Стив Бери
Изчезналият орден (50)

48

Даян се бе усамотила в апартамента на Алекс и изучаваше на таблета си изображенията, които Грант бе успял да открие. Вещерският камък изглеждаше лесен за разгадаване. Надписът върху него беше като въведение в търсенето.

Пътят е опасен. Отивам на 18 места. Потърси картата. Потърси сърцето.

Ами знаците? Те бяха по-сложни. Долната част на торса и „краката“ на загърнатата в роба фигура изобразяваха по-скоро купчина тухли, основа на нещо, отколкото човешко тяло, следователно биха могли да указват някакъв изпъкващ, видим отдалече ориентир в определена местност. От баща си тя бе чувала, че орденът обичал да изпраща объркващи сигнали. В заблудата на противника била тяхната сила. Водейки се по инстинкта си, тя бе потърсила испанската дума за „вещица“ и бе открила, че е bruja. Така че, ако фигурата в роба изобразяваше вещица, може би това бе игра на думи с brújula, което означаваше „компас“? Не беше невъзможно.

Тя огледа още веднъж Камъка от Пътеката.

В сърцевидната вдлъбнатина се виждаха същите цифри — 18, — каквито бяха гравирани и върху Вещерския камък, което означаваше само, че двата бяха свързани помежду си, за което свидетелстваше и командата, изписана върху Вещерския камък. Потърси сърцето.

Баща й беше успял да изучи Камъка от Пътеката, преди бащата на Грант да го бе скрил, и й бе разказал за него. Учудващото беше, че няма оцелели снимки от времето, когато бе служил в „Смитсониън“, но тя притежаваше тези от унищожения Конски камък, с които Мартин Томас бе успял да се сдобие.

Най-вероятно текстът вляво означаваше Конят на вярата. Странно словосъчетание само по себе си, но баща й бе проучил тези четири думи, като бе стигнал до откритието, че може би са препратка към стар испански израз, означаващ „Аз съм слуга на вярата“. Който перфектно подхождаше на ордена.

Изречението на испански вдясно от фигурата на коня — Аз паса северно от реката — би трябвало да задава отправната точка. Така, взети заедно, двете фрази имаха двойствено значение. „Конят на вярата“ и „Аз паса северно от реката“, или както бе предположил баща й, „Слуга на вярата“ и „Паството ми е северно от реката“.

Конският камък беше някаква аномалия. Негови изображения бяха влезли в архивите на „Смитсониън“ още от Първата световна война и понякога биваха предоставяни за изучаване от експерти. Сам по себе си обаче той не означаваше нищо. Което обясняваше защо снимките му бяха оцелели — те не водеха никъде. Новооткритият Камък от Пътеката изглеждаше по-труден за разгадаване. Враждата между двамата бащи от 1973-та бе започнала заради него. Те имаха достъп до камъка, докато в крайна сметка Франк Брекинридж успя да го скрие, с което сложи края на всякакви по-нататъшни опити за намиране на трезора. Преди две години тя бе отишла да се види със стареца с надеждата да го накара да й каже къде го крие, като разчиташе, че с времето е поомекнал. Но завари само един отслабнал мозък, почти загубил връзка с реалността.

Даян проследи с поглед дългата лъкатушеща линия, преминаваща през горната половина на камъка, която можеше да символизира хоризонт или може би река, защото отдясно се виждаше буквата R, може би означаваща rio — река на испански, както върху Конския камък. Голямата кама изглеждаше важна. Предпазителят на ръкохватката й беше оформен в единия си край като стрелка, сочеща право към сърцевидната вдлъбнатина. Отдолу минаваше извита пунктирана линия като пътека с поставени на равни разстояния знаци.

Какво пишеше на Вещерския камък? „Отивам на 18 места.“ Но на фигурата се виждаха само четири точки. Останалата информация трябваше да е скрита в Камъка сърце.

Отстрани на вдлъбнатината имаше гравирани множество вълнообразни линии, които вероятно обозначаваха планински хребети, хълмове, каньони и други земни форми. Но може би служеха просто за „бял шум“, добавен там, за да обърква и отвлича вниманието на зрителя.

Тя знаеше какво трябва да се направи. Камъкът от Пътеката трябваше да бъде напаснат с Камъка сърце, след което и двата да се свържат с петото, последно парче от пъзела. Камъкът Алфа. Който можеше да се окаже невъзможен за откриване, понеже — доколкото тя знаеше — орденът вече не съществуваше. Надяваше се, както и баща й се бе надявал преди четирийсет години, съвременната технология да запълни празнотата и да открие липсващата отправна точка. Камъкът от Пътеката и Камъкът сърце, сглобени един с друг, би трябвало да образуват достатъчно пълна карта. Нищо в цялата история не изглеждаше лесно. Което бе разбираемо — залогът беше огромен. А задачата се усложняваше от страстната отдаденост на мъже, поели на плещите си отговорността за опазването на това изгубено богатство. Такива като Франк Брекинридж.

През 1973-та баща й се бе опитал да открие златото, вярвайки, че времето му е дошло. През онези години нямаше интернет, нямаше двайсет и четири часови новинарски канали, нито социални мрежи. Беше лесно за двама учени да враждуват помежду си незабелязано от света. Днес техните битки биха захранвали повече блогове, отколкото човек можеше да преброи. От личното пространство не бе останало нищо. Конфликтът им бе приключил, когато Франк Брекинридж най-после бе успял да укрие Камъка от Пътеката и Камъка сърце. Сега единият отново се бе появил. От Грант зависеше да намери другия.

Тишината в жилището от успокояваща бе станала потискаща, после заплашителна и Даян се улови, че се вслушва в звуци, на които обикновено не би обърнала внимание. Звуци като изскърцване на под, простенване на стари тръби, тихото мърморене на далечен телевизор. Бе навлязла в пространството на Алекс и имаше усещането, че стените я гледат осъдително. Ако можеха да виждат, те току-що бяха станали свидетели на шокираща сцена: тя и Грант в леглото на Алекс. За нея бе важно да го направи. Един акт на неподчинение, какъвто не бе посмяла да си позволи, докато Алекс беше жив.

Тя се чувстваше неспокойна, хваната в капан; опитваше се да прогони от съзнанието си тревожното усещане за опасност. Още чуваше скърцането на пружините под телата им и това я караше да изпитва странна смесица от срам и облекчение, от чувство за вина и прилив на радост.

— Какъв лицемер беше само! — прошепна тя на мъртвия Алекс.

Даян беше в шок от убийството на Мартин Томас, но бе запазила възраженията за себе си. Може би Кенет беше прав — Грант беше склонен към безразсъдство. Слава богу, той никога не се съмняваше в себе си и бе постъпил така, както бе сметнал за нужно. А може би беше прав. Ако съществуваше начин да се направи връзка между всичко това и нея, вече щяха да са я потърсили. Но нищо такова не се бе случило. Нещата се движеха в правилната посока и от плещите й сякаш започваше да се вдига голяма тежест. Затова щеше да запази за себе си чутото от Грант. Нито брат й, нито Ванс щяха да научат. Заедно с още нещо.