Стив Бери
Изчезналият орден (65)

63

Дани пътуваше на задната седалка; до него седеше Фризъл. Отпред бяха шофьорът и още един мъж, които през цялото време мълчаха. Той познаваше този тип хора. Вършеха каквото им се кажеше. Кого всъщност бяха изпратени да пазят? Той си даваше сметка, че който и да беше желаещият да разговаря с него, бе проявил достатъчно съобразителност да изпрати Фризъл, защото Дани не би се качил в колата с кого да е.

— В какво си се замесил? — попита той тихо приятеля си.

— По-добре се запитай в какво ти си се замесил.

Известно време пътуваха мълчаливо, докато колата пое в посока запад към вътрешността на Вирджиния.

— Слава богу, че нямам охрана — каза Дани, опитвайки се да разведри атмосферата. — Тогава малката ни разходка щеше доста да се усложни.

— Едва ли — отвърна Пол.

Дани забеляза, че старият му приятел е напълно сериозен — толкова сериозен, колкото никога преди не го бе виждал.

— Ти за Ванс ли играеш? Съгласен ли си с онова, което е намислил?

— Съгласен съм с целите му, но не и с него самия или с методите, които прилага.

Странен отговор. И тогава Дани си спомни какво му бе разказал Котън за Рицарите на Златния кръг.

Той протегна ръка.

— Вътре ли си?

Фризъл го огледа строго, преценяващо, после пое подадената му ръка и отвърна:

— Вътре съм.

И двамата се здрависаха със сплетени пръсти; усещането беше доста особено. Пол пръв отдръпна ръката си.

— Знам, че не си член на ордена. Но се радвам, че си даваш сметка какво означава това.

— Може би не си давам. Имаш предвид измяна?

— Никога!

 

 

След Феърфакс колата отби на един необозначен тъмен разклон. Дани беше любопитен да знае къде го водят, но заедно с това го измъчваше и мисълта за Стефани. С това пътуване той отлагаше връщането си при нея в болницата. Но знаеше какво би му казала тя.

Забрави за мен и си върши работата.

Пътуваха около километър и половина по неосветено шосе, докато накрая спряха на празен паркинг пред затворена крайпътна закусвалня. Двамата мъже на предната седалка бързо слязоха, за да им отворят вратите.

— От доста време не ми бе оказвана такава любезност — заяви Дани.

— Натам — само каза Пол, сочейки с ръка сградата.

Приближиха се до входната врата, която беше отключена, и влязоха вътре. Миризма на белина и старо олио го удари в носа. Нито една лампа не светеше, заведението тънеше в мрак.

— Влизайте, господин президент — чу се глас от другия край на помещението.

Глас на робот. Електронно модулиран. Обзе го раздразнение.

— Нужно ли е всичко това?

— Съжалявам — каза гласът. — Извинявам се за предпазните мерки, но беше време да поговорим лице в лице.

— Това не е лице в лице — сопна се Дани.

— Съжалявам, но е най-доброто, което мога да ви предложа.

Той вече се бе досетил за част от сценария.

— Откога наблюдавате апартамента на Алекс Шъруд?

— От известно време. Малко преди смъртта му. Когато научихме, че е намесен.

— Даян Шъруд представлява проблем за вас.

— Меко казано, но иначе вярно.

— Винаги ли сте такъв параноик?

— Просто съм предпазлив, каквито трябваше да бъдат Лушъс Ванс и Даян Шъруд.

Явно нито един от тях не беше свързан с този човек, по той се сети за друга възможна връзка, която звучеше по-логично. Началничката на кабинета му го бе информирала за брата на Даян Кенет Лейн. Бил председател на Комитета за спасяване на Америка, чието седалище било недалече от Капитолия във Вашингтон, в квартал, който не се славел с ниските си наеми. Тя бе успяла да се снабди и със снимка на Лейн, в когото той моментално бе познал третия мъж на събирането в дома на Шъруд онази вечер.

— И така, Ванс или Даян са казали на Кенет Лейн какво знам, а Лейн е казал на вас. После, когато се свързах с Пол, са възникнали твърде много въпроси.

— Не беше точно така. Но сте близо — каза гласът.

Този човек започваше да му лази по нервите и Дани реши да мине по същество.

— Предполагам, че вие сте тези, които финансират комитета на Кенет Лейн. Самият Лейн няма пари да се усмихне.

— Това си е наше право като граждани. Имаме свобода на изразяването и на събиранията.

— Никога не съм твърдял обратното. — Той се обърна към Пол. — Ти участваш ли в тази идиотщина?

— Дани, близо сме до бройката трийсет и четири щата, необходима за свикване на нов Конституционен конвент.

— Внимавайте какво си пожелавате. — Той се обърна отново към гласа отсреща. — Лейн е дал на Алекс Шъруд един бележник, в който подробно бил описал с какво се е нагърбил както по линия на комитета си, така и чрез Лушъс Ванс. Бас държа, че това е било в нарушение на политиката на ордена ви, с което е предизвикал вашия интерес. Е, сега още по-близо ли съм?

Гласът не отговори.

— А когато Алекс му е заявил, че не желае да има нищо общо с това, взел, че паднал от висока скала в реката.

Изпадаше в догадки, но защо не? Тези хора определено имаха мотив за убийство.

— Там е работата, Дани — каза гласът, — ние нямахме нищо общо с Алекс, със смъртта му или с плановете на Ванс. Абсолютно нищо. Затова разговаряме с вас сега.

* * *

Даян избяга от апартамента веднага след като Даниълс си тръгна от там. Не искаше повече да се доближава до това място. Твърде много призраци и неканени посетители обикаляха наоколо. Още нямаше вест от Грант, което я тревожеше, и реши да си вземе стая в хотел.

Всичко около нея се разпадаше. Ако само допреди няколко часа нещата вървяха добре, сега положението висеше на косъм. Ванс беше в паника, но не чак парализиран от страх. Това беше предимството на силните мъже. Пречките по-скоро ги стимулираха, отколкото ги спираха. Той й бе обещал, че всичко ще се случи на сутринта, още при гласуването на Комисията за правилниците, и на следващия ден, когато щеше да бъде вотът в пленарна зала. Що се отнасяше до съкровището, разполагаха вече с три от петте камъка. С малко късмет скоро Грант щеше да осигури и Камъка сърце, така че можеха да започнат издирването на трезора. Но кой ли бе проникнал в апартамента и задигнал ключа? Два пъти се бе опитала да се свърже с Грант, но системата я препращаше към гласова поща.

Сега седеше в тишината на хотелската си стая и се насилваше да мисли за нещо друго. Но тревогата, гневът и отчаянието не й даваха покой. Стресна я звънът на телефона. Тя го грабна, като се надяваше да е Грант. Но на дисплея видя, че е брат й.

— Какво има, Кенет? — попита тя вместо поздрав.

— Госпожо Шъруд, трябва да поговорим. Важно е.

Непознат глас.

— Къде е Кенет?

— Тук е. При нас.

Не беше точно заплаха, но по гръбнака й премина ледена тръпка.

— Кои сте вие?

— Ние съм тези, на които вие се преструвате.

Един миг й бе нужен, за да схване значението на думите му.

— Какво искате?

— Искам да ми донесете всички снимки и бележки, отнасящи се до камъните.

— Откъде знаете за тях?

— Както ви казах, ние сме тези, на които вие се преструвате.

Но възможно ли беше това? Баща й я бе уверил, че орденът отдавна не съществува, а и оттогава бе минало много време.

— Рицарите ги няма.

— За нещастие на вас и брат ви, това не е така.