Стив Бери
Изчезналият орден (79)

77

Ню Мексико

Малоун разглеждаше отрязаните под прав ъгъл сиви криле на ултралекия самолет, крехките му ъгловати опашни перки и задни стабилизатори. Всичко това бе свързано с ефирен скелет от метални тръби, върху които имаше монтирана една-единствена седалка с лостове за управление. Цялата конструкция наподобяваше огромно алуминиево водно конче. Той и преди бе пилотирал такива и бе прекарал не един блажен следобед, кръжейки ниско над пролива Йоресунд. Даваха се под наем на едно местно летище и той си бе поставил за цел да вземе няколко урока и да се научи да ги управлява. Този тук обаче беше донякъде различен от датските версии. Малко по-тежък, оборудван за изпълнение на издирвателно-спасителни операции.

Помощник-шерифите го бяха закарали до едно летище, където поддържаха цял авиопарк от тези летящи шезлонги. По пътя му обясниха, че те са най-бързият и лесен начин да се наблюдава огромната почти ненаселена територия, тъй като могат да изминават големи разстояния на ниска височина, както и да кацат и излитат практически навсякъде.

Малоун се пристегна с коланите за седалката и запали двигателя, който изкиха няколко пъти и забоботи равномерно. Вдигна крак от спирачката и насочи носа към голямата гола поляна. Подаде газ и оборотите на витлото се вдигнаха до максимума. Самолетът набра скорост и бързо се издигна във въздуха, подскачайки няколко пъти по коравата земя.

Рик Стам бе извлякъл наличната информация от вече откритите камъни и я бе сравнил със сателитни снимки на парка. Гората покриваше части от четири окръга и се простираше върху близо шест хиляди квадратни километра. Трябваше най-напред да стеснят търсенето. За целта използваха наученото от Дани Даниълс, че земите, някога притежавани от Ангъс Адамс, са ключът към загадката. За техен късмет, поземлените архиви бяха достъпни онлайн, което позволи на Стам да идентифицира верните 6000 декара земя. Северните територии на щата Ню Мексико някога били населявани от племето анасази, което бе оставило след себе си множество останки от сгради. От един момент нататък всичко това бе попаднало в ръцете на европейски колонизатори по силата на укази за безвъзмездно оземляване, издадени от испанското и мексиканското правителство. Националният парк датираше от 1908-а и носеше името на Кит Карсън, като земите на Адамс формираха ядрото му.

В шлемофона си Малоун имаше слушалки и микрофон за радиовръзка. Междувременно той бе съобщил на Стам за скритата картина, която бе видял в дневника на Адамс. За негово изумление, изобразената на нея църква все още съществуваше, макар и в руини; от другите три постройки бяха останали само основите, но всичко това се виждаше ясно на сателитното изображение във формата на триъгълник, точно както на рисунката върху Конския камък.

Покрай сградите минаваше река — един от многото ръкави на Рио Гранде, пресичащи „Карсън“ — и топографските карти показваха, че църквата се издига на една височинка, точно както бе изобразена на скритата картина. От „Смитсониън“ му бяха дали дори джипиес координатите, които той вече бе набрал в навигационната система на самолета.

Един от помощник-шерифите му докладва по радиото, че автомобилът с баща и син Брекинридж се движи към същата координатна точка. Очевидно Франк Брекинридж също бе виждал скритата картина или просто знаеше къде да търси. Малоун пита помощник-шерифа за старата църква, но човекът отговори, че никой в участъка не знае нищо за нея. Един от пазачите в парка обаче бил експерт по местна история и в момента се опитвали да се свържат с него.

От сто и петдесет метра височина Малоун поглъщаше с очи величествената гледка, която се разкриваше под него. Във всички посоки се виждаха ръждиви силуети на планински била, насечени от дълбоки клисури плата, долини, безкрайни горски масиви от бряст, трепетлика, ела и бор. Слънцето изпълзя над хоризонта, постепенно обагряйки планините Сангре де Кристо в характерния червен цвят, на който дължаха името си. Христова кръв.

Изведнъж чрез кръвната си връзка с Ангъс Адамс той се усети част от тази сурова красота. Без всякакви следи от цивилизация. Той летеше, стиснал лоста за управление между коленете си, с крака върху педалите на вертикалния стабилизатор. Управляваше по инстинкт, насочвайки самолета в желаната посока. Обичаше да лети, особено по този начин — почти като птица. Само да не беше шумът…

— Постъпи нова информация — каза гласът в ухото му. — Църквата съществува от осемнайсети век, но е била силно повредена от земетресение. Оттогава е полуразрушена. Поради високото си местоположение се използва за ориентир от планинари. Далече е от всичко друго и почти никой не се сеща за нея. Из Ню Мексико има стотици такива.

Но той още не бе чул онова, което всъщност го интересуваше.

— Как се нарича?

— През годините е имала различни имена, но ние тук й казваме Pasto al Norte.

„Пастирът от Севера“. Това вече му вършеше работа.

Касиопея беше застанала до колата, все още с вързани ръце, но поне дишаше хладния сутрешен въздух. Бяха се изкачили високо в планините и Проктър бе паркирал между две дървета на петдесетина метра от шосето. Той също бе слязъл да се разкърши и очевидно чакаше нещо, захапал цигара. Наоколо цареше тишина. Чакаха вече близо половин час, докато бавно се зазоряваше.

Касиопея дочу шум от двигател, който се приближаваше, и видя фаровете между дърветата. Вторият автомобил спря до тях. От него слязоха двама мъже. Един възрастен и един млад. Проктър се ръкува с възрастния, който представи младия като сина си Грант. Тя веднага направи връзката. Грант Брекинридж. Същият, който бе наел и изпратил онези тримата в къщата на Морз.

— Това ли е нашата федерална агентка? — попита по-възрастният Брекинридж.

— Касиопея Вит — представи я Проктър.

Старецът насочи обвинително пръст към нея.

— Допускам, че по нейна вина изгубихме онова злато във вана.

— Да се надяваме, че си прав.

Тя съзнателно го предизвикваше със сарказма си, като в същото време се питаше кога ли щеше да спре да им трябва. Тогава те просто щяха да я убият, а този момент едва ли беше толкова далече.

Проктър допуши цигарата си. После той и Грант отвориха багажника на колата, която я бе докарала от Арканзас.

— Хубаво е да се върнеш там, откъдето си тръгнал — каза старецът, като поглеждаше към просветляващото небе на изток и поемаше жадно чистия въздух.

Капакът на багажника се затръшна шумно. Проктър се върна, преметнал през рамо автоматична пушка. Грант носеше кирка и лопата.

— Да вървим да намерим онзи камък — каза старият Брекинридж.

Касиопея вече бе преценила, че е безсмислено да бяга. Затова се подчини и тръгна с тях. Изтръпването на ръцете и краката бе попреминало, макар вързаните китки и раменете да я боляха. Старецът тръгна напред между дърветата, следван от Грант, а Проктър беше последен, зад нея.

Нов шум наруши горската тишина. Нещо като протяжен вой. Непрекъснат. Идваше отдалече. Но се приближаваше.