години осъзнал грешката си и решил да се поправи.

— Той ти принадлежи — отвърна Даниълс.

Малоун усещаше топлината в кафявите очи на Касиопея. Тя хвана ръката му и я притисна до себе си.

— Излизам навън да звънна на Стефани — каза Даниълс.

— Идвам с теб — обяви Уестън. — Аз също трябва да проведа няколко разговора.

И двамата си тръгнаха.

Малоун стоеше насред залата и я поглъщаше с очи. Преди няколко години той най-после се бе помирил с покойния си баща, решавайки за себе си проблеми, които го бяха тормозили от десетгодишен. Сега току-що бе сключил мир с друг свой роднина. На когото до момента не бе предполагал колко много се е метнал. Двамата не само си приличаха физически, но имаха и един и същ прякор. Дори еднаква професия.

— Добре ли си? — попита Касиопея.

В съзнанието му бушуваше буря, беше като зашеметен от величината на направеното откритие. Но това място имаше някаква особена притегателна сила, която се преливаше в него. И това му харесваше. Напрежението го напускаше. Работата беше свършена.

— Готова ли си да си ходим у дома? — попита той.

— У вас или у нас?

Това означаваше: във Франция или в Дания?

Малоун се усмихна.

— Изненадай ме.