Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lost Order, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Еми (2020 г.)
Корекция и форматиране
sqnka (2020 г.)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Изчезналият орден

Преводач: Боян Дамянов

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД, В. Търново

Излязла от печат: 19.10.2017

Редактор: Свилена Господинова

Технически редактор: Вяра Николчева

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-.954-769-437-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8615

История

  1. — Добавяне

69

Касиопея седеше на предната седалка. Шофираше Джеймс Проктър. Бяха минали шест часа, откакто напуснаха Арканзас. За това време бяха пресекли цяла Оклахома и вече се намираха в Тексас, на трийсетина километра от Амарило. Ръцете й бяха все така вързани отзад на гърба; Проктър не бе спазил обещанието си да я освободи. Бяха настигнали вана и поддържаха дистанция от няколко километра зад него, като и двете превозни средства се движеха неотклонно на запад.

— Възнамеряваш ли да ми кажеш къде отиваме? — попита го за трети път тя.

Той не беше от разговорливите и Касиопея бе използвала мълчанието, за да подремне. Странно, не се чувстваше заплашена с нищо. Поне докато не стигнеха целта на пътуването си. Проктър сигурно имаше причина да я вземе със себе си. Ако искаше смъртта й, щеше да я застреля още на място, в мината. Вместо това явно му доставяше удоволствие да си играе с нея. Тя допускаше, че статутът й на федерален агент също бе изиграл роля в решението му. Дали не я използваше като застраховка? Но за какво?

— Отиваме към славния щат Ню Мексико — отвърна той.

Още едно от местата, които никога не бе посещавала.

— Ти убиваш хора с лекота.

— Само тези, които трябва да умрат.

— Типично изказване на социопат.

— Аз съм просто човек, който си върши работата — изсмя се той.

— За пари? Или за нещо друго?

— Главно за пари. Орденът е щедър. Десет кюлчета от онова злато пред нас са мои.

— А хората, които дойдоха с теб?

— Те също ще бъдат добре заплатени.

— Освен покойния.

— Когото Морз уби. Какво, и той ли е социопат?

— Не. Просто един старец, хванал се за нещо, което го свързва с миналото. Но твоят човек заплашваше внучката му и той постъпи, както би постъпил всеки друг.

— Подцених го.

— И него ли ще убиеш?

— Решението за това не е мое.

— В мината говореше за Златния кръг, сякаш е някаква религия. Но ти самият май не го вярваш, а?

Той не отделяше поглед от тъмното шосе. Имаше малко коли, но много тежкотоварни камиони, чиито шофьори не жалеха педала на газта.

— Баща ми смяташе, че това са глупости — отговори той. — Дядо ми обаче беше искрено вярващ. Ненавиждаше начина, по който се управлява тази държава. Бил е конгресмен през четирийсетте и никога не е харесвал Рузвелт. Боготвореше Труман. Той ми разправи за ордена, запозна ме с хора, които по-късно ме приеха в него. Добре си поживях, докато изпълнявах желанията им.

— Боец за пример си ти.

— Всяка армия се нуждае от бойци. Някога рицарите са наброявали десетки хиляди. Били са навсякъде, но в историческите книги изобщо не се споменават. Което е жалко. Те са били умни хора.

— Колко ли се гордееш със себе си…

— Гордея се, да. Югът нямаше шанс да спечели войната, но се сражава геройски, даде всичко, което имаше.

— Какво ще кажеш да ми отвържеш ръцете, а? Вече обещах да бъда добро момиче.

— Само че и двамата знаем, че това няма да стане.

— Няма ли да спрем все пак някъде? Малко храна и вода добре ще ни дойде. Да не говорим за тоалетна.

— Толкова ли глупав ти изглеждам?

Пистолетът и мобилният й телефон бяха у Проктър. Освен това тя нямаше никаква представа къде точно се намират. Във вътрешността на колата проблеснаха цветни светлини. Касиопея извърна глава и видя приближаващи се патрулни коли. И в двете ленти.

Проктър също ги бе видял и тя улови мига на колебание, докато оценяваше ситуацията. Той бръкна под якето си и постави пистолета в скута, докато тя се питаше до каква ли степен щяха да се оплескат нещата. Накрая си каза да бъде готова на всичко. За щастие, краката й не бяха вързани.

Чу се вой на сирени. Който идваше все по-отблизо. Движеха се в дясната лента. Касиопея отново погледна назад и видя как светлините зад тях преминаха в лявата, после четири коли с надписи ПЪТНА ПОЛИЦИЯ ТЕКСАС профучаха напред с мощен рев на двигателите. Стоповете на предните автомобили светнаха в червено; всички забавяха скоростта. Проктър също бе принуден да забави. И двете ленти напред вече бяха запушени; четирите патрулки бяха блокирали вана със златото — една отпред, една отзад и две от лявата му страна.

Тя погледна стрелката на скоростомера. 70 километра в час. Цялото шосе напред светеше в червено от стопове на коли. Полицейските автомобили най-после успяха да изтласкат вана в банкета и от тях наизлизаха униформени с пистолети в ръце.

— Гледам, че май ще се разминеш с десетте кюлчета — обади се тя.

— Млъквай.

За да привлече вниманието на полицаите, Касиопея трябваше да сгъне колене, после да свие тялото си като пружина и да използва краката си за оръжие. Един страничен ритник в главата на Проктър щеше да свърши работа. Но трябваше да действа бързо, за да избегне пистолета в скута му. Скоростта вече беше паднала на 30 километра в час.

Полицаите изкарваха шофьора на вана от кабината. Тя се приготви да действа, но преди да бе успяла да направи каквото и да било, нещо твърдо я удари в лявото ухо. Светът се завъртя пред очите й. И всякаква надежда изчезна.