Стив Бери
Изчезналият орден (76)

74

Касиопея беше будна вече повече от час. Идвайки в съзнание, тя бе продължила да лежи неподвижно, за да не се издава. На два пъти телефонът на Проктър бе избръмчал и тя бе чула разговорите му. Първия път бе докладвал на някого за случващото се със златото. Вторият разговор беше по-кратък, като почти през цялото време Проктър сякаш слушаше инструкции. Явно не се притесняваше изобщо от нея. Макар и още замаяна, тя си спомняше, че бяха спирали по пътя, вероятно за бензин. По пода се въргаляха бутилки от минерална вода и празни опаковки от бисквити.

Според пътните знаци бяха в Ню Мексико, но не се движеха по същата четирилентова магистрала в посока запад. Този път пътуваха на север по двулентов път. Ръцете й бяха все така вързани отзад на гърба и раменете я боляха. Само да ми паднеш, мислеше си тя. Ще си платиш за всичко.

— Знам, че си будна — каза Проктър.

Тя седеше на една страна, с глава, опряна на вратата. Когато чу гласа му, се изправи на седалката. Пътуваха вече сигурно от десет часа. До зазоряване оставаха още два. От гола равнина теренът се бе променил в стръмни гористи хълмове. Освен това се усещаше, че надморската височина се увеличава.

— Отиваме на едно специално място — каза й той. — Земя, която много отдавна е усвоена от ордена. Никога не съм си мислил, че ще я видя.

В гласа му се долавяше гордост.

— Това пътуване има ли някаква цел? — попита тя.

— Разбира се.

— Още хора ли ще убиваш?

— Не смятам, че онези три боклука, които застрелях в мината, могат да минат за хора.

— А мен и Лия Морз?

— Вие не ми оставихте избор. Но какво значение има? И двете сте живи. Така че нищо лошо не се е случило.

Тя не отговори. Но и не се съгласи с него.

 

 

Дани очакваше отговор. Какво още става там?

— Рицарите на Златния кръг уважават историята — каза Уестън. — Тази страна е основана от мъже, които са се държали един за друг, обединени от общи стремежи и възгледи. Идеите са били важни за тях. Означавали са нещо. Виж само какво са създали. Най-великата нация в света, която оцелява пред изпитанията вече трети век. Хората, основали Златния кръг, са били мъже на честта. Поне първоначално. В крайна сметка обаче, както често става със спонтанно възникналите движения, техните действия прераснали в невъздържано насилие. Оказали се замесени във война, която нямало как да спечелят. Рицарите, дошли на сцената след Гражданската война, били по-внимателни, по-търпеливи, по-склонни да спазват закона. Гледали по различен начин на нещата. С потъването в забвение на ордена, докато подготвяли и пълнели трезора със злато, тези хора са ни оставили инструкции за това, което са очаквали от нас да сторим.

— План за действие?

— По-скоро изчезнало нареждане.

 

 

Котън слезе от гълфстрийма на черния асфалт, където двама помощник-шерифи на окръг Таос го информираха, че баща и син Брекинридж били кацнали преди малко повече от час. Часовникът му показваше 4:50 сутринта. Лиърджетът бил прибран в един хангар наблизо, а пилотите били задържани. Двамата Брекинридж отпътували нанякъде с кола, която ги чакала пред терминала.

— Успяхме да й лепнем един чип — каза единият от униформените. — Може би ще искате да знаете къде е отишла.

— Това е въпросът на деня.

— В момента се движи на север, навлязла е в националния парк „Карсън“.

— Трябва да я настигна. По шосе, но още по-добре по въздух.

— Казаха ни, че сте били пилот на изтребител във военноморския флот.

— Мога да управлявам практически всичко с крила.

Помощник-шерифът се усмихна.

— Това е добре, понеже тук имаме нещо наистина уникално.

 

 

Следвайки указанията на баща си, Грант шофираше по двулентовия път, който се виеше нагоре в планините Сангре де Кристо, и бе навлязъл в парка „Карсън“. Баща му бе провел два телефонни разговора от самолета. Първия път, за да поиска информация, а втория, за да даде указания на човека насреща. Очевидно и други хора отиваха на същото място.

— За съжаление, полицията се е намесила и е конфискувала златото, което пренасях насам — каза Франк.

— А моето възнаграждение?

— Няма го вече.

— Откъде е научила полицията за златото?

— Ако питаш мен, благодарение на теб. С тази стрелба и убийства на хора си привлякъл вниманието им.

— Метнал съм се на баща си.

— Нищо подобно. Когато ние използваме насилие, го правим разумно. Докато ти не знаеш какво е разум.

— Не знам какво ще правиш, когато мен вече няма да ме има, за да ме обвиняваш за грешките си. Как може нещо, което съм направил във Вашингтон, да доведе полицията до златото в Ню Мексико?

Франк не отговори, но Грант едва ли не чуваше как колелцата в мозъка му се въртят, обмисляйки възможните варианти.

— Няма как някой да знае, че си тук — каза накрая баща му, но това прозвуча повече като самоуспокоение.

— А защо изобщо сме тук?

— За да открием петия камък.

Добре. Грант искаше да чуе точно това.

— И като го намерим, ще го унищожим.

Или може би не.

 

 

Касиопея започваше да се тревожи. Часовникът й бе отвел полицията до златото, но не и до нея. Беше докарана насред нищото от човек, напълно лишен от съвест, чиито намерения бяха напълно ясни. Смяташе да я убие. Ръцете й бяха все така вързани отзад на гърба; китките й бяха разранени и я боляха. Но в живота си бе преживявала и по-сериозни изпитания.

— Ще ми дадеш ли малко вода? — попита тя. — И от тези бисквити.

— Когато спрем — каза той. — Още малко.

Проктър я бе взел със себе си като застраховка; очевидно той и съюзниците му си бяха казали, че това е добра идея, тъй като лесно можеха да се отърват от нея сред тези пущинаци. Междувременно залавянето на вана със златото ги бе стреснало. Но само тя знаеше истинската причина: ванът бе засечен благодарение на нея, което означаваше също, че Котън или някой друг от отряд „Магелан“ в момента е по петите й.

Просто имай търпение, каза си тя. И чакай удобния момент.

 

 

Дани реши, че е чул достатъчно.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите? Какво изчезнало нареждане?

— Трябва да разбереш — отвърна Уестън, — че тук става дума за страстната вяра на изцяло отдадени на делото мъже, за които историята не е нещо, написано в книга. Тя е жива. Означава нещо. За тези хора да си рицар е голяма чест. Те са виждали в себе си средство за дълбоки промени в тази страна. Тази страст е жива и днес в сегашните членове. Може би с още по-голяма сила. Така че за нас е важно да чуем какво ще ни кажат онези, които са дошли преди нас.

Достатъчно, каза си Дани. Стига толкова.

— Уорън, един човек е убит, а Стефани Нел е в кома…

— Всичко това по вина на някой извън ордена.

— Ти въвлече онзи библиотекар и Стефани в огнена буря, без да уведомиш нито единия, нито другия за онова, което ги очаква. Изпрати и Малоун да се оправя с вързани очи. — Дани постепенно повишаваше глас. — Това не ти е някакво интелектуално упражнение. Умират хора.

В стаята настъпи неловко мълчание.

— Франк Брекинридж отива да намери Камъка Алфа — каза накрая Уестън. — Той със сигурност знае за скритата картина по ръбовете на страниците, затова трябва да допуснем, че е наясно и с отправната точка. Когато открие камъка, ще го унищожи и с това всичко ще приключи. Ще е постигнал своето. Трезорът няма да попадне в наши ръце, което означава, че и вие ще сте постигнали своето. Дали и Лушъс Ванс ще постигне своето, остава да се види.

— Няма да го постигне.

Време беше Дани да си тръгва.

— Е, ще държим връзка.

— Оценявам високо всичко, което правиш — каза Уестън.

— Когато бях президент, отказа да подадеш оставка, макар че отдавна ти беше време да съблечеш тогата. Знаех, че го направи, понеже не ме харесваше, и при това положение защо да ми даваш възможност да ти назначавам заместник? Е, добре, твое право си е и аз го уважавам. Ти си този с пожизнения мандат. Но сега изведнъж научавам, че си глава на тайна организация, поставила си за цел да промени конституционното устройство на страната. Ще ти кажа едно нещо. Не си спомням съдебно решение, което да е отразявало личните ти пристрастия. Сигурен съм, че е възможно тук-там да са се прокрадвали, но поне аз не съм забелязал, а сигурно и никой друг. Още веднъж — това си е твое право. Всички съдии си имат пристрастия, някои повече от другите. Но сега, откакто знам какви са твоите, ти давам трийсет дни да подадеш оставка. На трийсет и първия ден, ако си още тук, правя публично изявление. И те уверявам: ще вдигна достатъчно шум, за да ти се наложи да отговаряш на много и все неудобни въпроси. Така че си направи услугата да се махнеш с достойнство.

С тези думи той тръгна към вратата.

— Какво смяташ да правиш сега? — попита го Уестън.

— Да сложа край.