Стив Бери
Изчезналият орден (64)

62

Грант се бе върнал отново в Замъка, този път придружен от баща си. Двамата бяха успели да се вмъкнат вътре с последните посетители за деня, като се бяха помотали около експонатите на приземния етаж, преди да преминат в Шърмър Хол — там, откъдето бе избягал първия път.

— Тук е променено — бе казал Франк. — Правили са ремонти, боядисвали са.

— Ти не си идвал тук от пенсионирането си?

— Не съм изпитвал нужда.

Една от промените беше присъствието на камери. От които немалък брой бяха в Шърмър Хол.

Магнитната карта на Мартин Томас беше у него, но той си каза, че би било глупаво да я ползва отново. След преживяното в Залата с вкаменелостите знаеше, че го следят. Което го бе накарало да попита баща си какво изобщо правеха тук, но старецът му бе отговорил, че нямат избор. Тъкмо тук, в Шърмър Хол, преди двайсет и пет години се бе провела церемонията по пенсионирането на баща му. Въпросния ден залата беше пълна с колеги, дошли да го изпратят. Днес тълпите бяха изцяло от туристи. В северната стена, близо до един от ъглите, се намираше същата сводеста врата, която помнеше от едно време. Беше с табелка: вход ЗА външни ЛИЦА ЗАБРАНЕН. Бравата беше във вид на топка с обикновена ключалка. За негова изненада, баща му извади от джоба си ключ.

— Тази ключалка е още от Втората световна война — каза му той. — На място като това нещата се променят бавно. „Смитсониън“ е и изследовател, и роб на историята.

— Защо пазиш този ключ?

— За в случай че един ден се наложи да се върна.

В залата имаше охранителни камери, но всички бяха насочени към средата, където бяха витрините с експонати. Никой не се интересуваше какво става по ъглите. Те изчакаха подходящия момент, докато хората се точеха към изходите, небрежно отвориха вратата и влязоха. Озоваха се при познатото спираловидно стълбище, което водеше от подземието към горните етажи. Подминаха втория етаж и влязоха в една от стаите на северната кула. Там изчакаха сградата да се опразни.

— По време на Гражданската война Джоузеф Хенри бил арестуван и изправен пред Линкълн — каза баща му. — Най-образованият човек на държавна служба, секретарят на „Смитсониън“, обвинен в шпионаж.

Грант не знаеше това.

— Офицерът, извършил ареста, от месеци предупреждавал началниците си, че Хенри е на страната на противника. Сега вече разполагал и с доказателства, след като видял предишната вечер как от това място тук се подавали светлинни сигнали до войските на Конфедерацията. И така, офицерът довел Хенри пред Линкълн. Президентът го посочил с пръст и казал: „Ето че ви заловихме. Имате ли нещо да кажете, професор Хенри? Каква причина можете да изтъкнете, за да не бъдете осъден незабавно на смърт?“. Но Хенри само се усмихнал. Тогава Линкълн се обърнал към офицера и му обяснил, че той, Хенри и още двама се били изкачили предишната вечер на северната кула и подавали светлинни сигнали към заобикалящите града хълмове като експеримент. С което случаят бил приключен.

Странна история, каза си Грант.

— Въпросният офицер е сбъркал, и то не по тази линия — продължи баща му. — Джоузеф Хенри никога не е бил един от нас.

— Все казваш нас. Колко сте общо?

— Достатъчно, за да доведем делото докрай.

Наближаваше 9:20 вечерта. До кулата не достигаха почти никакви звуци, но беше трудно да се каже дали долу беше чисто. В даден момент трябваше да слезе долу, за да провери. През прозореца се виждаше улицата, изпълнена с хора.

— Ти се смяташ за храбрец — каза Франк. — Е, добре. Слушай ме сега внимателно. Тази нощ по някое време ще отворят гробницата на Смитсън. Когато това се случи, ти ще си там и искам от теб да изпълниш абсолютно точно това, което сега ще ти кажа.

Малоун влезе отново в криптата на Смитсън. Бяха се върнали от дома на Брекинридж и от една работилница в подземието се бяха снабдили с нужните им инструменти. Замъкът беше празен, а камерите на приземния стаж бяха изключени за два часа по заповед на Стам. Като претекст бяха цитирани някои деликатни ремонтни работи, които уредникът на института лично щял да ръководи.

Малоун и Стам коленичиха от едната страна на гробницата.

— Червеният мраморен панел тук е залепен със строително лепило за основата — каза Стам. — Достатъчно здраво, за да го държи на място, но не чак толкова, че да не може да се сваля при нужда. Чел съм всички бележки и доклади на Брекинридж по случая.

Плочата изглеждаше закрепена за съседните с шпицове, но Малоун допускаше, че те имат чисто декоративна функция. Стам опря върха на длетото в една от сглобките и го удари няколко пъти с чук, като местеше длетото нагоре-надолу. След това повтори същата операция от другата страна на плочата, докато строителното лепило изпука и плочата се отлепи. Малоун беше подложил ръце отдолу, за да я хване, когато се отдели от фундамента. Както и стана. Той сложи внимателно плочата на пода. Отвътре имаше тясна кухина, която минаваше през цялата дължина на бетонната основа. В кухината се виждаше единият край на малък махагонов ковчег със сребърни дръжки.

— Вътре има само кости — каза Стам. — Не е нужно да е голям.

— И ако искаш да скриеш нещо, няма да го сложиш в този край.

Което означаваше, че ковчегът трябва да бъде изваден. Малоун бръкна вътре и хвана едната сребърна дръжка. Ковчегът се плъзна навън с известна съпротива. Той си спомни, че според доклада на Брекинридж останките на Смитсън били поставени в запечатан меден контейнер, който на свой ред прилягал плътно в дървения ковчег. Стам застана от едната страна, Малоун заобиколи от другата и двамата заедно извадиха ковчега и го поставиха на пода.

— Май Смитсън не може да намери покой на онзи свят — каза Стам — За четвърти път му местим костите.

Малоун приклекна и надникна в празната ниша. В дъното й забеляза някакъв предмет. Пресегна се и внимателно го придърпа към себе си, докато пред очите му не се разкри камък с формата на сърне, по трийсетина сантиметра дълъг и широк и около два пръста дебел.

Бавно и много предпазливо той го извади навън.

Върху лицевата му страна бяха гравирани множество лъкатушещи линии, но тази в центъра, с поставени на равни разстояния точки, се набиваше в очи. Същата като на Камъка от Пътеката. Само че този път имаше крайна точка със стрелка и обърнато U, символизиращо мина.

Той внимателно обърна камъка от другата страна и видя, че на гърба му по диагонал бяха издълбани шест малки правоъгълника. Малоун предположи, че се поставя с лицевата страна нагоре в сърцевидната вдлъбнатина на Камъка от Пътеката, който ги очакваше в Музея на американската история. Камъкът сърце щеше да образува заедно с него шифрована карта.

Както се бяха споразумели предварително, Стам бързо щракна няколко кадъра на камъка с 35-милиметровия фотоапарат, който бе донесъл от кабинета си, после още няколко с мобилния си телефон.

— А сега да затворим гробницата…

В този момент осветлението угасна. Цялата сграда потъна в мрак.