Илан Мастаи
Всички наши грешни дни (92)

92.

Татко си ляга. Грета решава да се оттегли в бившата си спалня, сега рядко използвана гостна. Пени отива до банята. Мама ме хваща под мишницата, твърдо, отвежда ме до кабинета си и затваря вратата.

— Страдам от депресия — казва ми. — На лекарства съм. „Лексапро“.

— Татко знае ли?

— Разбира се, че знае. Не е тайна.

— Тогава защо аз не знам?

— Не сменяй темата — казва тя.

— Коя е темата?

— Тази депресия може да е наследствена.

— Мамо.

— Дете с родител, който страда от нея, искам да кажа клинично, е три пъти по-вероятно също да я има.

— Не съм депресиран.

— Точно това казвах двайсет и четири години. Имам преплитане в мозъка, Джон. Правех всичко възможно да го разплета през целия си живот. Съжалявам, че го предадох на теб. Но ако чувстваш дълбоко в себе си, че не заслужаваш щастие, трябва да разбереш, че това чувство е болест също като рака, маларията и грипа.

Започва да плаче. И е все едно дали съм пътешественик във времето, сбърканяк или просто тип с пълна с лоша химия глава — все пак боли да гледам мама да плаче.

— Добре — казвам й. — Ще се прегледам. Ще говоря с някого. Ще направя каквото прави човек, когато иска да научи дали е депресиран.

— Благодаря ти.

— След като се върна от Сан Франциско.

Мама затваря очи и по лицето й пробягва мозайка от невербални реакции. Когато ги отваря и ме поглежда отново, е със състрадание.

— Нормално е, знаеш ли — казва. — Да се чувстваш като измамник.

— Какво?

— Слушах. Чувстваш се като измамник. Самоубедил си се, че си плагиатствал най-добрите си идеи от друго измерение.

— Всички онези сгради, които определят като толкова смели и визионерски, не аз ги измислих. Сънувах ги и си ги присвоих. Не съм някакъв гений. Аз съм крадец на идеи и рано или късно ще го разберат

— Точно така се чувства всеки — казва мама. — Не мислиш, че се чувствах така, когато започнах да преподавам ли? Когато написах първата си книга? Когато станах декан? Всички се чувстваме като измамници. Това е тайната на живота. Всеки импровизира.

— Знам какво е синдром на натрапника. Не е това.

— Добре — казва тя, — не си някой преуспял архитект. Ти си мошеник и крадец. Само че плагиатстваш сгради, които не съществуват. Тъй че помисли малко дали всеки, който създава нещо ново, не се чувства така. Сякаш няма нищо общо с това. Сякаш са го дръпнали от етера и са се подписали отдолу и уважението е незаслужено.

— Не, мамо, това е нещо друго.

— Стана малко по-известен. Дори малко слава може да обърка главата ти. Това е когнитивно заболяване, знаеш ли, славата? Някога е била само за кралските особи и знаем какви са били. Не си падам много по Фройд, но нещо в славата кара „то“ и „свръхаз“ да погълнат „аза“ като анаконди в клетка малко преди да се изядат една друга. Славата изкривява идентичността ти, увеличава тревогите ти и те опразва като тиквен фенер. Тя е искрящ прах, който изгаря всичко, което докосне, като киселина.

— Мамо, аз съм архитект. Едва ли толкова прочут. Може би леко известен.

— И виж какво стана.

— Какво имаш предвид?

— Станал си леко известен от шест месеца и фактът, че това съвпадна с това, че малко превъртяваш, е, какво, несвързано? Случайно съвпадение? Знаеш ли какво казва Юнг за съвпадението? Казва, че това, че не можем да видим крайната цел, не означава, че няма път.

— Твърде уморен съм, за да продължаваме да говорим за това. Особено ако ще въвличаш Фройд и Юнг, това просто е жестоко.

— Тогава помисли за това последно нещо — казва мама. — Няма връщане назад. Тази разочароваща, закърняла реалност, в която си изхвърлен, тук нямаме никакви машини на времето. Родната ти планета е изчезнала завинаги. Знаеш това, нали?

Свивам рамене. Някак не мога да го кажа на глас.

— Може би всичко това е вярно. Може би наистина крадеш всичките си най-добри идеи от твоята вълшебна Дисниленд. Но ако онзи свят е изгубен и ако, както твърдиш, ти си този, който го е погубил, тогава не дължиш ли на онзи свят да направиш този по-добър?

— По-добър как?

— Имаш отговорност. Ти си единственият, който може да ни покаже как изглежда раят. Можеш да ни построиш бъдеще, в което да живеем. И имам предвид буквално, да го построиш в тухла, стомана и стъкло. Може да не смяташ, че си гений. Може да мислиш, че си мошеник, разбойник, чудовищен убиец на свят. Но ти си единственото, което имаме.

Не знам какво да отвърна на това. Звучи ми малко помпозно, но мама едва ли ще е първата майка с грандиозна представа за детето си.

— Проследи тази мистерия до Сан Франциско, Щом трябва — казва тя. — Но се пази и се върни при нас. Има работа тук, в този свят, света, в който живееш, не света, който сънуваш. На тях всъщност дори не им трябваш. За разлика от нас.

Мама ме прегръща, отваря вратата на кабинета си, тръгва по коридора към спалнята и остава вътре с татко.