Стив Бери
Изчезналият орден (75)

73

Грант се събуди. Равномерното бучене на самолетните двигатели го бе приспало, а той се нуждаеше от почивка. Бе преживял дълъг и напрегнат ден. Погледна часовника си и установи, че бе спал повече от два часа. Сигурно междувременно бяха пресекли половината страна.

Баща му седеше в отсрещния край на салона и явно се чувстваше у дома си сред целия този лукс.

— Поспи още малко — каза той.

В кухнята на самолета имаше приготвена храна и Грант беше хапнал, преди да задреме. Чувстваше се свеж, изпълнен със сили. Но ентусиазмът му започваше да се изпарява. Вече не беше търсач на съкровища, а пленник на собствения си баща. Който, вярно, му бе обещал утешителна награда. Само че той се чудеше дали ще намери отново верния курс.

— Мога да ти бъда от полза — каза той.

Баща му не изглеждаше впечатлен от предложението.

— Ти представа си нямаш какво значи да си рицар.

— Е, кажи ми.

— Това са хора, положили клетва да жертват без угризения човешки живот и всичко скъпо на сърцето си, за да пребъдат принципите на ордена! Клели са се да въздадат смърт и разруха на северняците, като не жалят средства, за да им попречат да постигнат замислите си.

— Това е било преди сто и петдесет години.

— Честта е непреходна.

— Робство отдавна няма.

— Както и трябва да бъде. Но орденът се бореше за нещо много повече от това. За неща, които много съвременни американци биха намерили за привлекателни.

— Изброй ми три.

— Власт, представляваща народа. Отчетност на политиците пред избирателите. Отговорно гласуване.

Грант реши да смени тона и попита по-сговорчиво:

— Цял живот ли си бил член на ордена?

— Дядо ти беше член и той ме насърчи да стана един от тях. Но истински съзнах призванието си при схватката с Дейвис Лейн.

— Как намери ключа?

Баща му бръкна в джоба си и го извади.

— Чиста случайност. Към края на петдесетте бях почнал работа. Един ден правех някакъв ремонт в таванските помещения на Замъка и той изскочи иззад някакви термоизолации. Един от работниците го откри, но нямаше никаква представа колко е важен.

— А ти как се досети?

Франк му подхвърли ключа.

— Погледни в края.

Грант го пое и видя гравирания в месинга символ: кръстче в кръгче.

— Това кръстче е нужно, за да пасне ключът в ключалката. Той е единствен в света. Още в мига, когато го видях, знаех, че това е ключът, който Ангъс Адамс е оставил при Джоузеф Хенри. Спомни си, бях ти казал, че той отключва архивите на Конфедерацията. Само че те бяха преместени в трезора заедно със съкровището. Оттам и голямата стойност на ключа.

— Но как може този ключ да е все още важен? Толкова време е минало от тогава!

— Ето затова никога няма да бъдеш рицар. Липсва ти вяра.

— Просто разсъждавам. Може би точно тази откъснатост от реалността е била причината за отмирането на рицарите.

Баща му замълча; известно време се чуваше само бученето на двигателите.

— Донякъде си прав за това, което казваш — заяви накрая Франк. — Ние наистина бяхме станали безчувствени към промените в света. Което прави замисленото от нас толкова по-важно.

— Каква е целта ти сега?

— Да разрешим един спор.

Дани се питаше дали мнението му за Уорън Уестън се е променило и накрая реши, че действително е така. Към по-лошо.

— Все още имаме безследно изчезнал агент — каза му той. — Аз я познавам. Приятелката на Малоун.

— Онова злато, открито във вана в Тексас — отвърна Уестън, — бе начинът на Брекинридж да умилостиви хората, взели моята страна в този конфликт. Пусна слух, че златото е у него и ще отиде за финансиране на двубоя помежду ни. Но той очевидно няма представа колко струва да преобърнеш общественото мнение.

— Едва ли е нужно да се казва, че орденът никога няма да получи това злато. Вече е в ръцете на янките.

— Предполагам, че е така. Но златото от този тайник е нищо в сравнение с трезора. Най-вероятно в компанията на архива. С тези документи може да се пренапише историята.

— И може да не е към по-добро. Според мен това са тайни, които е най-добре да не разкриваме.

— Аз съм готов да рискувам. Толкова време мина, а ние все така чакаме промяната. Чу какво казах за Конституцията на Конфедерацията. В нея има неща, които днешните хора биха харесали. Частично вето. Никакво законодателство, което да храни лентяи. Щатите да си решават сами проблемите. Никакво опрощаване на дългове. Всички те са смислени неща, Дани.

— И въпреки това дори вътре в скъпоценния ти орден още не могат да се разберат дали изобщо трябва да бъдат дебатирани.

— Някои предпочитат да изчакат по-подходящ момент.

— Като и едните, и другите искат да докопат трезора.

— Искам тези пари, за да ги използвам по предназначение. Затова реших да се възползвам от Даян Шъруд, Грант Брекинридж и Котън Малоун, за да видя дали няма да мога да се добера до съкровището.

— Ти подлъга Стефани Нел да се включи в опасна игра, без да й кажеш срещу какво се изправя.

— Повярвай ми, нямах никаква представа, че Брекинридж ще убие Мартин Томас или ще посегне на нея. Нещата са задвижени преди близо две години, а досега не бе имало и намек от насилие. Старият Брекинридж използваше сина си, също както аз Даян Шъруд. И той, и аз се стремяхме към едно и също нещо, но не можехме сами да се сдобием с него. Просто ми трябваше помощта на госпожица Нел, а президентът предложи също да се включи.

Но нещо друго не даваше мира на Дани.

— Всичко това едва ли е само заради някакво старо злато или заради вътрешни разногласия, или дори заради желанието ти да промениш хода на историята. Кажи ми, Уорън, какъв всъщност е залогът?

Грант слушаше обясненията на баща си за въпросния спор.

— През хиляда осемстотин шейсет и първа Югът решил, че насилието е единственият начин да се сложи край на пререканията със Севера. Орденът не е участвал в това решение. То било взето от неподготвени хора, които загубили войната. Ние трябва да се поучим от тези грешки. Следващата война не може да се води от слаби позиции. Тъкмо обратното. За съжаление, между нас има такива, които не са си извлекли тази поука.

— Значи ти не приемаш това, което върши Кенет Лейн, за да се свика нов конвент.

— Виждам смисъла в решението му, но казах на командира, че съм против. Стремежът му да постигне напредък чрез конституционни промени предполага твърде големи компромиси. Ако сме мъдри и търпеливи, а ние в ордена винаги сме били такива, можем да получим всичко, вместо да се задоволяваме с трохи.

Грант не виждаше нито смисъл, нито стойност в чутото. Явно баща му беше побъркан.

Малоун чакаше Рик Стам да намери сателитни карти на Северно Ню Мексико. В „Смитсониън“ се съхраняваха цифрови изображения на всеки квадратен сантиметър от земната повърхност. Библиотекарите в Музея на американската история и Природонаучния музей бяха вдигнати по тревога и впрегнати на работа, въпреки че във Вашингтон беше среднощ.

Междувременно му позвъниха от щаба на отряда със смесица от добри и тревожни новини. Часовникът на Касиопея бил открит в товарния отсек на ван, превозващ огромно съкровище от златни кюлчета. В същия ван, вързан, намерили и Тери Морз, който вече бил в безопасност. Морз им казал, че някакъв човек на име Джеймс Проктър го ударил по главата в мината. Преди това обаче Тери успял да види и познае тримата мъже, които го били нападнали в къщата му. Той нямал представа какво се е случило впоследствие с тях. Освен това не бил виждал и Касиопея и не знаел нищо за местонахождението й. Но Котън бе разбрал от Лия, че Касиопея е била отвлечена от Проктър. И Котън се бе надявал, че часовникът й ще ги отведе до нея.

Което не се бе случило. Но къде беше тя? Искаше да е вече на земята и да я търси, а вместо това се носеше през нощното небе някъде над Тексас. Още час и половина и щяха да кацнат в Ню Мексико. Неизвестността го измъчваше. Това не беше нейната война. Тя се бе намесила в нея само заради него. Малоун удари леко с юмрук върху плота на масата.

Може би рискуваше твърде много? Може би беше време предвид чувствата, които изпитваха един към друг, да стане по-предпазлив? И двамата бяха хора на средна възраст и би трябвало да са по-разумни. Онова, което му даваше надежда, беше съзнанието, че тя целенасочено бе подхвърлила часовника си във вана. Което означаваше, че беше още жива. Може би и тя, и Проктър щяха да се появят отнякъде.

Той разкопча предпазния колан, стана от седалката и закрачи напред-назад из празния салон на самолета. От щаба на „Магелан“ бяха пресметнали, че самолетът с баща и син Брекинридж има около час преднина пред него. Полетният план се изпълнявал без изменения към летище Таос. Затова той каза на пилотите да карат също натам, понеже щяха да пристигнат, след като двамата вече са си тръгнали от там. Бяха си осигурили съдействието на местния шериф, който щеше да прати някого на летището да ги държи под око. Малоун не се съмняваше, че двамата ще продължат пътя си към някогашните земи на Ангъс Адамс, и планираше да ги следва отдалече, докато го отведат до целта.

Лаптопът му сигнализира, че някой му звъни по скайп. Той прие разговора и видя срещу себе си ухилената физиономия на Стам.

— Мисля, че го намерихме.