Стив Бери
Изчезналият орден (28)

26

Малоун погледна часовника си. Скоро щеше да стане сряда. Какъв ден само! Започнал рано сутринта в една чудесна стая в планинската хижа. И завършил тук — в лепкавата жега на тази пролетна нощ в Арканзас, след като на два пъти го бяха нападали, стреляли бяха по него, а накрая го гониха и пчели.

— Какво представлява трезорът? — попита той Тери Морз.

— Там държат всичкото злато и сребро.

После Морз им разправи цялата история. Започна от втората половина на XIX в., когато стотици тайници били разкрити, а стражите били освободени от задълженията да ги охраняват повече. Рицарите на Златния кръг потъвали в забвение. Оставало някакво лоялно ядро, но било твърде малобройно, за да има някакво влияние. Идеята за ново отцепническо движение изглеждала като недостижима мечта. И така, било взето решение за окрупняване на богатството на ордена, за да бъде по-лесно управляемо и готово за ползване в подходящ момент.

— Това били времената на Клана — каза Морз. — Всички се занимавали с тях и с техните линчове и запалени кръстове. Лоши хора. Нямали нищо общо с рицарите.

Дядото на Малоун се бе разграничил по подобен начин от Ку-клукс-клан.

— Татко помогнал за пренасяне на голяма част от златото от тук до Канзас Сити, откъдето го поели други рицари — продължи Морз. — Каза ми, че копаенето ставало бавно и тихо, за да не бие на очи. Минали трийсет години, докато съберат по-голямата част на едно място.

— Ти не беше ли обяснил, че баща ти не умеел да разчита знаците по дърветата? — попита Касиопея.

— Не е знаел как. Но дошли рицари, които умеели.

— Из цялата страна ли е имало скрити съкровища? — попита Малоун.

— Доколкото знам, били заровени навсякъде, но най-много имало в Арканзас, Тенеси и Кентъки. Колкото по-далече от навлеците от Север, толкова по-лесно било да се скрият.

Това звучеше логично. Колкото по-малко федерални войски имало наоколо, толкова по-голяма свобода на действие имали организации като Рицарите на Златния кръг.

— Още не си ни разправил за трезора — напомни Малоун.

— Защото и аз не знам кой знае колко. Само, че съществува и онзи камък показва пътя към него. Викат му Вещерския камък заради онази фигура с шапката.

Касиопея извади телефона си и Малоун отново разгледа гравираните изображения.

— Откъде се е появил този камък? — попита той Морз.

— Знам тази история от баща ми, а той от неговия дядо.

Каруцата спря почти до дървената ограда. Пътят с издълбаните коловози продължаваше между два реда дървета още десет километра изток и стигаше чак до града. Преди няколко дни оттук бе минало торнадо и бе проправило своя собствена пътека. Падналите клони на дървета вече бяха отстранени и пътят на впряга от три коня към горите на Арканзас беше разчистен.

— Хубаво дърво на старейшините сте си намерили — провикна се младият каруцар.

Вековният дъб се извисяваше в единия край на двора също както преди седемдесет години, когато семейство Морз се бе заселило по тези места. Дънерът му беше близо два метра в диаметър, а размерът на короната и дебелината на масивните му клони издаваха възрастта и силата му.

— Така е — извика в отговор Грейди Морз. — Чероките са седели под това дърво и са преговаряли с губернатора на територията още през хиляда осемстотин и осемнайсета. Така са получили цялата гора северно от реката.

Такива дървета с могъщи разперени корони, под които да се съвещават местните първенци, бяха нещо обичайно за Арканзас. Грейди Морз особено се гордееше със своето. Той огледа внимателно двамата посетители. Каруцарят беше младо яко биче, докато другият мъж приличаше повече на него. Възрастен, с пепеляво сипаничаво лице и мършаво телосложение, и с бяла брада, стърчаща от издължената долна челюст.

— Трябва да говоря с вас — каза по-възрастният мъж; гласът му беше твърд и отчетлив, като глас на човек, несвикнал да му се възразява.

Грейди стискаше пушката в ръце — елементарна предпазливост в присъствието на непознати.

— За какво?

— За задълженията ви като страж, сър.

Той слезе от каруцата и се провря през една пролука в оградата. Докато се приближаваше към него, Грейди забеляза воднистите очи със зачервени клепачи и тъмни сенки — очи на човек, обладан от демони. Едното око го наблюдаваше внимателно; другото беше замъглено от болест. Бръчките по шията и кафявите петна по ръцете му издаваха напреднала възраст. Оредялата посивяла коса беше в същия цвят като вълнения костюм.

— Може ли да стисна ръката ви? — попита посетителят.

Те се здрависаха; ръката на стареца беше силна, дланта му леко влажна и Грейди усети как безименият и малкият пръст се вплетоха в неговите.

— Вътре ли си? — попита мъжът.

— Вътре съм — отвърна Грейди.

— За около час той разправил на дядо за Вещерския камък — каза Морз. — Носел го със себе си в каруцата.

— Никога не си ми казвал това — обади се Лия.

— Не му беше времето. Трябваше да поемеш и това задължение, което си мислех, че ще си против да направиш. Затова си мълчах.

— А защо го казваш на тези хора?

— Защото не искам нито ти, нито аз да идем в затвора.

— Какво се е случило по-нататък? — попита Малоун. — С камъка?

— Каруцарят и старецът продължили пътя си навътре в гората. След два дни се върнали и казали на дядо, че били скрили камъка, като оставили знаци както винаги.

— Ти си специален — каза старецът на Грейди. — Избран си да поемеш този дълг заради заслугите на семейството ти към каузата.

— Сражавах се във войната и съм убил достатъчно врагове.

— Така ми казаха. Затова искаме сега да пазиш камъка, както си пазил златото ни.

С тези думи старецът се качи на каруцата.

— Имам един въпрос — каза Грейди.

— Чудех се кога ще стигнеш и до него. Оценявам търпението ти. Заради него, както и заради дискретността си, бе избран да изпълниш този върховен дълг. Искаш да знаеш как се казвам, така ли?

Грейди кимна.

— Аз съм Джеферсън Дейвис, бившият президент на Конфедеративните американски щати, а сега непомилван бунтовник, до живот лоялен на нашата велика кауза.

— Това е станало през хиляда осемстотин седемдесет и седма — довърши Морз.

— Джеферсън Дейвис лично е донесъл камъка, така ли?

— Бог ми е свидетел, че да.

Казаното от Морз по нищо не се различаваше от историите, които му бе разправял дядо му за събитията в Джорджия след войната — неща, които малцина по онова време имали привилегията да знаят. По онова време хората всъщност били способни да пазят тайна, защото имали чувство за дълг — както към дадена кауза, така и към принципите си.

— Джеф Дейвис е бил рицар високо в йерархията — каза Морз. — Може дори да се окаже, че е бил глава на ордена. Не знам. Камъните са били общо пет. Единият беше при нас, но нищо не ни е казвано за останалите четири.

— А как се озова от земята при пчелите?

Морз се засмя.

— Моят прадядо ги е поизлъгал. Тръгнал е след тях и два дни ги е следил в гората. Знаел е точно къде са заровили камъка. И е показал мястото на татко.

— А кой го изкопа?

— Аз. Преди около четирийсет години. Тогава както сега идваха разни хора да разпитват. Едни такива едва успях да прогоня и си казах, че само с плашене не става тая работа, скоро ще трябва да отупам някого или още по-лошо. Слава богу, не се стигна дотам. Но тогава реших, че камъкът ще е в безопасност, ако го сложа при кошерите.

Малоун оглеждаше изображението на телефона. Закачулената фигура вляво, с широката си роба с избродиран на ръкава кръст, приличаше на член на Ку-клукс-клан. Високата островърха шапка с лента обаче не пасваше. Освен това държеше кръста наопаки. Странно. Той отново прочете надписа на развален испански в горния десен ъгъл. Пътят е опасен. Отиди на 18 места. Потърси картата. Потърси сърцето. Разгледа привидно безразборните знаци и цифри, разпръснати около човека с робата. Извита линия, следвана от буквата „О“ в кръг. Още една извита линия, още едно „О“ в кръг. Всичко това водеше към сърце с написана в него цифра 4. После 8 — N — Р. Всичко това образуваше някаква поредица от подредени символи, които започваха от кръста и описваха нещо като път.

Или може би послание.