Илан Мастаи
Всички наши грешни дни (85)

85.

Началният гамбит на татко е да обясни защо моделите на пътуване във времето в популярната култура не действат: защото Земята се движи.

Вече резюмирах това в четвърта глава, но ако сте прескочили тази част, добре, Земята се върти около оста си — наричаме това ден — като в същото време се върти около Слънцето — наричаме това година — което също се движи през Слънчевата система, която също се движи през галактиката, която също се движи през вселената, която като нищо би могла да се движи през мултивселената. Нямаме думи за онези движения, защото схемите са твърде огромни, за да се изчислят със сегашните ни инструменти. По същество е възможно цялата тази бъркотия да притежава очарованието на прецизен часовников механизъм, но единственото, което ние можем да видим, е самотният връх на най-малката стрелка на безкрайния циферблат на реалността.

Земята се движи през пространството наистина бързо, непрестанно, всеки ден. В трите и половина секунди, за които ще прочетете това изречение, планетата се завърта на миля около оста си. Пътуването във времето не е просто да се върнеш във времето — то означава и да прескочиш огромни разстояния пространство и да кацнеш в свръхспецифично местоположение, за да не се материализираш вътре в нещо. Или пътешественикът във времето трябва да е нематериален, или крайната точка трябва да е празна на молекулярно ниво, защото една заблудена частица в мозъка ти би могла да те убие.

Пени радва татко с това, че знае много повече за тази материя, отколкото човек би могъл разумно да очаква. По време на десерта обсъждат предимствата от създаването на херметичен пашкул, захранван от ядрен двигател, който излъчва проследима честота на полуразпадане, така че ако пътуването във времето изобщо бъде овладяно в бъдещето, да има безопасно място за пътешествениците във времето, където да пристигнат, и пряк път, който да следват. Теоретично това би могло да докаже, че пътуването във времето е възможно, защото, ако такъв пашкул е построен, вероятно някой от бъдещето ще се появи веднага щом бъде активиран — в крайна сметка, ако го построиш, те ще дойдат според татко.

В празнично настроение, той изравя прашна бутилка отбрана партида бърбън от кухненския долап и налива чаши за всички. Мама изглежда странно ревнива, сякаш е очаквала след вечерята да измъкне Пени и да й покаже още скъпоценности от книжната си колекция, но татко някак си е успял да хвърли куките си и не пуска. Мама прави няколко опита да върне разговора към литературата на XIX век посредством „Машината на времето“ на Х. Дж. Уелс, но татко държи здраво кормилото на разговора. Това е черта от характера му, с която мама тук не е свикнала, но аз я разпознавам като най-мекото възможно повторение на мъжа, който той трябваше да е. Жегва ме неловка носталгия за дома.

Грета е изпила твърде много чаши вино и ляга на дивана, докато Пени и татко обсъждат принципа за самоконсистентността на Новиков: че съществува само една каузално неизменна реалност и всяко нещо, което един пътешественик във времето би могъл да направи в миналото, винаги вече се е случило, тъй че настоящата времева линия няма как да се промени. Изсумтявам над втората си чаша бърбън, защото явно Новиков не е знаел за какво, по дяволите, говори.

Пени и татко си проправят пътя през разклоняващи се вселени и изкривяване на времевата линия, каузални цикли и хипотезата за самоизцеряващата се реалност. Грета задрямва. Мама се заема с чиниите. Аз пия твърде много бърбън. Имам чувството, че не съм проговарял от часове, макар вероятно да са по-скоро двайсет минути. Но когато навлизат във времевото сливане, взимам катастрофалното решение да се намеся.

— А времевото издърпване?

— Моля, какво? — пита татко и присвива очи към мен.

— Връщам се във време, преди да съм се родил — казвам, — и… не знам… неволно променям миналото. Какво става, ако изобщо не съм заченат? Ако съм роден, но не съм същата личност, макар и на най-нищожното генетично равнище? Не би ли трябвало да съществувам в променената реалност, за да съм се върнал във времето да причиня промяната?

Пени изглежда несигурна, сякаш не знае дали трябва да е напрегната или може би зарадвана, че въвличам татко в трънливата тема, която виси над живота ми, а вече и над нейния.

— Е, да — казва баща ми, — това горе-долу предполага времевото сливане. Не съществува множество от едновременни измерения, само една кохерентна реалност, така че каузалните промени в миналото се разсейват през времевата линия, за да се разрешат парадоксите. Но механизмите, които биха могли да направят такова нещо възможно, са мътни. Има ли някаква времева енергия, която се акумулира и освобождава в случай на парадокс, като ядрена реакция? И ако е така, защо би била ориентирана към разрешаване на времеви парадокси тук, на Земята, когато съществуваме в космическа метасистема, далеч по-мащабна от несъществения живот на едно конкретно човешко същество? Такова нещо бързо се свежда до някакъв необятен разум, който насочва събития и разплита конфликти, което вече става малко прекалено теологично за вкуса ми.

— Не говоря за бог — казвам аз. — Говоря за това, което действително се случва.

— Не знаех, че се интересуваш от тази материя — казва той. — Кога изобщо прочете книгата ми?

— Тази нощ беше чудесна — намесва се Пени. — Но става късно. Толкова много ти благодаря, че ме покани…

Пени притиска стъпалото си в моето, силно. Мама поглежда от кухнята, докато бърше ръцете си с кърпа за съдове.

— Ей сега идвам — казва тя. — Трябва да си намажа ръцете с овлажняващ крем, щом свърша с чиниите, иначе изсъхват.

— Фундаментално няма как да го знаем — казва татко.

— Не — отговарям аз, — ето какво става. Когато един пътешественик във времето промени миналото, преди да е бил жив, той се превръща във времева котва. Последващите събития се наместват така, че да се гарантира, че се е родил.

— Това не е ли просто каузален цикъл? — казва той.

— Не, защото когато се върнат в настоящето, всичко би могло да е радикално различно. Ти би могъл да си един опозорен гений, мама би могла да е мъртва Грета би могла изобщо да не се е родила, аз бих могъл да съм един дразнещ неудачник…

— Джон — казва Пени.

— Името ми би могло да е различно — продължавам аз. — Бих могъл да съм Том вместо Джон, но все пак да съм точно същата личност, в смисъл, генетично. Ако пътувах назад и после се върнех в променено настояще, то фактът на съществуването ми, плуващо по времевото течение, би изисквал събитията да се подредят така, че да се гарантира, че съм жив да получа съзнанието си в настоящето. Аз съм времевата котва, а разсейващият ефект през времето е времево издърпване.

Пълня чаша със смолистия на цвят бърбън. След това, за да демонстрирам, изливам го в друга чаша. Татко ми се отпуска назад заинтригуван, но скептичен.

— И какво? — казва той. — Течността би трябвало да е твоят ум, а чашите са различни реалности. Звучи твърде Ню Ейдж за мен. Съзнание, движещо се между времеви линии. Версията ти в промененото настояще би ли имала спомените ти от оригиналната реалност?

— Да — казвам, — но той би мислил за тях като за сънища. Или свръхактивно детско въображение. Би имал смътно усещане за безпокойство, че мястото му не е тук, че нещата не би трябвало да са така. Това би било маркирано като точно неговата персоналност. Може би малкото хора, които допуска до себе си, са притеснени, че страда от някакво социално разстройство или недиагностициран координат от спектъра на аутизма. Но иначе той изглежда функционален, дори способен в определени отношения, така че те потушават тревогите си и правят всичко по силите си да го запазят емоционално свързан с тях. И това би продължило така, докато двете времеви линии се синхронизират и оригиналната негова версия, истинското той, се върне от миналото. В този момент другото съзнание би завладяло и овладяло ума му. Би бил залят със спомени от друг живот, в много различен свят. Мозъкът му би се чувствал като в постоянна война, с две версии на „той“, борещи се за господство, като всяка вижда другата като екзистенциална заплаха. Защото е.

Всички в стаята са притихнали. Мама стои на прага на кухнята, дъвче нокътя на пръста си. Татко седи съвсем застинал. Пени е забила очи в сложната шарка на покривката на масата. Грета е на дивана. Довършвам бърбъна си и празната чаша издрънчава на масата малко прекалено силно.

— Пич — казва Грета, — ти напълно ли се побъркваш, мамка му? Можеш да ни кажеш. Обичаме те и сме тук да ти помогнем.

— Просто говоря, да речем, хипотетично — отговарям.

— Глупости — казва Грета. — Всичко това е от романа ти. Или онова, което наричаш свой роман. Джон, ти наистина ли мислиш, че това се случва с теб?

Гледам Грета, гледам мама, гледам татко и гледам Пени.

— Името ми не е Джон — казвам аз.