Стив Бери
Изчезналият орден (56)

54

Касиопея влезе в мината. Лампите светеха ярко, пътят напред изглеждаше чист. Придържайки се към стената на тунела, тя запристъпва напред с пистолет в ръка и пръст на спусъка. Стигна до процепа, водещ към помещението със златото. Дали да не надникне? Или да продължи напред по главната галерия? Тя чу гласове. Идваха от другата страна. Дървената врата, през която се бе провряла преди, сега зееше широко отворена. По стените танцуваха сенки.

— Ти си се побъркал! — извика някакъв мъж.

Тя се приближи до вратата, като внимаваше да не хвърли сянка. Един бърз поглед вътре й разкри трима мъже, налягали върху пода, ръцете и краката им вързани с въже. Бяха онези тримата от къщата на Морз. Над тях с насочен пистолет се беше надвесил Проктър. А къде беше четвъртият, когото бе видяла да товари златото — онзи, който не бе тръгнал с пикапа?

Тя влезе в залата. Проктър я видя. Но преди той да успее да вдигне пистолета, Касиопея изстреля един куршум в краката му.

— Пусни оръжието! — изкомандва тя.

Той се подчини, усмихнат.

— Очаквах те. Допусках, че внучката на Морз ще те открие, след като го отвлякох, и тя точно това е направила. Бяхме оставили достатъчно следи, за да ни намери всеки, който поиска.

— Къде е Морз?

— Замина. С пикапа.

— Не го видях.

— Вързан е отзад, в безсъзнание.

— Как гласеше правилото? Един рицар няма право да убива друг. Но за теб не се отнася, така ли?

— Аз просто раздавам правосъдие.

Тя му направи знак да се приближи към зиналата яма в пода — същата, в която ги бяха хвърлили с Лия.

— Твой ред е.

Проктър пристъпи към ръба. Тримата мъже лежаха на пода, единият близо до мястото, където бе застанала. Тя хвърли бърз поглед към него и забеляза, че въжето около китките му беше само преметнато, но не и стегнато. Преди да бе успяла да реагира на тази нова заплаха, мъжът се пресегна и я препъна. Тя падна тежко на земята. Друг от тримата „пленници“ се нахвърли върху нея и изби пистолета от ръката й.

— Отлично — каза Проктър. — Добре изпълнено.

Той се наведе и вдигна пистолета от земята.

— Тези господа предложиха да помагат, а кой съм аз, че да откажа любезното им съдействие?

Тя се чувстваше като идиот, че така лесно се бе оставила да я изиграят.

— Стани! — заповяда Проктър.

Касиопея се изправи на крака.

— Преди да дойдеш, си поговорихме малко — каза той. — Оказва се, че някакъв господин във Вашингтон на име Грант Брекинридж ги е наел да се представят за рицари на Златния кръг. Изпратени били тук, за да открият Вещерския камък.

— Който сега е у теб.

— Именно. Аз им обясних, че преди принадлежността към ордена се е смятала за чест. Хората са били внимателно подбирани и проверявани, преди да бъдат поканени да се присъединят. Северът е бил врагът, а всеки, който не го е смятал за такъв, на свой ред е бил обявяван за враг. Дори самият той да е южняк. Изпитвам носталгия по онези времена. Нещата тогава са били много по-прости.

— Направихме, каквото искаше от нас — обади се един от тримата. — Можем ли сега да си вървим?

— След малко. Моля за още търпение.

Другият мъж, когото бе видяла по-рано, влезе в залата при тях; той леко кимна към Проктър. Знак, че някаква задача е била изпълнена.

— Церемонията по приемане в ордена по онова време е била впечатляваща. Мъжете са носели пурпурни роби, обшити със сребърна дантела. Били са с тюрбани на главите и сандали на краката. Освен това са си слагали маски с изрисувани на тях човешки лица. Не техните собствени, разбира се. Полагали са се две клетви. И двете пред Бог. След церемонията всички рицари са сваляли маските, за да разкрият истинските си лица, а новите членове са били поздравявани с прегръдки и ръкостискания.

— Звучи като клуб за пораснали момчета — каза тя.

— Точно така. Клуб, предназначен да изгради цяла армия, както и станало. Десетки хиляди мъже били произведени в рицари. След което много от тях станали войници, администратори, губернатори на щати, законодатели, били във всяка област на живота и в северните, и в южните щати. Цяла мрежа от очи и уши, предизвикваща хаос в държавата. Каква ли чест е било да участваш във всичко това!

Проктър вдигна пистолета и изстреля три куршума, по един в черепите на тримата мъже. Телата им паднаха на земята.

— Тези измамници поругаха спомена. — Той свали надолу оръжието. — Бих предположил, че си виждала смъртта отблизо.

— Ти очевидно си в приятелски отношения с нея.

— Върша си работата.

Проктър даде знак на четвъртия мъж, който вдигна парче въже от земята и върза ръцете й зад гърба. После я блъсна на пода и завърза глезените й. Върна се при вратата и внесе вътре две раници, които сложи на пода в отсрещния край на залата. От всяка от тях извади по нещо, което приличаше на електронно устройство с висящи от него кабели.

— Тези раници са пълни с динамит — каза Проктър. — Вече сме поставили такива на други места в галериите. Време е това място да изчезне. Заедно с теб. Но както вече ти казах при първата ни среща, аз съм джентълмен и затова смятам да ти дам един спортсменски шанс.

Той се пресегна, сграбчи я за вързаните глезени и я завлече на десет метра от дупката в пода. Касиопея се претърколи и видя как той се връща до мястото, където над отвора се подаваше прогнилата дървена стълба. Извади от джоба си сгъваем нож и с рязко движение на китката отвори назъбеното острие, което се застопори с щракване. Проктър се наведе и заби ножа дълбоко в старото дърво.

— Може да ти бъде от полза — каза той. — Или пък не, зависи.

След което се изправи и тръгна към изхода. Другият мъж натисна по едно копче на всяко от устройствата и върху дисплеите им светнаха червени цифри, отброяващи три минути.

— Сбогом, госпожице Вит.

Двамата мъже си тръгнаха.