Стив Бери
Изчезналият орден (8)

6

Малоун се затича към пътеката, която щеше да го изведе горе на билото при стрелеца. Междувременно се бе отърсил от умората и от онова усещане за тъпа болка зад очите. Касиопея се справяше добре със задачата си да отвлича вниманието на снайпериста. Дрехите му лепнеха от пот, ноздрите му бяха изпълнени с миризма на суха пръст, която му напомняше за фермата на дядо му. Майка му още живееше там, наследила хиляда и двеста декара земя, на които отглеждаше лук. Говореше се, че почвата по тези места съдържала сяра, от която ставал едър и сладък. Лукът беше официалният зеленчук на щата Джорджия. Което му напомни, че беше крайно време да навести майка си. Отдавна не беше ходил, а и разговорите им по телефона ставаха все по-редки. Тя не се оплакваше, но той си каза, че е дошло време да я запознае с жената, която обичаше.

Малоун се наведе, за да мине под чворестите клони на едно старо дърво, но се закова на място. Отекнаха изстрели. Стрелецът бе засякъл Касиопея. Той видя тясната пътека, която се виеше все по-стръмно нагоре по склона. От двете й страни се издигаха дървета, неподвижни в жегата. Малоун се запита дали нападателите не бяха повече от един, но за момента това беше малко вероятно, тъй като огънят идваше от една точка. Всичко случило се през последните няколко часа изглеждаше напълно лишено от смисъл. Той бе проследил оставените знаци и бе открил съкровището от златни монети. Най-логичното заключение беше, че някой едновременно с него бе издирвал въпросното съкровище или просто се бе случил там по същото време. Но как би могъл другият човек просто така да се озове до дървото X?

Само ако предварително бе знаел за него.

Вече две минути не се чуваха изстрели. Малоун се възползва от затишието и затича нагоре по пътеката, като ползваше за прикритие гъстата зеленина. Чувстваше се като шериф от Дивия запад, дебнещ разбойник. Този вид преследване беше твърде различен от обичайната му тактика. Котън Малоун беше градски каубой.

Той спря и остави очите и ушите си да открият стрелеца. Във въздуха около главата му бръмчаха мухи. Някъде вляво, нагоре по склона, долови движение. Рискува да погледне натам и видя няколко големи обли камъка, които биха могли да служат за превъзходно прикритие. За щастие, той се приближаваше към тях и би трябвало да изненада снайпериста.

Отекна нов изстрел.

Дано само Касиопея да бе предвидила посоката на стрелба. Тя знаеше как да се пази и Малоун й имаше пълно доверие. Двамата се познаваха достатъчно отдавна, за да знаят всичките си слаби и силни страни. И двамата бяха типични единаци, свикнали да владеят емоциите си. Касиопея живееше в Южна Франция и бе завършила история и архитектура. Той живееше в Копенхаген, в скромен апартамент над книжарницата си. Никога не бяха обсъждали брак. Но ако се стигнеше до там, на единия от тях щеше да се наложи сериозно да промени начина си на живот.

Нечия сянка пробяга на фона на скалите горе. Малоун се затича, приведен ниско напред. Дървета и ниски храсти го скриваха от погледа на врага. Всичко беше огряно от ярка слънчева светлина и изглеждаше двуизмерно. Пътеката, по която се изкачваше, водеше към билото на хълма, откъдето сигурно се разкриваше широка панорама. Бученето на далечен самолет се смесваше с жужене на стършел. Той пропълзя последните един-два метра. Стигна до билото и залегна зад едно дърво.

Вляво от себе си зърна стрелеца. Беше жена — тъмнокоса, стройна, с тъмен тен, по джинси, зелена риза и маратонки. Едва ли имаше повече от двайсет години. Лежеше по корем, с гръб към него, и стискаше в ръце пушка с дълга матова цев; цялото й внимание бе погълнато от случващото се пред нея.

Голяма грешка.

— Не мърдай — каза й той.

Младата жена замръзна.

— И не се обръщай, докато не ти кажа.

— Не ме убивайте, господине!

— Дай ми причина да пощадя живота ти.

— Не се опитвах да ви убия. Само да ви сплаша.

Вдясно от себе си Малоун видя Касиопея да излиза от гората и да се приближава към мястото, където беше застанал. По лицето й бе изписано същото объркване, каквото и по неговото.

— Става все по-налудничаво — прошепна Малоун, когато тя се приближи.

Касиопея кимна в знак на съгласие.

— Пусни пушката — каза той на жената. — После се обърни бавно към мен, така че да ти виждам ръцете.

Тя изпълни нареждането и се претърколи по гръб с вдигнати високо ръце. Двамата с Касиопея пристъпиха крачка напред и Малоун попита:

— Ти ли ме нападна тази сутрин?

— Аз помагах.

— Не ме карай да ти вадя думите от устата!

— Беше дядо ми. Той те проследи и те удари по главата. Двамата те занесохме до пещта.

— И защо?

— Това му е работата.

Той приклекна до нея.

— Ние сме федерални агенти. Дядо ти ме нападна, а ти стреляше по нас. Това са престъпления. Искаш ли да отидеш в затвора?

Все още с вдигнати нагоре ръце, тя бавно поклати глава.

— В такъв случай те съветвам да говориш.

— Той е стражът. Това му е работата, да пази съкровището.

— Златните монети?

— Те са само част от историята. Неговият баща, а преди това и дядо му са били стражи.

Малоун погледна към Касиопея. Без съмнение жената казваше истината. И все пак…

— Тези монети са били дълго време в земята. Сто и трийсет-четирийсет години. И ти ми казваш, че през цялото време някой ги е пазил?

— Това е работата на стража. После щеше да е мой ред.

— Дядо ти ли ти заръча да стреляш по нас?

— Каза ми да ви наблюдавам и ако излезете, да се погрижа да си тръгнете от тук. Нямах намерение да ви навредя.

— А какво щеше да стане, ако не бях излязъл?

— По залез щях да отключа. Толкова време вътре обикновено стига.

— Значи е имало и други? — Касиопея го изпревари с въпроса.

— Случва се понякога. Най-вече иманяри. Няколко часа в пещта и си плюят на петите.

— Монетите и нещата ми у дядо ти ли са сега?

— Да, у дома.

Той се изправи и й направи знак да стане от земята.

— Заведи ни при него.