Стив Бери
Изчезналият орден (48)

46

Малоун беше застанал до болничното легло на Стефани. След като си тръгна от Музея на американската история, той реши да се отбие при нея на път за дома на Франк Брекинридж. Рик Стам му бе осигурил кола и му бе казал, че пенсионираният уредник наближава осемдесет и живее сам, затова той реши, че посещението може да почака. По-важно беше състоянието на Стефани.

Тя лежеше неподвижно сред плетеница от тръбички и кабели; с ръце отстрани на тялото. Двамата бяха преживели толкова много заедно — добро и лошо. Той й дължеше повече, отколкото някога би могъл да й изплати. Беше започнал работа като юрист във Военната прокуратура, обречен на скука по настояване на доброжелатели — все хора, познавали покойния му баща, за които пилотирането на изтребители не бе най-разумното поприще за сина. А той вече се бе влюбил в летенето. За него нямаше нищо по-добро. Но почитта към загиналия му баща го бе накарала да се вслуша в гласовете на други и да се съобрази със съветите им.

Всичко това обаче се промени в деня, когато Малоун срещна Стефани Нел. И чак тогава разбра какво всъщност бяха имали предвид приятелите на баща му. Стана агент в отряд „Магелан“ към Министерството на правосъдието. При това запази чина си на капитан от военноморския флот чак до момента, когато напусна едновременно и отряда, и флота и се пресели в Дания. Сега беше книжар. Или нещо такова. Какво ли щеше да си помисли баща му? Можеше само да се надява, че той ще се гордее със сина си.

Вратата на стаята се отвори и вътре влезе Дани Даниълс. Малоун не го бе виждал от деня на клетвата на новия президент, когато той, Касиопея, Даниълс и Стефани излязоха за последен път от Белия дом.

— Как е тя? — попита Даниълс.

— Сестрата казва, че няма промяна. Все още е в кома.

— Някакви улики кой е стрелял по нея?

— Видях го, но се изплъзна.

— Казвай! Разправи ми всичко.

И Малоун му разказа за „Смитсониън“, за Рицарите на Златния кръг, за станалото в Арканзас, както и за събитията от последните часове.

— Цялата история започва заради някаква жена, член на Консултативния съвет към библиотеките на „Смитсониън“. Казва се Даян Шъруд. Вдовица е на сенатор Шъруд — продължи Малоун. — Той е бил в управителния съвет на „Смитсониън“, което прави проблема особено деликатен. Допускам, че сте се познавали със сенатора.

— Беше ми близък приятел. Между другото, пред теб стои най-новият сенатор от Тенеси. Преди малко положих клетва да доизслужа мандата на Алекс.

— Мога само да гадая как сте успели да го направите. А защо ли нещо ми казва, че може да е свързано със случващото се тук?

— Защото е. Двамата с теб май се забъркахме в една и съща каша.

И Даниълс му разказа какво бе видял и чул през последните двайсет и четири часа, като накрая добави:

— Приятелката на Алекс обясни, че мъжът, който е проникнал в апартамента му и е взел дневника, бил на средна възраст, бял, с родилно петно на шията.

— Това е същият, който уби Мартин Томас и вероятно застреля Стефани.

— При това е имал ключ от апартамента, което значи, че Даян му го е дала. Това я прави съучастник в убийство и евентуално в опит за убийство. Бих те посъветвал да я пораздрусаш здравата.

— Директорът ме помоли да не го правя.

И той му обясни гледната точка на председателя на Върховния съд.

— Уорън Уестън е един глупав фукльо — каза Дани. — Отдавна трябваше да е в пенсия, но се заинати и остана във Върховния съд само за да не му назнача аз заместник. Няколко пъти пращахме хора да му напомнят, че може би е време да се пенсионира, но той ги връщаше с едно учтиво „Вървете по дяволите!“.

— Той е пряко замесен в тази история. Лично наблюдава развитието. Освен това съвсем целенасочено намеси първо мен, после Стефани.

Двамата се бяха дръпнали встрани от леглото, сякаш Стефани би могла да ги чуе. Де да можеше…

Даниълс прекара пръсти през гъстата си посивяла коса.

— Уестън може и да е прав. Ако ги уплашиш, те просто ще се покрият. По-добре да ги оставиш да правят каквото искат. Но на онова, с което се е захванал председателят на Камарата, трябва веднага да се сложи край. Той е с няколко крачки пред мен и трябва да го настигна.

Малоун започваше да разбира по-добре смисъла на това временно назначение.

— Сенаторският пост отваря много врати, а?

— Абсолютно. Ние и без това се включихме късно в играта. Дано да не е твърде късно. Знам, че навремето бащата на Даян е работил в „Смитсониън“. Но не бях чувал нищо за увлечението му по Златния кръг. Не знам и за брат й, но скоро ще науча. Трябва да си призная, че рицарите са ми непознати. Някога моят дядо ми е разказвал за тях. Били са голяма работа в Тенеси. Дори са имали замък в окръг Блаунт.

— Бих ви посъветвал да се запознаете, понеже играят централна роля в случая.

— Кръст в кръг говори ли ти нещо?

— Да. Един от символите им.

Тогава Даниълс му разправи за медальона, който приятелката на Алекс Шъруд му бе дала.

— Даян ми каза, че поръчала два. Един за нея, един за Алекс.

— Тази жена е намесена.

— Определено. Освен това същият символ беше отпечатан върху дневника на брат й. Едва ли е съвпадение.

И двамата помълчаха, загледани в Стефани, която дишаше с помощта на машина.

— Тя е важна за вас, нали? — попита Малоун.

— Обичам я. И тя мен.

— Изглеждате едва ли не облекчен след тези думи.

— Така е. Време беше. Затова не мога да я оставя да умре точно сега.

Даниълс се върна при леглото и взе ръката на Стефани. Малоун си каза, че този човек едва ли би направил подобен жест в присъствието на кой да е, и му беше благодарен за доверието. Видя и очите му. В тях се четеше безпокойство. А може би и малко страх. Той също се страхуваше.

— И още нещо — каза Даниълс, без да откъсва поглед от Стефани. — Когато откриеш онзи мъж с родилния белег, искам да участвам в елиминирането му.

— Тоест искате да го убиете.

— Ако ми се удаде възможност.

— Сигурно съзнавате, че това е последното, което Стефани би искала да направите.

— Ще го преживее.

— Уестън е на мнение, че онзи другият, Франк Брекинридж, би могъл да запълни някои празноти в познанията ни.

— Внимавай с Уестън. Никога не съм го смятал за особено надежден. Но аз мразя съдиите изобщо, вероятно вината е в мен.

Малоун също не беше голям почитател на хората в черни роби. Онези от тях, които бяха заслужили уважението му, се брояха на пръстите на едната ръка.

— Трябва да вървя — каза Даниълс. — Ще се върна по-късно. Смятам да прекарам нощта тук.

— Когато науча повече, ще ви се обадя.

— Даян Шъруд и Лушъс Ванс са намислили нещо лошо. Брат й също. От нас зависи да разберем какво. Пипай внимателно, Котън. И още нещо. Аз поех сенаторското място на Алекс и всичко свързано с него. Така че вече съм и в управителния съвет на „Смитсониън“. Ако има начин да използваш това, само кажи.

Малоун кимна и тръгна към вратата.

— А какво смятате да правите, докато аз съм при Брекинридж?

— Да смачкам главите на няколко змии.