Стив Бери
Изчезналият орден (16)

14

Малоун последва Морз навън. Касиопея и Лия също излязоха след тях. Този мъж, както и дядо му навремето, му подаваше информацията на час по лъжичка. Между десет- и шестнайсетгодишна възраст тези истории завладяваха въображението му. Целият му род по майчина линия беше от Конфедерацията, но нито един член на клана Адамс не бе притежавал роби. Всички бяха обработвали земята си сами. Тогава не отглеждали сладък лук. Лукът дошъл по-късно, през 30-те години на XX в. Големите пари навремето били в царевицата и памука.

Всички се спряха на верандата.

— Отдавна върша тази работа — каза Морз. — Навремето из целия Арканзас са били разположени стражи. Всеки отговаря за точно определен участък земя. Татко ми беше показал дървото X, което ти откри. Бях по-млад от Лия, когато ми обясни какво е това. Основният ми ориентир. Затова е там. От него мога да наблюдавам гората на осемдесет километра във всички посоки. Не през цялото време. Само когато идват разни хора да душат наоколо.

— А откъде знаеш местата, където са заровени съкровищата? — попита Касиопея.

— Не ги знам. Но оставените знаци ми указват посоката. Татко ми показа само няколко места. Но те бяха за заплати на стражите.

Бог да прости дядо, помисли си Малоун. Благодарение на него знаеше, че от всички заровени съкровища някои бяха обозначени за хората, които ги пазеха.

— Изпращаха ни указания точно къде да копаем. И ние отивахме и си вземахме по малко злато.

— Ти изкопавал ли си някое?

— Не. Но бурканът, който откри днес, беше малък. Допускам, че е бил дупка за заплати. За татко.

— Значи си работил без пари, така ли? — попита Касиопея.

— Да. Оглеждам се за хора, които се навъртат около конкретни места, после предприемам действия, за да канализирам интереса им в друга посока.

Цицината върху главата му беше прясно свидетелство за способностите на Морз да убеждава.

— А има ли много интересуващи се?

— Това е странното. Дълги години никой не се бе появявал. После преди време излязоха някакви книги по въпроса, които докараха насам иманяри. Идваха, оглеждаха се за дърветата, копаеха в земята за тайни обозначения. Но аз ги прогонвах. Докато преди месец дойде някакъв мъж, после цяла група, после вие. Стана доста оживено.

— През хиляда деветстотин и девета е имало експедиция от „Смитсониън“. Баща ти или дядо ти споменавали ли са я?

— Това е било голяма работа. Татко ми е разправял за нея. Някакъв човек бил загинал. Инцидент по време на лов. Такива неща се случват по тия места.

— Баща ти убивал ли е някого, ако се доближи прекалено?

— Чичо ми е убивал човек. По-точно двама. Застрелял ги и ги погребал в планините.

— Това е убийство.

— Да, но какво значение има сега? Чичо ми и всички стражи от онова време са покойници.

— Има значение — обади се Касиопея. — Защото е убийство.

— Ти убивала ли си някога човек?

— Да.

— Сигурно и ти? — обърна се той към Малоун.

Котън кимна.

— Допускам, че сте имали причина. Стражите също са имали. Това злато не принадлежи на хората, които идват да го търсят.

Малоун реши, че този спор не води наникъде, и смени темата.

— Ти така и не си се научил да разчиташ знаците в гората, а?

— Не ми се е налагало. Не е моя работа. Май знаеш много за нас. Да не си рицар?

Малоун можеше и да стане. Неговият дядо му бе разправял много за ордена и за начина, по който рицарите укривали плячката си, използвайки за ориентир дървета със странна форма или пък такива, нарочно подрязвани като млади, за да растат накриво. Казвали им „дървета на бухала“. Обикновено три или повече такива дървета, наредени в права линия, задавали репера, сочещ към мястото на съкровището. Или пък няколко еднакви дървета, посадени в редица, между които едно липсвало, и съкровището било заровено точно където би трябвало да бъде липсващото дърво. Имало и такива, чиито корони били системно подкастряни в причудливи форми. Или пък в дънерите им имало забити метални предмети — железни топки, шивашки метри, които постепенно се враствали в кората. За да запазят магнитния ефект колкото е възможно по-дълго, заравяли под земята големи чугунени предмети — печки, вани, огнеупорни каси, плугове. За обозначения се ползвали и струпвания на камъни във формата на ромб, пробити дупки в скалите, тайнствени знаци, издълбани в кората на дърво и указващи посока по компаса и дистанция, както и особености на релефа.

Във всичко това имаше стройна логика. Един безмълвен език, познат само на малцина посветени, сред които — както бе посочил Морз — бяха и стражите. За късмет на Малоун, и дядо му бе усвоил част от този език, което го караше да се пита: дали и той не е бил страж?

— Днес открих това съкровище благодарение на неща, които знаех, и на бележки, писани по време на онази експедиция — каза Малоун. — Завещание от човека, загинал при ловен инцидент. Убиецът му не се е сетил да ги прибере. Наистина, минали са повече от сто години от тогава, но ето че тези бележки отново влизат в работа. Онзи, когото си подгонил преди месец, е бил тук, за да свърши същото, което върша аз днес.

Досега Малоун винаги си бе казвал, че това са просто истории, разказвани от дядо на внук за забавление. Но вече не смяташе така.

— Последвайте ме — каза накрая Морз.

Слязоха от верандата, заобиколиха къщата и тръгнаха към една от стопанските постройки. Бяха общо три, едва различими в сгъстяващия се здрач. На фона на пълната горска тишина Малоун дочу тихо равномерно бръмчене.

— Какво е това? Някаква машина?

Морз се засмя подигравателно.

— Пчели.

Той отвори обкованата с желязо врата и запали осветлението. Бръмченето се засили; въздухът лепнеше от сладникава миризма. Върху масивни дървени маси бяха наредени около дузина кошери; всеки от тях бръмчеше като високоволтов трансформатор. По протежение на една от стените имаше дълъг тезгях в единия край с менгеме, по очуканата му повърхност бяха струпани инструменти.

— Държа пчелите тук, за да не ги откраднат — обясни Морз.

— Крадат пчели? — попита Касиопея.

— Откакто свят светува. Аз ги давам под наем на фермери, за да им опрашват плодните дръвчета. Идват крадци и ми ги задигат, и започват те да ги дават под наем. А това са пчели, няма как да ги дамгосаш, че са твои. И просто ги губиш. Голям проблем.

Малоун забеляза тесните процепи в стените, които позволяваха на пчелите да влизат и излизат.

— Онези, дето дойдоха да се срещнат с мен — продължи Морз, — търсеха нещо специално. По някакъв начин бяха разбрали, че аз съм този, който пази. Човекът, който беше тук преди месец, не знаеше много. Не задаваше правилните въпроси.

— Как научи за нас? — попита Касиопея.

— От един приятел в хижата, където сте отседнали. Той ми се обажда и ми казва, когато се навъртат иманяри. Разпитвали сте за разни неща и това привлякло вниманието му. Тук сме така, помагаме си в нужда.

Също като в Централна Джорджия.

Ако историите, които Малоун бе чувал, се окажеха верни, това би означавало, че Рицарите на Златния кръг са натрупали огромни количества злато и сребро. Една част от тях били законно придобити, докато останалите части най-вероятно дошли от хазната на Конфедерацията, която според някои източници била открита през 1865 г., а според други — ограбена. По исторически данни още в първите дни на Гражданската война били ограбени запасите от златни и сребърни монети на три монетни двора. Огромни богатства били иззети по време и след войната, откраднати от банки, компании и частни лица. Във всеки от южните щати се разправят легенди за заровени баснословни съкровища. По въпроса са написани десетки книги. Единственият неизменен елемент във всички тях е, че рицарите наистина заровили богатствата си, което обясняваше защо иманярите вече толкова време търсеха.

— Баща ми разправяше, че нашият род сме били специално подбрани да охраняваме нещо важно. Да, в нашите земи има скрито злато. Вие намерихте част от него. Има и още. Но най-важното, което пазим, не е от метал.

Морз пристъпи към една от масите с кошери и се наведе, за да вземе нещо от лавицата под нея. Когато се изправи, държеше в ръце предмет, увит в мръсен зелен брезент. Около шейсет сантиметра на ширина и дължина. И явно тежък, защото Морз с усилие го сложи върху плота на масата. Когато разви брезента, отдолу се показа каменна плоча, около четири пръста дебела, гравирана с надписи и символи.

— Това е Вещерският камък — обяви Морз. — Поне така му казваше татко.

Малоун владееше няколко езика — още едно предимство на фотографската памет — и успя да си преведе текста от испански. Най-горният ред гласеше: Esta bereda es peligroza. Тази bereda е опасна? Думата bereda не му говореше нищо. Но vereda означаваше „пътека“.

Тази пътека е опасна?

Вторият ред, yo boy 18 lugares, преведе като „Аз отивам на 18 места“. И в този случай на испански нямаше дума boy, но имаше voy и заместването на v с b беше както на горния ред.

Третият ред: busca el mapa, беше лесен за превод. Търси картата. Също и последният: busca el coazon, което можеше да бъде само busca el corazón. Потърси сърцето.

Тази пътека е опасна. Отивам на 18 места. Търси картата. Търси сърцето.

Касиопея щракна няколко снимки с телефона си.

— Не прави това — каза Морз.

— Тогава защо ни го показа? — попита Малоун.

Морз не отговори. Вратата се отвори със скърцане.

Вътре влязоха трима мъже. И тримата въоръжени. Касиопея посегна към оръжието си, но предводителят на групата я спря с поклащане на показалец.

— Не прави това! Не искаш момичето да пострада, нали? Хвърли пистолета на пода.

Касиопея погледна към Малоун и той кимна едва забележимо: нямаха избор. Тя пусна пистолета на пода и един от мъжете бързо го вдигна от там.

— Ти имаш ли оръжие? — попита мъжът Котън.

Той бръкна за беретата и я пусна на пода.

— Браво на теб — каза предводителят. — Добре се справи.

Морз прие комплимента с кимване на глава. Лия изглеждаше шокирана. А Малоун беше ядосан.