Стив Бери
Изчезналият орден (19)

17

Касиопея наблюдаваше тримата мъже, докато заемаха позиции из стаята. В действията им нямаше мисъл и цел, което й показваше, че тези хора бяха аматьори. Наемници. Но все пак бяха съумели да използват Тери Морз като примамка за тях двамата с Котън и тя оценяваше усилието им.

— Познаваш ли тези хора? — попита Лия дядо си.

— Те са рицари.

— Не, не са — обади се Котън, който очевидно бе достигнал до същото заключение — че тримата бяха наемници.

Лидерът даде знак на един от колегите си да щракне няколко снимки на камъка с мобилния си телефон. Този, който даваше командите, беше нисък и набит, със сплескан боксьорски нос, редки зъби и гъста черна коса.

— За това ли сте дошли? — попита Котън.

— Именно. Но ти леко промени плана.

Нищо в цялата ситуация не изглеждаше наред. А обстоятелството, че Лия се бе озовала по средата на тази каша, особено тревожеше Касиопея. Тери Морз нямаше никаква представа с какво и с кого си имаше работа.

Мъжът приключи със снимките. Тя си каза, че ако можеше да сложат ръка на всички телефони в стаята, това би било най-прекият път към целта.

— Направих, каквото искахте от мен — каза Морз. — Докарах ги тук.

— Да, така е — съгласи се мъжът. — Браво на теб. И така, кажете ми какво правите вие двамата тук?

Котън вдигна рамене.

— Никога не бяхме идвали и си казахме, че една екскурзия по тия места ще ни освежи.

Лидерът се изсмя.

— Ти си бил голям комик.

— В хижата, където сме отседнали, изнасям дневни и вечерни представления. Мога да ви уредя с билети.

— Чух ви, когато си говорехте в къщата. Какво правят тук двама федерални агенти?

— Ние сме от Службата за преброяване на населението. Събираме информация.

Лидерът сграбчи Лия и опря пистолета в шията й. В погледа на момичето се изписа ужас.

— Не пипай внучката ми, дяволите да те вземат! — изрева Морз.

— Затваряй си устата!

Морз се хвърли напред. Но един от другите двама го изпревари. Мъжът стовари дръжката на пистолета си в слепоочието му и го просна на пода, стенещ от болка. Лия извика от уплаха.

Котън вдигна ръце, преструвайки се, че се предава.

— Няма нужда от тези неща. Можем да се разберем.

— Тогава отговори на въпроса ми.

Пистолетът остана допрян до шията на момичето. Касиопея реши да пробва с истината.

— Както сте чули, ние сме федерални агенти и провеждаме разследване по поръчка на американското правителство. А вие сте здраво загазили.

— Това не е достатъчно.

Морз се опита да се надигне от пода; главата му беше замаяна и стоящият до него мъж лесно го върна с един ритник в изходна позиция. Пчелите си жужаха все така равномерно, без да се интересуват от чуждото присъствие.

Касиопея си представяше какво е станало. Те се бяха появили, показали бяха правилното ръкостискане, използвали бяха верните думи и с Тери се бяха заговорили за миналото и за ордена. Тя не познаваше Тери Морз, но той определено изглеждаше свестен човек, посветил живота си на дълга, завещан му от неговия баща. Доста абсурдно наистина, но поне осмисляше съществуването му. Докато понякога тя самата не можеше да каже на кого принадлежеше животът й. За щастие, имаше Котън, на когото да разчита за помощ. Докато Морз беше съвсем сам, ако не се броеше Лия.

— За последен път ви питам — каза лидерът. — Защо сте тук?

Пистолетът оставаше плътно опрян в шията на Лия. Тя се взря в очите на момичето и видя там повече решителност, отколкото страх. Лия имаше кураж. Също като дядо си.

— Дойдохме и за този камък — добави Котън.

Което беше лъжа, но звучеше правдоподобно. Всъщност тя твърдо вярваше, че това е правилният отговор на въпроса.

— Кой ви праща?

— „Смитсониън“.

Касиопея ги наблюдаваше внимателно, после срещна погледа на Котън. Разбраха се мълчаливо, зелените му очи се присвиха в знак на съгласие. Двамата разчитаха взаимно мислите си и Касиопея знаеше точно какво се иска от нея. Стар номер, но вършеше работа. И тя възкликна:

— Не искам никой да пострада.

Лидерът се обърна и я изгледа, без да пуска Лия.

— Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш.

Тя беше застанала до един от кошерите. Кутиите бяха сковани от тънки дъски и не биха издържали на удари и блъскане.

— Не се правя на герой — продължи тя. — Аз съм просто служител на заплата. Мога да ти разправя подробно защо сме тук.

— Харесва ми отношението ти — каза мъжът, като блъсна Лия встрани и насочи пистолета към Касиопея. — Да чуем.

— Говоря по-лесно без пистолет, насочен в мен.

В гласа й нямаше дори нотка на безпокойство — нещо, което глупакът насреща й би трябвало да е забелязал.

Котън се възползва от това отвличане на вниманието, за да се прокрадне по-близо до масите. Дулото на пистолета бавно се смъкна надолу. Кракът на Котън се вдигна и извъртя във въздуха, а подметката на дясната му обувка се стовари върху един от кошерите. Касиопея замахна с двата си лакътя назад и събори още две от крехките дървени кутии на пода. Тънките като картон дъски изпращяха, капаците и на трите кошера отхвръкнаха встрани, питите с мед се пръснаха по пода. Пчелите, затиснати под развалините и зашеметени за миг, запълзяха като голяма рошава топка по земята, после почти едновременно се вдигнаха във въздуха. Помещението се изпълни с яростно жужене. Насекомите бяха сериозно раздразнени.

Касиопея знаеше малко за пчелите. Например че се събират на рояци и досаждат, но жилят само когато са застрашени. Тримата мъже в никакъв случай не си помагаха, като замахваха срещу тях с пистолетите си. Първото ужилване се падна на мъжа от лявата й страна, който извика от болка. Тя му заби един прав с дясната си ръка и темето му се удари с глухо думкане в дървената стена. Той се смъкна надолу, краката му се подгънаха, ръцете му махаха отчаяно, за да се заловят за нещо, докато накрая пръстите му се вкопчиха в ръба на дървената маса. Вместо да го задържи обаче, масата се обърна върху него; още кошери се пръснаха на пода, изпускайки нови рояци пчели. Касиопея забеляза, че Лия моментално се бе проснала по очи на пода до дядо си.

Тя обаче държеше да вземе телефона, с който единият от мъжете бе снимал камъка, и се хвърли към него през пчелите. Касиопея знаеше също, че наумят ли си да атакуват, пчелите не правят разлика между свой и чужд. Тримата мъже се търкаляха по пода, пляскайки се отчаяно с длани по лицата, вратовете, ушите и скалповете.

— Лягай долу! — извика й Лия. — И не мърдай!

Касиопея легна по очи до тях. Двама от мъжете побягнаха навън. Котън препречи пътя на чернокосия, преди да бе успял да избяга. Ръката с пистолета замахна във въздуха. Чернокосият се престори, че ще го удари отдясно, но едва го закачи отляво, после се хвърли напред през облака от пчели. Котън го изчака да се изравни с него и заби десния си лакът в шията му. След това изви ръката му с пистолета назад през хълбока, после я повдигна нагоре, превъртя мъжа във въздуха и го просна на пода. Пистолетът изтрака встрани. Но чернокосият беше бърз, претърколи се в пълно кълбо напред, после скочи на крака и изтича навън.

Пчелите, вече изцяло вбесени, бяха решили, че всичко живо е враг. Лия и Морз запълзяха към вратата. Касиопея ги последва. Котън взе пистолета от пода и също пристъпи към изхода. Отекнаха изстрели. Куршумите влетяха през отворената врата и се забиха с глух тропот в отсрещната стена.

— Всички долу! — извика Котън.

Облакът от пчели ставаше все по-гъст. Касиопея махна няколко от себе си колкото можеше по-внимателно, за да не усложни допълнително ситуацията. В това време Котън пълзеше по корем към вратата. Тя чу ръмжене на двигател, после хрущене на суха пръст под колелата на автомобил.

— Отидоха си — каза Котън. — Да се махаме от тук.

Те се затичаха към къщата.

— Това не беше добре — каза Касиопея. — Дали да не тръгнем след тях?

Котън поклати глава.

— Те не са наш проблем.

— Май оплесках работата — каза Тери Морз с треперещ глас.

Касиопея нямаше намерение да го опровергава.

— Чуй ме добре сега — каза Котън. — Имаш една възможност да изкупиш вината си. Ако ли не, търси си добър адвокат, за да ви отърве и двамата от затвора.